Решение № 1164 от 18.12.2019, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ IV –

151

18.12.2019 г., гр. Бургас

В

ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд – Бургас, II гражданско отделение, IV въззивен граждански състав, в открито заседание на осемнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА

2. мл. с. ДИАНА АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА при участието на секретаря Ваня Димитрова, като разгледа докладваното от младши съдия Асеникова-Лефтерова въззивно гражданско дело № 1562 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, Столична община, район Люлин, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, Офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Димитър Бориславов Бончев, чрез юрисконсулт Боянка Рахнева – с представено по делото пълномощно (л. 5), против Решение № 1901 от 22.07.2019 г., постановено по гр .д. № 6775/2018 г. по описа на Районен съд – Бургас, с което е ОТХВЪРЛЕН искът, предявен от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за приемане за установено по отношение на ответника В.Г.Х., с ЕГН **********, с адрес: ***, че дължи на ищеца по договор за потребителски паричен кредит № PLUS-12612527, сключен на 19.01.2016 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и длъжника, което вземане е прехвърлено на цесионера „Агенция за събиране на вземания” ООД (което дружество е преобразувано в „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, с ЕИК *********), с приложение № 1 от 23.10.2017 г. към рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 27.07.2017 г., сумата от 5111, 32 лева – главница, сумата от 4484, 22 лева – представляващи договорна лихва за периода от 05.09.2017 г. до 05.02.2021 г., сумата от 655,

80 лева, представляваща лихва за забава, дължима за периода от 06.10.2017 г. до датата на подаване на заявлението, ведно със законната лихва считано от датата на постъпване на заявлението – 30.04.2018 г. до пълното изплащане на задължението.

Във въззивната жалба се навеждат оплаквания, че първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се доводи, че мотивите на съда касаят вземания, произтичащи от банкови кредити, а настоящия случай не е такъв, тъй като страна по процесния договор не е банка, а ,,БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, вписано като небанкова финансова институция. По същите съображения въззивникът счита за неприложимо към небанковите финансови институции приетото от ВКС в т.18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК. Излагат се съображения, че съдът не се е произнесъл по предявения в условията на евентуалност осъдителен иск за непадежиралите вноски по процесния кредит, с което е допуснал процесуално нарушение, довело до ограничаване на правата на ищцовото дружество и постановяването на един незаконосъобразен акт. Моли съда да отмени обжалвания съдебен акт и да се произнесете по същество на спора, като в случай, че потвърди първоинстанционното решение, да уважи предявения при условията на евентуалност осъдителен иск. Претендира за присъждане на разноските, направени в хода на заповедното и първоинстанционното производство, както и за настоящото производство – за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 350, 00 лева.

В законовия срок по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемата В.Г.Х. чрез адвокат И.С. – особен представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК с Определение № 131 от 07.01.2019 г. (л. 50). Оспорва изложените във въззивната жалба оплаквания с позоваване на съдебна практика.

Счита за неприемливо оплакването за неправилно приложение на т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК. Намира, че не следва да се разглежда евентуалния осъдителен иск. Оспорва становището, че предсрочната изискуемост може да се доведе до знанието на длъжника чрез получаването на съдебна призовка, респ. искова молба. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение.

В съдебно заседание въззивното дружество не изпраща представител. С писмено становище поддържа въззивната жалба.

В съдебно заседание въззиваемата се представлява от назначения й особен представител – адвокат С., който поддържа отговора на въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл.

235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а по наведените оплаквания за неправилност приема следното:

За да бъде уважен предявеният положителен установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240 вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, е необходимо да се установи наличието на следните материални предпоставки (юридически факти):

1. Действителен договор за потребителски кредит, по силата на който ответницата дължи претендираните вземания, чиято изискуемост е настъпила;

2. Неизпълнение от страна на ответницата на задълженията й по договора за потребителски кредит;

3. Действителен договор за цесия, по силата на който ищецът е придобил претендираните вземания по договора за потребителски кредит;

4. Уведомяване на ответницата за извършената цесия от цедента.

По делото е представен договор за потребителски кредит № PLUS-12612527 от 19.01.2016 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД като кредитор и ответницата В.Г.Х. като кредитополучател със следните параметри и условия: размер на кредита за потребителски цели – 5300, 00 лева; размер на кредита за покупка на застраховка „Защита на плащанията“ – 0, 00 лева; застрахователна премия – 1780, 80 лева; общ размер на кредита; 5300, 00 лева; такса ангажимент – 132, 50 лева; брой погасителни вноски – 60 броя; месечна погасителна вноска – 229, 42 лева; обща стойност на плащанията – 13 765, 20 лева; годишен процент на разходите – 46, 59 %; лихвен процент – 37, 45 %. Приложен е и погасителен план с посочени падежни дати на месечните погасителни вноски на всяко пето число на месеца за периода от 05.03.2016 г. до 05.02.2021 г. По делото е извършена съдебно-икономическа експертиза, от заключението на която се установява, че за обслужване на вноските по кредита на 19.01.2016 г. е открита разплащателна сметка с IBAN: *** „Юробанк България“ АД, по която „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е превело по банков път в полза на В.Г.Х. сумата от 5 167, 00 лева – от главницата от 5300, 00 лева е приспадната „такса за ангажимент“ в размер на 132, 50 лева.

Първоинстанционния съд е приел, че сключеният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е посочено как е формиран размерът на ГПР. Намерил е още, че договорната лихва в размер на 37, 45 % противоречи на добрите нрави, което представлява основание за нищожност по чл. 26, ал. 1 предложение второ от ЗЗД. При извършване на служебната проверка за противоречие на договора със закона и добрите нрави първоинстанционният съд е следвало с доклада по делото да даде възможност на страните да изложат твърденията си и да ангажират доказателства във връзка с констатираните от него основания за недействителност. Във въззивната жалба обаче не са изложени оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения в тази насока, поради което въззивната инстанция не разполага с правомощия да ги отстрани – аргумент от т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС. По отношение на изводите на съда за недействителност на договора за потребителски кредит въззивникът не е навел доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, а и настоящият съдебен състав не счита, че е налице неправилно приложение на императивни материалноправни норми, поради което липсва основание за отклонение от изводите на първата инстанция относно недействителността на договора за потребителски кредит.

Съгласно чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо ответницата дължи само връщане на сумата от 5 167, 00 лева, която е получила по горепосочената банкова сметка.

***. 5, изр. 2 от Условията към сключения договор за потребителски кредит при просрочване на две или повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска, вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер, включително всички определени от този договор надбавки, ведно с дължимото обезщетение за забава и всички разноски за събиране на вземането, без да е необходимо изпращане на съобщение от кредитора за настъпване на предсрочната изискуемост. На тази клауза се позовава ищецът с твърдения, че поради допусната от страна на ответницата забава за плащане в срок на две месечни погасителни вноски е настъпила предсрочна изискуемост, считано от 05.10.2017 г., която дата представлява падежът на двадесетата погасителна вноска. По делото липсват твърдения и доказателства, че ответницата е уведомена за настъпване на предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 30.04.2018 г.

Първоинстанционният съд е приел, че постановките на т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г. следва да намерят приложение и в настоящия случай, тъй като длъжникът по правоотношение, по което страна е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, не следва да бъде поставян в по-неблагоприятно положение от кредитополучател по договор за кредит, сключен с банка.

По отношение на наведените с въззивната жалба възражения, че за небанковите финансови институции не се прилага приетото от ВКС в т.18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК, съдът намира следното:

Съгласно дадените разяснения в мотивите към т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18. 06.

2014 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД настъпва с волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично не е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника. С позоваване на т. 18 от цитираното тълкувателно решение, в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 135 от 16. 10. 2015 г. по т. д. № 1672/2014 г., I т. о., решение № 83 от 26. 05. 2017 г. по т. д. № 50394/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 44 от 5. 06. 2017 г. по гр. д. № 60073/2016 г. на ВКС, III г. о. и решение № 101 от 15. 08. 2017 г. по гр. д. № 53684/2015 г. на ВКС, IV г. о. са изложени съображения, че правото да се обяви кредитът за предсрочно изискуем представлява потестативно право на кредитора за изменение на договора, което се упражнява с едностранно волеизявление, което следва да достигне до длъжника. С достигане на това волеизявление на кредитора до длъжника и ако обективно са настъпили предвидените в закона или в договора условия, договорът се трансформира от срочен в безсрочен и стават изискуеми и вноските, чиито падежи все още не са настъпили.

В решение

№ 99 от 1. 02. 2013 г. по т. д. № 610/2011 г., I т. о., на което се позовава въззивникът, е прието, че уговореният срок в полза на длъжника лишава кредитора от възможността да иска изпълнение преди срока, но изгубването на преимуществото на срока според общата разпоредба на чл. 71 ЗЗД има за последици изискуемост на задължението и право на кредитора да предприеме действия по изпълнение. Уредбата на заема за потребление по ЗЗД не включва последиците при предсрочна изискуемост на задължението за връщане на заетата сума. Клаузата, включена в договор за заем за потребление за предсрочна изискуемост при настъпването на определени условия и свързана с неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума не противоречи на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД.