Решение № 141 от 25.06.2025, Районен съд - Елин Пелин

РЕШЕНИЕ

№ 141 гр. Е.П., 25.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Е.П., I СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ ДЕЛА, в публично заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Борислав Люб. Чернев при участието на секретаря Любка Ян. Костова като разгледа докладваното от Борислав Люб. Чернев Гражданско дело № 20241820100834 по описа за 2024 година при участието на секретаря Любка Костова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 834 по описа за 2024 година, намира следното:

Твъди се с исковата молба, че ищцата е страна по Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 31.08.17 година, /Договора/ сключен с ответника по делото.

Твърди се, че клаузата на чл.14, ал.1, т.3 от Договора е нищожна поради противоречие с: чл.33 от ЗПК, чл.21, ал.1 от ЗПК и добрите нрави / чл.26, ал.1 ,пр.3 ЗЗД/, както и поради неспазване разпоредбите на чл.143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП. Изложенви са с ИМ подробни съображения по така въведените твърдения.

Иска се съдът да прогласи за нищожна клаузата на чл.14, ал.1, т.3 от Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 31.08.2017 г. , на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, чл.21, ал.1 ЗПК, чл.143, ал.1 от ЗЗП, чл.146, ал.1 ЗЗП.

Претендират се разноски по делото.

В срока по чл.131 ГПК ответникът е депозирал отговор от 30.08.24г., с който оспорва предявената искова претенция по съображения изложени в отговора.

По същество се иска отхвърляне на предявения иск.

Претендира за разноските по делото.

Предявен е от „Т.Ф.С.“ АД-С. насрещен иск против С. П., с който се твърди, че между страните е сключен Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 31.08.17 година, по силата на който на ответницата е отпуснат кредит в размер на 1500 лева, като с Анекс от 12.09.21г. кредитният лимит увеличен до 3 000 лева.

1

Твърди се, че ответницата по насрещния иск е усвоила сумите в рамките на предоставения лимит и към настоящия момент С.П. дължи главница от 2 995.09 лева и договорна лихва – 331.43 лева за периода 01.12.23г. до 31.07.24г.

Твърди се, че е настъпила предсрочна изискуемост на вземането с покана от

27.08.23г., връчена на ответницата с препис от насрещния иск.

Иска се съдът да постанови решение, с което да осъди ответника по насрещния иск, да заплати на АД парично задължение по Договора, в общ размер на 3 326.52 лева, от които главница - 2995.09 лева, заедно със законна лихва върху главницата, считано от 30.08.24г. до окончателното изплащане, както и договорна лихва – 331.43 лева за периода 01.12.2023г. до 31.07.2024г..

Претендират се разноски по делото .

Въведено е възражение за прекомерност на адвокатско възнаграждение на насрещната страна .

В срока по чл.131 ГПК ответникът по насрещната искова претенция не е депозирал отговор.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Между С. С. П., ЕГН ********** и „Т.Ф.

Сървисис“ АД-С. е сключен Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 31.08.2017 г.. На ищцата, в качеството й на клиент по процесния Договор е предоставена кредитна карта, чрез която е усвоила кредитен ресур в размер на 1500.00 лева, устяновен в чл.7, ал.1 от Договора. С чл.8, ал.1 от Договора е установен срокът за погасяване на кредита, считано от датата на усвояването на предоставения кредитен ресурс.

Не е спорно между страните, че по процесния договор е постигнато съгласие за лихвен процент по Договора от 18.5 % и ГПР – 23.84 %, при общо дължима от клиента сума в рамер на 1 678.56 лева

Съгласно чл.14, ал.1, т.3 от Договора, при неизпълнение от страна на клиента на задължението за погасяване в срок на минималните погасителни вноски по кредитите, както и за погасяване на общото задължение по съответния кредит при изтичане на срока, за който този кредит е предоставен, ТФС има право да изпраща на клиента уведомителни съобщения, като начислява такси върху всяко едно от тях, съгласно ценовата листа, респ. парична сума в размер на по 15.00 лева Цитираната клаузата от Договора се явява нищожна по смисъла на чл.21, ал.1 от Закона за потребителския кредит /”Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна”./, В последна връзка взаимоотношенията между субектите по процесното правоотношение се уреждат и от Закона за защита на потребителите, като ищцата има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл.33 ЗПК , при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.

Възприетото с чл.14, ал.1,т.3 от Договора излиза извън така установените в закона предели и цели заобикаляне на закона.

Чл. 24 от ЗПК препраща към Глава шеста на ЗЗП, уреждаща неравноправни клаузи 2 в потребителските договори. ГПК вменява в задължение на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в исковото и в заповедното производство. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи противоречащи на императивни разпоредби на закона или го заобикалят, поради което се явяват нищожни на основание чл.26, ал.1,пр.1 - пр.3 ЗЗД. Чл. 143 от ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребител /каквото качество в процесния случай има ищцата / и това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя и нормата въвежда изчерпателно хипотезите на неравноправни клаузи. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално. Съгласно чл.146, ал.2 ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Цитираните разпоредби, както и чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП се основават на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори /чл.3/. Ответникът по предявения иск не е ангажирал доказателства / чиято е доказателствената тежест/, че клаузата на чл.14, ал.1,т.3 от Договора, е била индивидуаллно уговорена между страните. В този смисъл съдът намира, че клаузите по процесния Договор са били изготвени предварително, при което ищцата, в качеството на потребител и “Клиент” по Договора, не е имала възможност да влияе върху тяхното съдържание.

Клаузата на чл.14, ал.1, т.3 от Договора е нищожна и поради противоречие с добрите нрави. Съгласно чл.26, ал.1 от ЗЗД “Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави.…”.Според чл. 9 от ЗЗД Страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Към момента на сключване на рамковия договор между страните са действащи разпоредбите на ЗПК и в частност чл.33 от Закона за потребителските кредити. Страна в отношенията по процесня Догово е ФЛ и потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП. В случая ищцата се явява по- слабата икономически страна в отношенията с “ТФС” и ответник по първоначалния иск, като “Клиентът ” е третиран неравноправно и е “ натоварен ” с допълнителни разноски, които се явяват и допълнително възнаграждение за кредитора и същевременно накърняващи имуществената сфера на потребителя. В този смисъл клаузата на чл.14, ал.1, т.3 от Договора, вменяваща в задължение на клиента да залаща такса за всяко съобщение в размер установен в ценова листа на кредитора, се явява в противоречие с добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД.

По изложените съображения съдът намира предявения иск за основателен и доказан и следва да се уважи.

При този изхода на спора по делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Д.М. адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. и съгласно ДПрЗС от 10.06.2024г., както и направени от последния разноски по делото за държавна такса по предявения иск и държавна такса по чл.102з, ал.3 ГПК. В случая на ищцата е оказана безплатна правна помощ от адв. Д.М., на основание чл.38 ал.1, т.2 от ЗАдв. С оглед вътрешните отношения между представлявания и представителя, съдът не дължи проверка относно предпоставките обосноваващи материално затруднение на клиента по договора. Налице е конкретно позоваване на хипотеза от визираните в чл.38, ал.1 ЗА. Съгласно трайната съдебна практика, за да бъде уважено искането за присъждане на адвокатско възнаграждение при условието на чл.38, ал.1 ЗА, достатъчна предпоставка е наличието на договор за правна защита и съдействие с отразено в същия че помощта се предоставя на лице, което е материално затруднено, какъвто е и настоящия случай. Отговорността за разноските е функция от изхода на делото по въведения с последното материалноправен спор, а не от вътрешните отношения между 3 адвокат и клиента / вж.Определение № 208 от 21.12.2018 г. по ч. гр. д. № 2798/18 г., ВКС, 1 ГО; Определение № 616 от 5.06.2017 г. на ВКС, IV-то ГО., по гр. д. № 5089/2016 г.; Определение №708/05.11.2015г. по д. 4891/2015г., 4 г.о./. Дължимото възнаграждение на основание чл.78, ал.1 ГПК съдът определи съгласно чл.7, ал.1, т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, което е в размер на 1 000.00 лева. С писмено становище по същество на спора по делото пълномощникът на ищцата е направил искане за присъждане на ДДС върху адвокатското възнаграждение, като са представени доказателства за регистрация по ЗДДС. Упълномощеният от ищцата адвокат е данъчно задължено лице по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗДДС и е обект на облагане съгласно чл.2, т.1 ЗДДС, вр. с чл.8 от ЗДДС. В тоз исмисъл за адв. М. възниква задължение за внасяне на ДДС върху определеното от съда при предпоставките по чл.38, ал.1, т.3 ЗАдв. Възнаграждение.

Тук следва да се отбележи, че последното не попада в изключенията по Глава четвърта от ЗДДС и върху сумата от 1 000.00 лева следва да се начисли ДДС в размер на 200.00 лева.

При горните съображения, следва ответникът да бъде осъден да заплати на адв.Д.М. адвокатско възнаграждение в размер на 1200.00 лв. с включен ДДС.

На основание чл.78, ал.1 ГПК следва ответникът да бъде осъдено да заплати на адв.

М. и направените от последния разноски по делото - внесена държавна такса на основание чл.128, т.2 ГПК в размер на 50.00 лева, съгласно

Преводно нареждани№

963FTВO241841920/02.07.2024г.., както и сумата от 3.00 лева – внесена държавна такса на основание чл.102з, ал.3, вр. с чл.73, ал.3 ГПК, съгласно Преводно нареждани№ 963FTВO241842060/02.07.2024г..

ПО НАСРЕЩНИЯ ИСК

Не е спорно между страните, че между същите е бил сключен Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит от 31.08.2017 година. Договорът между страните е скрепен с Анекс от 12.09.2021г., с който страните се съгласяват, че максиммалния размер /лимит/ на всеки кредит е в размер на 3 000.00 лева и общият максимален размер /общия лимит/ на всички кредити, отпуснати съглано процесния рамков договор, които не са погасени изцяло от Клиента, не може да надвишава 3 000 лева, като всички останали клаузи на рамковия договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити, сключен между страните, остават в сила.

Според чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Отсъстието на коя да е от посочените императивни предпоставки обосновава недействителност на Договора. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит /чл.19, ал.1 ЗПК/. Според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на 4 прилагането на търговски клаузи и условия. Според настоящия състав, процесния Договор не внася яснота за потребителя, по какъв начин се формира ГПР и какъв е конкретния размер на оскъпяване по кредита с оглед договорения фиксиран годишен процент – 23.84%. От своя страна уговорените с чл.14, ал.1,т.3 от Договора такси представлява прикрито възнаграждение за дружеството и този разход на потребителя не е включен в ГПР.