Решение № 98 от 15.02.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 98 гр. София, 15.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иван Иванов

Членове:

Зорница Хайдукова

Валентин Бойкинов при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Въззивно търговско дело № 20221001001017 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 ГПК - чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника, „Б. и сие” ЕООД, срещу решение № 260048 от 21.06.2022г. по т.д. № 136/2020г. по описа на ОС - Враца, поправено с решение № 260059 от 31.10.2022г., в частта, с която са уважени предявените от ищеца „Б.” ЕООД – в несъстоятелност, иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 38 296,84 лв. – дължима цена по договор за преарендуване на земеделска земя от 29.06.2019г., вписан в служба по вписванията при РС – Оряхово с рег.н. 64148-2 от 18.07.2019г. и иск по чл. 92 ЗЗД за сумата 20 лв. – неустойка по договора, ведно със законната лихва върху главницата считано от 27.11.2020г. до окончателното ѝ изплащане и е отхвърлено поддържаното от ответника евентуално възражение за прихващане със сумата 34 688 лв. – дължима на заявените алтернативни основания като платена по уговорка между страните на арендодателите вместо плащане на цената по договора за преарендуване, алтернативно като платена в изпълнение на чужд дълг при правен интерес. Жалбоподателят поддържа решението в обжалваната му част да е неправилно предвид неговата необоснованост. Излага да не е спорно сключването между страните на процесния договор. Сочи страните да не спорят и в изпълнение на същия на ответника да е предоставено ползването на 957,421 дка, както и дължимото възнаграждение по договора да е 40 лв. на дка. Поддържа от заключението по изслушаната ССчЕ да се установява да липсва редовно осчетоводяване на претендираното вземане в счетоводството при ищеца, доколкото последното е извършено от ликвидатора въз основа на мемориален ордер, като липсват първични документи за извършеното вписване. Излага да липсват и 1 осчетоводени задължения за дължими аренди плащания към арендодателите от ищеца. Сочи в неговото счетоводство договорът да е редовно и надлежно осчетоводен, както и да са осчетоводени плащания към арендодателите, собственици на обработваните земеделски земи, в размер на 37 362,13 лв. в брой или с банкови преводи, както и плащане на управителя на ищцовото дружество в размер на сумата 4 975 лв., с което също е погасен процесния дълг. Излага извършените плащания да се установяват и от показанията на разпитания свидетел Н. В., които са непосредствени. Жалбоподателят сочи гореописаната установена по делото обстановка и счетоводните записвания при двете дружества да доказват постигнатото съгласие между страните по делото да не бъде плащано договореното възнаграждение на преотдалият ползването на земите ищец, а директно същото да бъде платено на арендодателите. Поддържа твърденията му в този смисъл и да не са оспорени от ищеца с допълнителната искова молба, нито в първото по делото о.с.з. Излага спорът между страните да не е дали е налице уговорка в този смисъл – за дължимо плащане не към ищеца, а към арендодателите, а дали реално е извършено плащане на последните, в който смисъл са поддържаните в хода на делото оспорвания от ищеца и в която насока са събирани доказателства. Излага за доказване на последните обстоятелства да е поискал разпит на свидетели, като ищецът е заявил последното да не е необходимо, защото не спори арендодателите да са си получили рентата и по тази причина свидетелите да не са разпитани. Сочи да е представил по делото в оригинал и в заверен препис и 17 броя разходни касови ордера, от които е видно, че арендно възнаграждение е платено на собствениците на отдадените под аренда земи. Излага от събраната СПЕ да се установява, че оспорените от ищеца 13 РКО са подписани от авторите им, което установява точното изпълнение на договорните му задължения и плащането на арендното възнаграждение.

Поддържа в нарушение на процесуалния закон първоинстанционния съд с решението си да е приел, че не може да цени последните документи. Излага именно предвид горните доказани по делото плащания, извършени по съгласие между страните, ищцовото дружество да не е осчетоводило вземане към ответника, както и свои задължения към арендодателите, а извършеното по - късно осчетоводяване от ликвидатора въз основа на мемориален ордер да е противно на закона. Излага да е предявил възражение за прихващане с платените арендни вноски именно като поддържа да е извършил плащането в резултат на постигната договореност между страните, евентуално, че е изпълнил чуждия дълг на ищеца към арендодателите при интерес от последното - за да не насочат собствениците на ползваните земи претенциите си към него като ползващ имотите им. По тези доводи моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Моли за присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна, „Б.” ЕООД – в несъстоятелност, оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа решението в обжалваната му част да е правилно и обосновано, постановено при точно приложение на материалния закон, при отчитане на действителната воля на страните по процесния договор и в съответствие със събраните по делото доказателства. Излага правилно съдът да е приел, че ответникът не е доказал постигната 2 уговорка между страните в твърдения от ответника смисъл досежно плащането на договореното възнаграждение. Оспорва първоинстанционният съд да е допуснал и твърдените от жалбоподателя процесуални нарушения като поддържа всички събрани по делото доказателства да са обсъдени от съда в тяхната съвкупност. Излага при доказателствена тежест за ответника същият да не е доказал твърденията си за сключен договор за заместване в дълг по смисъла на чл. 102 ЗЗД. Сочи такова изявление да не се съдържа в процесния договор, нито да е постигано с последващо съглашение между страните и кредиторите арендодатели. По тези доводи моли първоинстанционното решение в обжалваната му част да бъде потвърдено като правилно. Претендира присъждане на разноски по делото.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания и при съобразяване правилното приложение на относимите императивни материалноправни норми.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната част.

Досежно правилността на решението в обжалваната му част съдът приема следното:

Страните не спорят, а и от представения по делото договор от 29.06.2019г. се установява да са постигнали съгласие ищецът „Б.“ ЕООД да преарендува /преотдава за ползване/ на ответника „Б. и сие“ ЕООД описаните в чл. 1, ал. 1 от договора земеделски земи за стопанската 2019/2020г.

Предвид нормата на чл. 11 от Закон за аренда в земеделието сключването на договор за преарендуване на земеделски земи е позволено, без за договора да е въведена форма за действителност. В ал. 1 на последната законова разпоредба е предвидено предпоставка за последното да е уговорка в този смисъл в договорите за аренда, като оспорване предпоставката да липсва не е въведено от никоя от страните. Липсват и твърдения предвид неизпълнение на изискванията по чл. 11 ЗАЗ някой от арендодателите да е развалил договора за аренда при условията на чл. 11, ал. 4 ЗАЗ.

С отговора на исковата молба се поддържа правоизключващо възражение, че не всички земи са предадени за ползване на ответника. От събраното по делото заключение по ССчЕ, което не се оспорва от страните, 3 се установява, че 57,259 дка от описаните в договора земеделски земи са предоставени под аренда на друго лице и реално не са предадени и ползвани от ответника. Ползваните от ответника по процесния договор земи са 957,421 дка, за които последният включително е кандидатствал и получил субсидии.

С чл. 2 от процесния договор страните са постигнали съгласие дължимото по договора възнаграждение /наем/ да е в размер на 40 лв. на дка и да е дължимо в края на стопанската година.

В чл. 3 от договора е разписано правото на преарендувалият земите ищец да получи наема по чл. 2 от договора.

Предвид горната ясна воля на страните за доказаното по делото ползване на преотдадените му от ищеца земеделски земи ответникът на основание чл. 2 и чл. 3 от договора дължи възнаграждение в размер на 40 лв. на дка, или за 957,421 дка дължимото възнаграждение е изчисленото от вещото лице по ССчЕ в размер на 38 296,84 лв.

Последният дълг възниква за ответника въз основа на сключения между страните договор и за съществуването му е без правно значение дали е осчетоводен и при двете страни. В този смисъл и доводите по жалбата на ответника, че липсата на редовен запис в счетоводството на ищцовото дружество доказва липсата на дълг за ответника, са правно необосновани. С нормата на чл. 182 ГПК е уредено доказателственото значение на вписванията в счетоводните книги на страните, като липсата на запис не е приравнена на липса на вземане/задължение, а нередовността е основание съдът да не кредитира записите в полза на извършилата ги страна.

В писмения отговор ответникът е заявил две правопогасяващи възражения.

С първото е изложил твърдения за плащане на ищеца чрез неговия управител и едноличен собственик М. Б. на сумата 4 975 лв. в брой, с което е погасил частично задължението си за възнаграждение по процесния договор.

Твърдението му е оспорено от ищеца.

От заключението по приетата ССчЕ се установява в счетоводството на ответника да е осчетоводено плащане с основание „рента за 2019/2020г. по договор от 29.06.2019г.“ въз основа на РКО № 115/30.09.2020г. и с получател М. Б.. Вещото лице е изискало РКО и констатирало последният да е 4 неподписан за лице получило сумата, което е мотивирало извода му счетоводният запис да е нередовен.

Настоящият състав на съда отчита РКО да е първичен счетоводен документ за извършени плащания в брой от касовите наличности като задължителен елемент на последния е полагането на подпис от лицето, на което сумата е предадена. Липсата на подпис за получил сумата изключва извода на последния документ да бъде призната както редовност по смисъла на чл. 182 ГПК, така и доказателствената стойност по чл. 77 ЗЗД на разписка, установяваща изпълнението. Предвид нередовността на извършения счетоводен запис за плащане по договора чрез предаване в брой на управителя на ищеца М. Б. на сумата 4 975 лв., то на основание чл. 182 ГПК същият нередовен запис не може да бъде доказателство, установяващо вписаните и изгодни за ответника факти по погасяване на дълга със сума в последния размер.

Недопустимо е на основание чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК доказването със свидетелски показания на погасяването на установени в писмен документ задължения, предвид на което и независимо от събраните гласни доказателства при разпита на св. В. за предадени от управителя на ответното дружество пари в брой на управителя на ищеца М. Б., то същите не могат да бъдат ценени от съда и въз основа на тях не може да приеме за доказано частично погасяване на дълга по процесния писмен договор.

Второто поддържано от ответника правоизключващо възражение е страните по сделката да са постигнали съгласие за изменение на начина, по който ответникът ще следва да изпълни задължението си за плащане на възнаграждение/наем по договора, а именно, че вместо да дължи плащане на ищцовото дружество, ще плати договорения размер на възнаграждение директно на арендодателите, собственици на ползваните земеделски земи, като аренда.

Съобразно постигнатото съгласие между страните – чл. 11, договорът може да бъде изменян само чрез съглашение в писмена форма.

Ответникът не твърди да са постигнали такова писмено съглашение.

С нормата на чл. 293, ал. 2 и ал. 6 ТЗ, приложими към процесната търговска сделка, когато сключването или изменението на договора е направено не в установената от закона или от страните форма, същото се 5 счита за нищожно. В този смисъл и дори да се приеме, че е постигната устна уговорка за изменение на договора, въпреки установената от страните писмена форма за последното съглашение, същото би било на основание последната законова разпоредба нищожно. Единственото изключение е това по нормата на чл. 293, ал. 3 ТЗ, което предвижда, че страната не може да се позовава на недействителността, ако от поведението и може да се заключи, че не е оспорвала валидността на изявлението. Доказателства за поведение на ищеца в последния смисъл не са събрани по делото.