Протокол № 222 от 29.10.2021, Окръжен съд - Пазарджик

ПРОТОКОЛ

№ 222 гр. Пазарджик, 28.10.2021 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Красимир Г. Ненчев

Членове:

Албена Г. Палова

Мариана Ил. Димитрова при участието на секретаря Петя Кр. Борисова

Сложи за разглеждане докладваното от Красимир Г. Ненчев Въззивно гражданско дело № 20215200500626 по описа за 2021 година.

На именното повикване в 10:00 часа се явиха:

Жалбоподателят С. Н. Г. не се явява, редовно призована.

За ответника по въззивната жалба „и.а.м.“ АД не се явява представител, редовно призован.

Постъпила е молба от адв. Д.Ф., като пълномощник на жалб.С. Н. Г., с която моли да се даде ход на делото, поради липса на процесуални пречки.

Поддържа въззивната жалба. Няма да сочи други доказателства. Няма доказателствени искания. Счита делото за изяснено от фактическа и правна страна. Моли да се даде ход на делото по същество.

Постъпила е молба и от ответника по въззивната жалба „и.а.м.“ АД, който също моли делото да се разгледа в негово отсъствие, при липсата на процесуални пречки. Представя към молбата си списък на разноските по чл.80 от ГПК.

Съдът намира, че няма процесуална пречка по даване хода на делото. В днешното съдебно заседание страните са редовно призовани, надлежно се представляват в процеса, поради което

1

О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО

ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО

С Решение на Велинградския районен съд е отхвърлен иска на С. Н. Г. , срещу “и.а.м.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С. 1324, ж.к. *** - за прогласяване нищожност на целия Договор за паричен заем № 3458094 от 22.02.2019г., сключен с “и.а.м.” АД, като противоречащ на императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и искът за връщане на недължимо платена сумата от 270,08лв., над размера от 230,08лв. –неустойка и за сумата от 40лв. – договорна лихва, като неоснователни.

Прогласил е за нищожна по иска на С. Н. Г., срещу “и.а.м.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С. 1324, ж.к. ***, на осн.чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 143 ЗЗП вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, клаузата по чл.4, ал.2 от Договор за паричен заем № 3458094 от 22.02.2019г. сключен между С. Н. Г. и “и.а.м.” АД.

Осъдил е “и.а.м.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.

С. 1324, ж.к. ***, да заплати на С. Н. Г. , СУМАТА от 230,08лв. (двеста и тридесет лева и 08ст.), представляваща недължима платена неустойка по чл.4, ал.2 от Договор за паричен заем № 3458094 от 22.02.2019г.

Осъдил е “и.а.м.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.

С. 1324, ж.к. ***, да заплати на адв. Д.Л. Ф. от САК с личен № ********** и адрес гр.С., ул. Петър Парчевич“ №26, ет.4, ап.11, СУМАТА от 300,0лв.

/триста лева/ - разноски по делото на осн.чл.38, ал.2 от ЗА представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство,

А на

РС Велинград СУМАТА от 50 лв. (петдесет лева) – разноски в производството за държавна такса и СУМАТА от 180 лв. (сто и осемдесет лева) – разноски в производството за ССЕ.

Осъдил е С. Н. Г. , да заплати на “и.а.м.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С. 1324, ж.к. „Люлин” № 7, бул.„Джавахарлал Неру” №28, „Силвър център”, ет.2, офис 40- 46, СУМАТА от 150,0лв. (сто и 2 петдесет лева), разноски за настоящото производството за юрисконсултско възнаграждение, по съразмерност с отхвърлената част от исковете.

В Законния срок е постъпила въззивна жалба от С. Н. Г., ЕГН **********, постоянен адрес: *** представлявана от адвокат Д.Ф. - САК, адрес на кантора: гр. С., ***, GSM: **********, срещу: решение от 18.05.2021г., постановено по гр.д. № 349/20г. по описа на РС- Велинград в частта, в която е отхвърлен иска на С.Г. за прогласяване на нищожността на договор за паричен заем № 3458094, сключен с “и.а.м.” АД от 22.02.2019 г., както и иска за връщане на недължимо платена сума от 270, 08лв. над размера от 230, 08лв. - неустойка и за сумата от 40лв. договорна лихва.

Моли въззивният съд да отмени като неправилно обжалваното решение от 18.05.2021 г., постановено по гр.д. № 349/20г. по описа на PC-Велинград в частта, в която е отхвърлен иска на С.Г. за прогласяване на нищожността на договор за паричен заем № 3458094, сключен с “и.а.м.” АД от 22.02.2019 г., както и иска за връщане на недължимо платена сума от 270, 08лв. над размера от 230, 08лв. - неустойка и за сумата от 40лв. договорна лихва.

Сочат се аргументи, че еправилно първостепенният съд е приел, че косвен нормативен регулатор на възнаградителната лихва била нормативно установеният максимум на ГПР, разписан в нормата на чл. 19. ал. 4 от ЗПК.

Нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК не дерогирала изискванията за спазване на добрите нрави и не следвало нормативно установеният лимит на ГПР да се счита за законово уредено ограничаване на размера на договорната лихва, тъй като тя се явявала само един от елементите, включени в общите разходи по кредита. С решение от 26 март 2020 година по дело С-779/18 на СЕС било изведено разрешението, че от приложното поле на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи не била изключена договорна клауза, която съобразява законово правило за максимален размер на разходите по кредита и че такава договорна уговорка може да бъде носител на неравнопоставеност.

Съдът бил мотивирал този свой тълкувателен извод със съображението, че следва да се гарантира полезният ефект на директивата, поради което и с оглед на целта й да осигури ефективна защита на потребителите трябвало да се тълкува ограничително член 1, параграф 2 от нея, който гласи, че са 3 изключени от нейния обхват договорни условия, които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби. От това решение било видно, че според СЕС нормативно установеният максимум на ГПР, регламентиран в национално законодателство на държава членка не е равнозначно на apriori гарантирана защита на потребителя от неравноправни клаузи. Това разрешение следвало да се приложи по аналогия и при извършване на преценка за съответствието на клаузата за договорната лихва с принципите на добросъвестността и справедливостта при участие в облигационните отношения.

Твърди се , че един от основните аргументи на първостепенният съд бил, че не е налице нарушение на добрите нрави и, че кредиторът за разлика от банките не набирал средства от влогове, поради което вземането му било рисково. Този извод на първостепенният съд противоречал на целите на Директива 2008/48. В съображение 9 от Директивата било разписано, че тя имал двойна цел - да осигури високо и равностойно равнище на потребителите и да способства за развитие на вътрешния на Съюза пазар. В съображение 26 от Директивата било предвидено, че „Държавите-членки следвало да предприемат подходящи мерки за насърчаване на отговорното поведение на всички етапи от кредитното правоотношение, като вземат предвид специфичните особености на своя кредитен пазар. Тези мерки можели да включват например предоставяне на информация и образоване на потребителите, включително предупреждения относно рисковете от просрочените плащания и свръхзадължеността. В условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следвало да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин. Член 8 от Директивата, транспониран в чл. 16 от ЗЗП изисквал кредитодателите да оценят кредитоспособността на кредитоискателите и ако при тази оценка те установят, че е налице риск последните да не могат да възстановят кредита то те следвало да откажат да предоставят заемни средства, а не да повишават драстично цена на на кредита, тъй като това повишавало опасността от изпадане на потребителите в неплатежоспособност и дори в 4 свръхзадълженост. Да се приеме разбиране, основано на риска, който носят кредиторите от безотговорното си кредитиране, означавало да се постановява незаконосъобразен съдебен акт, пряко нарушаващ Директива 2008/48.

Твърди се още, че критерият за „добри нрави“ следвало да се определя не спрямо конкретен субект или група от субекти, а от изискванията на справедливостта и морала. При определяне на справедливия размер на възнаградителната лихва следвало да се отчетат срока за предоставяне на заемния капитал, поетият риск от невъзстановяването му в патримониума на кредитора и оттук дали кредитът е обезпечен или не е и добросъвестната ставка на печалба, т.е. да се прецени каква е нормата на печалба, която да не води до неоснователното обогатяване на заемодателя. Толкова висока лихва като процесната не била типична дори за дългосрочните банкови кредити /над 15 години/, когато рискът на кредитодателя бил увеличен поради възможните инфлационни процеси. Следвало да се има предвид, че противно на становището на първоинстанционният съд, рискът при банковите институции бил по-висок, тъй като те предоставят в собственост чужди средства, привлечени чрез влогонабиране от техните депозанти и за тях били предвидени тежки санкции при невъзстановяване на привличаните средства, докато фирмите по чл. 3а от ЗКИ рискуват собствени средства, поради което при тях рискът бил в по-ниска степен/така изрично решение по в. т. д. № 1085/18г. на ОС - Варна, решение № 1915 от14.10.2016г. по в.гр.д. № 3426/16г. на САС, ТО, 11 състав/.

Твърди се, че с оглед на всичко изложено, уговорената в процесният договор възнаградителна лихва нарушавала добрите нрави, тъй като с нея се създавала явна нееквивалентност на насрещните престации и с нея кредиторът бил злоупотребил с по-слабата в правоотношението страна, възползвайки се от нуждата й от материални средства. Практиката на ВКС, на която се били позовали в исковата молба, съгласно която било налице противоречие с добрите нрави, когато възнаградителната лихва надвишава два пъти размера на законната лихва при обезпечените кредити и три пъти размера на законната лихва - при необезпечените кредити била приложима и в настоящият случай, тъй като нормата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК регламентира максимум на ГПР, в който лихвата била само един от елементите и правилото за ГПР не следвало да се прилага спрямо лихвата, тъй като прагът на ГПР не 5 бил равнозначен на гарантирана защита на потребителите. Неприложимо било правилото на чл. 46 от ЗНА, тъй като възнаградителната лихва се различавала съществено от ГПР, който е с много по-широк обхват, поради което правилата за формиране на ГПР били неприложими по аналогия. ЗПК и ЗЗД регламентират различни обществени отношения, на което основание ЗЗД се прилагал субсидиарно за неуредените в ЗПК случаи.1 След въвеждането през 2014г. на нормата на ал. 4 на чл. 19 ЗПК, която регламентира, че ГПР по кредитите не следвало да надхвърлят пет пъти размера на законната лихва, Окръжните съдилища приемат, че са недействителни кредитни правоотношения, възникнали след измененията от 2014г. на основание на противоречието на договорената лихва с изискванията на справедливостта и морала. Така Решение от 18.05.2021г. по в.гр.д. № 226/21 г. на ОС-Пазарджик, Решение от 21.01.2021 г. но в.т.д. № 1581 по описа за 2020 г. на ОС-Стара Загора, Решение от 2020г. по в.т.д. № 717/20г. на ОС-Варна, Решение от 14.04.2020г. по в. гр. д. № 4786/18г. на СТС, ГО, П-г въззивен състав, Решение № 79 от 06.03.2020 г. по в. гр. д. № 49 / 2020 г. на III състав на Окръжен съд - Пазарджик, Решение № 95 от 12.03.2020 г. по в. гр. д.

№ 88 / 2020 г. на II състав на Окръжен съд - Пазарджик, Решение № 108 от 14.04.2020 г. по в. гр. д. № 93 / 2020 г. на 111 състав на Окръжен съд Пазарджик, Решение № 151 от 15.05.2019г. по в.гр.д. № 197/19г. на ОС Враца, Решение № 68 от 13.03.2019 г. по в. гр. д. № 511 / 2018 г. на Окръжен съд - Враца, Решение № 143 от 13.05.2019 г. по в. гр. д. № 106 / 2019 г. на Окръжен съд - Враца, Решение № 175 от 04.06.2019 г. но в. гр. д. № 214 / 2019 г. на Окръжен съд - Враца, Решение № 194 от 27.05.2019 г. по в. гр. д. № 225 /2019 г. на Окръжен съд-Хасково, Решение № I — 151 от 03.12, 2019г. но в.гр.д. № 1491/19г. на ОС' - Бургас, 01.2019 г. по в. гр. д. № 2272 / 2018 г. на XIV състав на Окръжен съд - Пловдив,Решение № 1398 от 27.11.2019 г. по в. гр. д. № 2171 / 2019 г. на XIV състав на Окръжен съд - Пловдив, Решение № 85 от 16.01.2019 г. по в. гр. д. № 2272 / 2018 г. на XIV състав на Окръжен съд Пловдив, Решение № 79 от 15.01.2019 г. по в. гр. д. № 1780 / 2018 г. на XIV състав на Окръжен съд - Пловдив, Решение № 938 от 04.07.2018 г. по в. гр. д.