Решение № 19193 от 24.10.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19193 гр. София, 24.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ИРИНА СТ. СТОЕВА при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от ИРИНА СТ. СТОЕВА Гражданско дело № 20231110116429 по описа за 2023 година

Производството е по предявени при условията на обективно съединяване от ищеца И. В. К. срещу ответника „Аксес Файненс“ АД:

- искове за прогласяване на нищожност на клаузите на чл. 15, чл. 20, както и на чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от Договор за потребителски кредит „Бяла карта“ № 935587 от 02.07.2021 г., сключен между ищеца и „АКСЕС ФАЙНЕНС” ООД (с правоприемник „Аксес Файненс“ АД), поради противоречие със закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави и неравноправност;

- иск за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответната страна неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която се включва в текущото задължение за месеца;

- иск за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответната страна договорна възнаградителна лихва в размер на 43,2 %;

- иск за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответната страна сумата от 2,50 лева на ден като разход за събиране на просрочени задължения за целия периода на неизпълнение на задължението;

- иск за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответната страна еднократна такса в размер на 120,00 лева за допълнителната дейност на нарочен служител на кредитора по извършване и администриране на 1 извънсъдебно събиране на задължението.

В исковата молба се твърди, че на 02.07.2021 г., между ищеца и „АКСЕС ФАЙНЕНС” ООД бил сключен Договор за кредит „Бяла Карта“ № 935587, по силата на който в полза на ищеца бил отпуснат револвиращ кредит с максимален размер от 300,00 лева, при годишен процент на разходите в размер на 45,9 % и годишен лихвен процент в размер на 43,2 %, а върху усвоената сума по кредита – дневен лихвен процент в размер на 0,12 %, като лихвата се начислявала всеки ден върху усвоената и непогасена главница. Сочи се, че съгласно чл. 15 от договора ищецът се задължил да осигури обезпечение по кредита – гарант - едно физическo лицe, поръчител или банкова гаранция в полза на ответника, като при неизпълнение на това задължение заемателят дължал неустойка. В чл. 20 от договора страните договорили, че ако ищецът не предостави допълнително обезпечение в срок от три дни, то ищецът дължал неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която се включва в текущото задължение за настоящия месец. В чл. 21, ал. 4 от договора страните договорили, че при непогасяване на текущо задължение и непредоставяне на сума в размер на 15 % от максималния кредитен лимит за погасяване на част от задължението, кредитополучателят дължал и разходи за действия по събиране на задължението в размер на 2,50 лева на ден до заплащане на сумите. В чл. 21, ал. 5 от договора, страните уговорили, че след настъпване на предсрочната изискуемост ищецът дължал еднократно заплащане на такса в размер на 120,00 лева, включваща разноски за извънсъдебно събиране на вземането. Ищецът счита, че договорът е нищожен поради противоречието му със закона и накърняването на добрите нрави.

Уговореният годишен процент на разходите и уговореният лихвен процент надвишавали над 5 пъти размера на най-високата законна лихва, действала за периода на договора. Твърди се нищожност на уговорката за неустойка.

Посочва се, че условията, поставени за поръчителстване, били непосилни за заемателя, като те били не само тежки за изпълнение, но и били кумулативно предвидени. Уговорената клауза противоречала на добрите нрави.

Претендираната неустойка в размер на 10 % се олихвявала с предвидения в договора лихвен процент, което увеличавало значително размера на заетата сума. Клаузата за неустойка, дължима поради неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречала на чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Същата била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като 2 неустойката била необосновано висока. Твърди се, че така уговорената неустойка била добавка към възнаградителната лихва, същата била начислена още със сключване на договора и била включена към главницата, независимо дали заемателят ще осигури в срок уговореното обезпечение. Твърди се заобикаляне на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК за вписване на действителните цена на кредита и годишен процент на разходите и заобикаляне на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, както и че договорът не отговаря на чл. 10, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и чл. 143, т. 5 от ЗЗП. Твърди се, че клаузите на договора не са индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал.

2 от ЗЗП. Възразява се, че в договора била посочена абсолютна стойност на лихвения процент, като липсвала уговорка за условията за прилагането ми, дали е фиксиран за целия срок на договора или е променлив, на каква база се изчислява – дали върху целия размер или върху остатъка от главницата. В договора не били посочени общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението им. Твърди се, че уговорените допълнителни задължения в чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора за заплащане на фиксираните суми в размер на 2,50 лева на ден и 120,00 лева еднократно не съответствали по съдържание на някаква уговорена услуга за кредитополучателя. Твърди се неустоечен характер и на двете суми и че уговорките, в които са закрепени, не били индивидуално уговорени. Посочва се, че тези суми представлявали такси за усвояване и управление на кредита, които се олихвявали с уговорения в договора лихвен процент. Направено е искане за уважаване на исковите претенции и присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като недопустими и неоснователни. В отговора се посочва, че „Бяла карта” като финансов продукт не бил вносков продукт, при който задължението от кредитополучателя се изплаща на равни седмични/месечни вноски, а кредитополучателят сам решава как и кога да усвои сумата. Твърди се, че на 29.06.2022 г. ответникът е сключил договор за цесия с „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” АД, с който е прехвърлил вземанията по процесния договор, и че ответникът е упълномощил „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” АД да уведоми длъжника за цесията.

Предвид това се поддържа, че ищецът няма правен интерес от водене на 3 делото срещу дружеството – ответник и исковете са недопустими. Твърди се липса на правен интерес от предявяване на исковете и във връзка с това, че ищецът се позовавал на нищожност не непосредствено след сключване на договора, а след многократно усвояване на суми по предоставения му кредит и заплащане на задълженията му по договора. Твърди се неоснователност на исковите претенции. Посочва се, че в закона липсва ограничение относно допустимите размери на възнаградителната лихва и нямало правила за определяне на възнаграждението на кредитодателя. В сключения договор било спазено единственото ограничение, предвидено в закона, за размера на годишния процент на разходите съобразно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Ищецът посредством Стандартен европейски формуляр бил информиран за условията по кредита преди сключването на договора. Задължението за заплащане на неустойка било условно и възникването му зависело изцяло от действията на потребителя. В исковата молба не била въведена никаква конкретна обосновка относно твърденията за противоречие на фиксирания годишен лихвен процент с добрите нрави. Твърди се, че нямало противоречие с добрите нрави, когато една услуга не била задължителна за ползване и потребителят сам при свободно формирана воля решавал дали иска да я ползва или не при посочената цена. Трябвало да се отчете и обстоятелството, че кредиторът не бил банка, а за задълженията на кредитополучателя не били дадени обезпечения, като повишеният риск оскъпявал финансовия ресурс.

Посочва се, че ако съдът счете клаузата за размера на възнаградителната лихва за нищожна, тя не следвало да бъде обявявана за нищожна в целия уговорен размер на лихвения процент, а до допустимия според ищцовата страна трикратен размер на законната лихва. В противен случай ищецът би се обогатил неоснователно. Ищецът бил надлежно информиран за уговорения лихвен процент, вкл. и за условията за прилагането му, доколкото бил посочен размерът на лихвения процент и че същият бил фиксиран. Твърди се, че кредиторът е спазил разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при уговорката за неустойка и че същата не заобикаля ограничението по чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК – предвидената в договора неустойка представлявала санкция за неизпълнение на договорното задължение за осигуряване на допълнително обезпечение. Ако ответникът настоявал да получи обезпечението си преди сключване на договора, то той не би предоставял по различна услуга от тази на свои конкуренти – банки. Твърди се, че неустойката не била включена в 4 уговорения по договора годишен процент на разходите съобразно изискванията на законодателя в чл. 19, ал. 4 от ЗПК и предвид това, че се изчислявал към момента на сключване на договора, към която дата кредиторът нямало как да знае дали заемателят ще изпълни поетите с договора задължения. Твърди се, че разходите за събиране на задълженията по договора при неизпълнение се различават от действията по управление на кредита. Възразява се срещу твърденията на ищеца, че тези разходи се олихвявали с предвидения в договора лихвен процент, доколкото в чл. 4, ал. 1, т. 2 от договора било уговорено лихвата да се изчислява всеки ден върху усвоената и непогасена главница. Възразява се срещу твърденията за неравноправност на клаузите, доколкото се твърди, че ищецът бил запознат с условията на договора преди сключването му посредством Стандартен европейски формуляр. Твърди се, че ищецът не бил доказал наличие на противоречие с добрите нрави на оспорените клаузи. Твърди се, че ищецът изтеглил на следните дати посочените суми чрез транзакция на АТМ: на 05.07.2021 г. – 100,00 лева, а 05.07.2021 г. – 100,00 лева, на 06.07.2021 г. – 100,00 лева. Твърди се, че на следните дати ищецът погасил посочените суми чрез плащания, както следва: на 11.08.2021 г. чрез плащане в размер на 45,00 лева била погасена неустойка по чл. 20 от договора в размер на 30,00 лева и разход за събиране по чл. 21, ал. 4 от договора в размер на 15,00 лева; на 15.09.2021 г. чрез плащане в размер на 50,00 лева била погасена неустойка по чл. 20 от договора в размер на 25,00 лева и разход за събиране по чл. 21, ал. 4 от договора в размер на 25,00 лева; на 18.10.2021 г. чрез плащане в размер на 50,00 лева била погасена неустойка по чл. 20 от договора в размер на 17,50 лева и разход за събиране по чл. 21, ал. 4 от договора в размер на 32,50 лева.

Направено е искане за отхвърляне на исковите претенции в цялост и присъждане на сторените по делото разноски. Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от ищцовата страна.

Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

5

По делото е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че на 02.07.2021 г. между ищеца и „АКСЕС ФАЙНЕНС” ООД е бил сключен Договор за кредит „Бяла Карта“ № 935587, по силата на който в полза на ищеца е отпуснат револвиращ кредит с максимален размер от 300,00 лева, при ГПР в размер на 45.9 % и ГЛП в размер на 43.2 %, и че ответникът се явява правоприемник на „АКСЕС ФАЙНЕНС” ООД.

На съда е служебно известно от вписаните общодостъпни данни в ТР, че считано от 31.10.2022 г. е настъпило преобразуване на дружеството „АКСЕС ФАЙНЕНС” ООД, ЕИК 202806978, чрез правоприемството му от „Аксес Файненс“ АД, ЕИК 207140327 – ответник по делото.

Въпреки указанията до ответника в доклада по делото, същият не е представил доказателства за цедиране на вземанията по процесния договор на трето лице за спора.

По делото е прието като писмено доказателство копие от договора, сключен между страните. Видно от съдържанието на същия страните са уговорили предоставянето на револвиращ кредит в полза на ищеца в максимален размер от 300,00 лева. В чл. 2, ал. 2 е уговорено, че с подписване на договора кредитополучателят получава платежна карта. Следва да се посочи, че представеното копие от договора не носи подписа на кредитополучателя, а само на представител на заемателя. Доколкото обаче същият се представя от ищеца-кредитополучател и предвид това, че страните не спорят, че е бил сключен процесния договор, съдът счита за доказано, че договорното правоотношение е било сключено и договорът е породил действие. В чл. 15 от договора е посочено, че в срок от 5 дни, считано от активиране на предоставения платежен инструмент, кредитополучателят се задължава да предостави обезпечение – поръчител или банкова гаранция, отговарящи на изрично посочените условия, като при неизпълнение се начислява неустойка. В чл. 20 е посочено, че същата се начислява автоматично в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, като се включва в текущото задължение за настоящия месец. В разпоредбите на чл. 21, ал. 4 от процесния договор е уговорено при забава за плащане на текущо задължение или на сумата по чл. 12, ал. 1 от договора се дължат разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2,50 лева за всеки месец до изплащане на сумите, а ако кредитополучателят заплати 15 % от кредитния лимит, 6 разходите не се дължат. В ал. 5 е уговорено, че при настъпване на предсрочна изискуемост кредитополучателят дължи еднократното заплащане на сумата в размер на 120,00 лева – разходи за дейността на лице/служител на кредитодателя за осъществяване и администриране на дейността по извънсъдебно събиране на задължението.