Решение № 15103 от 28.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 15103 гр. София, 28.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 153 СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА при участието на секретаря МОНИКА СТ. ТОПУЗОВА като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА Гражданско дело № 20261110110177 по описа за 2026 година

Предявени са от Г. В. Н. срещу „***“ АД обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 128, т. 2 КТ, чл. 224, ал. 1 КТ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1544.27 евро/3020.34 лева, представляваща нетен размер на остатък от незаплатено трудово възнаграждение за периода от м.11.2024г до м.01.2025г, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 16.04.2026г до окончателното плащане, сумата от 542.25 евро/1060.54 лева, представляващо брутен размер на обезщетение за неизползван шест дни платен годишен отпуск за 2024г. и два дни платен годишен отпуск за 2025г, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 16.04.2026г до окончателното плащане, сумата 55.53 евро/108.61 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 01.06.2025г до 15.04.2026г върху обезщетението по чл. 224, ал.1 КТ и сумата от 167.13 евро/326.88 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 01.05.2025г до 15.04.2026г върху незаплатеното трудово възнаграждение.

В исковата молба и в молби от 23.04.2026г. и 15.06.2026г се излагат твърдения, че ищецът и ответникът са били обвързани с трудово правоотношение, което е било прекратено на 01.02.2025г. Твърди се, че ответникът не е заплатил всички дължими на ищцата суми за трудово възнаграждение и за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, поради което било подписано споразумение на 13.03.2025г. Предвид изложеното се поддържа, че между страните е сключено споразумение. Сочи се, че в споразумението било разсрочено плащането на дължимите от ответника суми, като сумата от 1648.46 лева е следвало да бъде заплатена на 30.04.2025г, а сумата от 2432.42 лева – на 31.05.2025г. Подчертава се, че 1 въпреки подписаното споразумение плащане от страна на ответника не било извършено.

Ето защо се моли исковете да бъдат уважени.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който е посочено, че предявените искове са допустими. Изрично е направено признание по основание на исковете за заплащане на трудово възнаграждение и за заплащане на обезщетение по чл. 224 КТ. Подчертава се, че ответникът признава размерът на дължимите възнаградения за м.11.2024г и м.12.2024г, тъй като същите съответствали на нетния им еквивалент съгласно фишовете за заплати. По отношение обаче на претендираното трудово възнаграждение за м.01.2025г се сочи, че то е в размер на 2432.42 лева, като е формирано от сбора на дължимото възнаграждение за отработени дни, за ползван 12 дни платен годишен отпуск и два дни болничен. Поддържа се становището, че сумите се дължат в нетен размер.

Излагат се аргументи по отношение на претенцията за мораторна лихва, като се подчертава, че се припокриват периодите за заплащане на лихви, поради което ги оспорват. Счита се, че моментът на изискуемостта е настъпил при съобразяване на предвидения срок в подписаното между страните споразумение. Моли се исковете да бъдат отхвърлени, като се претендира присъждане на разноски.

В проведено открито съдебно заседание от името на ответника се потвърждава, че дружеството не оспорва претендираните от ищцата суми в нетен размер, като единствената сума, която се претендира в брутен размер е 1060.54 лева – обезщетение по чл. 224 КТ.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото е представен трудов договор №***., сключен между „***“ АД и Г. Н. В., по силата на който ищецът е назначен на длъжност „****“, като е изрично посочено, че изискванията за посочената длъжност са определение в длъжностна характеристика.

Уговорено е, че нормалната продължителност на работното време е 8 часов работен ден при петдневна работна седмица, като е предвидено трудовото възнаграждение да се формира като основно трудово възнаграждение и допълнително трудово възнаграждение за стаж и професионален опит в размер на 0.6 % от основното месечно възнаграждение. В трудовата книжка на ищцата, приложена на л. 84 от делото е видно, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата основното трудово възнаграждение е било в размер на 3030.86 лева.

Не се спори между страните, че трудовото правоотношение на ищцата е било прекратено с представената по делото заповед № ***, издадена от изпълнителния директор на „***“ АД, съгласно която на основание чл. 325, ал. 1, т.1 КТ по взаимно съгласие се прекратява трудовото правоотношение с Г. Н., считано от 01.02.2025г. В заповедта е посочено, че на служителя следва да бъдат изплатени основно и допълнително трудово възнаграждение, дължимо към датата на прекратяване на трудовия договор и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 8 дни по чл. 224 КТ.

От ищцата е представен и фиш за полученото трудово възнаграждение за м.01.2025г.

2

Съгласно същия фиш на ищцата се дължи и заплащане на обезщетение по чл. 224 КТ в размер на 1060.54 лева, като същата сума е отбелязана и в трудовата книжка на ищцата.

По делото е приет като доказателство и подписан между страните погасителен план за разсрочено изплащане на задълженията, подписан от ищцата и представител на ответното дружество, съгласно който на ищцата към датата на подписването му – 13.03.2025г. се дължи заплащането на трудово възнаграждение в общ нетен размер на 4080.88 лева, от които 342.20 лева – трудово възнаграждение за м.11.2024г, 1306.26 лева - трудово възнаграждение за м.12.2024г и 2432.42 лева – трудово възнаграждение за м.01.2025г, в което е включено и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. С подписване на посочения погасителен план страните са се съгласили ответника да заплати на ищцата сумата от 1648.46 лева – заплати за м.11.2024 и м.12.2024г до 30.04.2025г, а сумата от 2432.42 лева – заплати за м.01.2025г – до 31.05.2025г. Уговорено е и, че при неизпълнение на задължението на работодателя в посочения срок, служителят предоставя допълнителен срок на работодателя да изпълни задължението си – още 30дни.

При така установеното от фактическа страна Софийски районен съд намира от правна страна следното:

По исковете с правна квалификация чл. 128, т. 2 от КТ и чл. 86, ал.1 ЗЗД:

За да бъде уважен предявения осъдителен иск по чл. 128, т. 2 от КТ, следва да бъде установено наличието на следните факти при условие на кумулативност, а именно 1./ валидно трудово правоотношение между страните по делото през процесния период с договорено възнаграждение в претендирания размер 2./ полагане на труд от страна на ищеца при ответното дружество в процесния период и 3./ неизпълнение от страна на работодателя на задължението му за заплащане на дължимо трудово възнаграждение. Наличието на първите две предпоставки за уважаването на иска е възложено с оглед нормата на чл. 154 ГПК в тежест на ищеца, а в тежест на ответника е да установи, че е заплатил своевременно дължимото трудово възнаграждение.

В настоящия случай от страна на ответника още в отговора на исковата молба изрично се признава основателността на претенцията на ищцата за заплащане на дължимото трудово възнаграждение за м.11.2024г до м.01.2025г., чийто нетен размер е общо 3020.34 лева. Това признание от страна на ответника се потвърждава и от представения по делото погасителен план, с подписването на който работодателя още през 2025г е заявил, че дължи на ищцата Н. заплащането на трудово възнаграждение за посочения период и неговия нетен размер. Тези изявления на ответника съдът цени по реда на чл. 175 ГПК.

Освен гореизложеното следва да се посочи, че по делото са ангажирани и достатъчно доказателства, въз основа на които да може да се приеме, че при условията на пълно и главно доказване по делото е установено, че между ищеца и ответника е съществувало валидно трудово правоотношение в рамките на исковия период, като с оглед липсата на възражения от ответника следва да се приеме за доказано и това, че ищцата е полагала труд съобразно договорените условия. Същевременно въпреки направеното признание на основателността 3 на претенцията по чл. 128, т. 2 КТ за присъждане на трудово възнаграждение в нетен размер от страна на ответника не са ангажирани доказателства, нито са изложени твърдения, да е извършено погасяване на това задължение. Ето защо настоящият състав намира, че искът по чл. 128, т.2 КТ следва да бъде уважен изцяло в нетния размер, така както е предявен.

Спорът по делото от своя страна се концентрира върху началната датата, от която се дължи заплащане на обезщетение за забава върху претендираната главница, доколкото от страна на ищцата се претендира мораторна лихва считано от 01.05.2025г. – посочения падеж в погасителния план, а ответникът счита, че обезщетение за забава се дължи не от датата на падежа, а от датата, на която е изтекъл уговорения в същия погасителен план допълнителен срок за плащане. Следва изрично да се посочи с оглед наведените оспорвания от страна на ответника в отговора на исковата молба, че от страна на ищцата не се претендират лихви за припокриващи се периоди. Напротив, съгласно посоченото от ищцата същата претендира обезщетение за забава от посочения в погасителния план падеж на отделните задължения до 15.04.2026г и от датата на подаване на исковата молба – 16.04.2026г до окончателното плащане, т.е не е налице претенция за лихва за припокриващи се периоди.

По отношение на началния момент, в който изискуемостта на вземанията е настъпила настоящият състав приема следното:

Видно от представения по делото погасителен план по отношение на дължимите от ответника суми за трудово възнаграждение е постигнато съгласие между страните, че сумата от 1648.46 лева – възнаграждение за м.11.2024г и м.12.2024г се дължи до 30.04.2025г., а възнаграждението за м.01.2025г, за което не съществува спор, че е в нетен размер на 1371.88 лева – се дължи до 31.05.2025г. Освен така посочения падеж обаче страните са се договорили, че ищцата в качеството си на служител се съгласява да предостави допълнителен срок за изпълнение на падежиралите вноски по погасителния план, а именно 30 дни. В настоящия случай съдът намира, че следва да бъдат съобразени постигнатите между страните договорености, доколкото по своята прана същност подписаният между тях „погасителен план“ представлява извънсъдебно споразумение – договор, по силата на който чрез взаимни отстъпки страните са предоговорили отношенията си, като ответникът изрично е признал всички свои задължения, а ищцата е направила отстъпка да отложи датата на изискуемостта на вземанията. В случая ищцата не оспорва, че се е съгласила вземанията и за трудово възнаграждение да бъдат заплатени до посочените в погасителния план дати 30.04.2025г за част от тях и съответно до 31.05.2025г – за остатъка, поради което спорът между страните касае начина, по който следва да се тълкува допълнително вписаната в договора между страните уговорка, че се предоставя и допълнителен 30 дневен срок на работодателя. В случая доколкото погасителният план, подписан между страните, представлява договор, то по отношение на неговото тълкуване следва да намери приложение нормата на чл. 20 ЗЗД. По приложението на чл. 20 ЗЗД съществува богата непротиворечива практика /решение № 132/20.12.2016г по т.д. №772/2015г. на ВКС, ІІ т.о, решение № 75/20.06.2016г. по т.д.№ 1608/2015г. на ВКС, ІІ т.о, решение № 347/11.10.2011г. по гр.д. № 290/2010г. на ВКС, ІV г.о./ съгласно която при наличие на съмнение, неяснота или 4 двусмисленост в договорните клаузи, действителната обща воля на страните се установява чрез тълкуване на отделните уговорки при спазване на въведените с чл. 20 ЗЗД критерии, както следва: Договорните клаузи се тълкуват не изолирано и формално, а във връзка една с друга, в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. В цитираните решение ВКС изрично подчертава, че при изясняване на действителната обща воля и характера на възникналото правоотношение, съдът трябва да приложи общото тълкувателно правило на чл. 20 ЗЗД, но като допълващ фактор следва да отчете и съпостави свързаните със сключването на договора факти, като изследва обстоятелствата по постигане на съгласието, поведението на страните преди и след сключването на договора. В настоящия случай от тълкуването на клаузите на постигнатото споразумение между страните е видно, че основната цел на сключването му е именно разсрочване на задълженията на ответника, именно поради тази причина и същото е наименувано „погасителен план за разсрочване“. Безспорно страните в него да уговорили конкретни падежи на отделните задължения, но от страна на служителя е направена и допълнителна отстъпка относно поставянето на ответника в забава, доколкото се е съгласил да бъде предоставен и допълнителен срок за плащане, а именно 30 дни след настъпване на първоначално посочения падеж. В случая че бъде прието, че ответникът изпада в забава считано от датата на първоначалния падеж, то включването на клауза предоставяща допълнителен срок за плащане не би имала смисъл. Не може да бъде застъпено становището на ищцата в молба от 15.06.2026г, че уговорените 30 допълнителни дни представляват гратисен срок за доброволно изпълнение. Предвид това настоящият състав намира, че всъщност посочената в погасителния план дата 30.04.2025г, съответно 31.05.2025г обозначава началната дата, от която започва да тече уговорения между страните 30 дневен срок за плащане, след изтичането на която ответникът ще изпадне в забава. Предвид това следва да се разясни, че не съществува пречка с оглед свободата на договаряне момента, в който дадено вземане става изискуемо, да не съответства на момента, в който настъпва забавата за плащането му.