Решение № 4365 от 20.07.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ ............ гр. София, 20.07.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори юли две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЗДРАВКА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА при секретаря Йоана Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия М. Малоселска в.гр.дело № 8586 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 565285 от 19.12.2018 г., постановено по гр. д. № 43838 по описа за 2018 г. на СРС, 163 състав са уважени предявените от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу ответника „В.2.“ ЕООД установителни искове при приета от първоинстанционния съд правна квалификация чл. 422 ГПК, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 150 и сл. ЗЕ и чл. 79, ал.

1 и чл. 86 ЗЗД, като е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 109,39 лева, представляваща цена на доставена от дружеството на ответника топлинна енергия през периода 01.02.2015 г. - 30.04.2017 г., ведно със законна лихва от 10.04.2018 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 15,25 лева за периода 31.03.2015 г. - 02.04.2018 г., сума в размер на 7,85 лева, представляваща цена за извършена услуга за дялово разпределение на топлинна енергия за периода 01.02.2015 г. - 30.04.2017 г., ведно със законна лихва от 10.04.2018 г. до изплащане на вземането, както и мораторна лихва в размер на 0,93 лева за периода 31.03.2015 г. - 02.04.2018 г., за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр. София, бул. „*******, аб. № Т 410341, за които суми била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 22838 по описа за 2018 г. на СРС, 163 състав. В тежест на ответника първоинстанционният съд възложил и сторените от ищеца разноски в размер на 575 лева за исковото производство, както и тези по ч.гр.д. № 22838 по описа за 2018 г. в размер на 75 лева.

Решението е постановено при участието на привлеченото в хода на първоинстанционното производство от ищеца трето лице-помагач „Т.“ ЕООД.

Недоволен от така постановеното решение останал ответникът „В.2.“ ЕООД, предвид което и в срока чл. 259, ал. 1 ГПК депозирал въззивна жалба срещу съдебния акт. В същата се излагат оплаквания за неправилност, незаконосъобразност поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост на постановения съдебен акт.

Въззивната страна сочи, че при разглеждане на делото в открито съдебно заседание първоинстанционният съд в нарушение на разпоредбата на чл. 56, ал. 3 ГПК, дал ход на делото, въпреки че не бил спазен седмичният срок от получаване на призовката до провеждане на заседанието. В жалбата се поддържа, че съдът не се е произнесъл по направеното с отговора на исковата молба възражение за погасяване на задължението по давност. На следващо място, въззивникът сочи, че ищецът не е легитимиран да претендира таксите са услугата за извършване на дялово разпределение, съответно и лихвата за забава върху тях. Съдът се произнесъл по нередовна искова молба, тъй като не била посочена банковата сметка, по която ответникът да изпълни доброволно. Не било ясно и основанието на предявения иск – договорно или извъндоговорно. Иска от въззивния съд да отмени обжалваното решение, да отхвърли исковете като неоснователни и да присъди на дружеството сторените разноски.

Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД не изразява становище по същата. С молба от 02.07.2020 г. моли за отхвърляне на въззивната жалба, претендира разноски за производството и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Третото лице-помагач не изразява становище по въззивната жалба.

Софийски градски съд, IV

Д въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 149 ЗЕ, вр. чл. 59 ЗЗД и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

По същество, въззивният съд намира, че решението на СРС е частично правилно, но постановено при неправилно дадена от съда правна квалификация на предявените главни искове, която видно както от съдържанието на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, така и от фактическите обстоятелства, заявени с исковата молба, е тази по чл. 59 от ЗЗД, доколкото сумите се претендират въз основа на неоснователно обогатяване, а не на основание възникнало между страните договорно правоотношение. Ето защо въззивната инстанция намира, че СРС е бил сезиран с установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Това частично разминаване в правната квалификация, дадена от първоинстанционния съд (чл. 79 от

ЗЗД), и действително предявения иск по чл. 59 от ЗЗД обаче, не е довело до порочност на постановения съдебен акт, тъй като съдът е разпределил доказателствена тежест за подлежащите на установяване факти, събрал относимите за спорното право доказателства, обсъдил ги е в решението си и се е произнесъл по предмета на делото, а именно спорната между страните парична сума, представляваща цена на доставена от ищеца топлинна енергия, както и такса за услугата дялово разпределение на топлинната енергия.

Във връзка с доводите на въззивника съдът намира следното:

При иск с правна квалификация по чл. 59 ЗЗД спорното материално право се обуславя от кумулативната даденост на следните предпоставки: 1) наличие на обогатяване у ответника и обедняване на ищеца, 2) общ правопораждащ факт, причиняващ едновременно обогатяването и обедняването, 3) липса на основание (конкретен юридически факт) за едновременното настъпване на обедняването и обогатяването и 4) правен интерес от предявяването на иска, обусловен от липса на възможност за защита с друг иск. В конкретния случай посочените предпоставки водят до извода, че в тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗД е да докаже, че е доставил топлинна енергия в твърдените количества и на посочената стойност, с което ответникът се е обогатил, спестявайки дължимата за същите цена. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил задължението си към ищеца.

Обществените отношения, свързани с осъществяването на производство и продажба на топлинна енергия за заявения в исковата молба период, се регулират със Закона за енергетиката.

Нормата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ регламентира, че продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди. Съгласно §1, т.33а (изм. ДВ, бр. 66/26.07.2013г.) от ДР на ЗЕ, "небитов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди.

От така цитираните разпоредби следва изводът, че за да са налице отношения на покупко-продажба на топлоенергия за небитови нужди е необходимо да се сключи писмен договор, който да обвързва страните и да регламентира правата и задълженията им по правоотношението за продажба на топлинна енергия, какъвто в случая не се твърди да е сключен между страните за процесния период. Предвид последното въззивният съд намира за неоснователен довода на въззивната страна, че не ставало ясно на какво основание ищецът претендира заплащането на сумата за топлинна енергия, доколкото твърдения за неоснователно обогатяване и липсата на договор се съдържат както в исковата молба, така и в заявлението по чл. 410 ГПК.

Имуществените облаги имат материално естество и те са оценими в пари. Изразяват се в увеличаване на актива на имуществото на обогатения, в намаляване на неговите пасиви или спестяване на обогатения на някои разходи, които той иначе е трябвало да понесе. В последната хипотеза спестяването на разходи води до обогатяване, в случай че разходите са били необходими и ответникът по иска с правно основание чл. 59 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество, без да съществуват изгледи за тяхното връщане. В този смисъл са разясненията, дадени с решение № 587/01.11.2010 г. по гр. д. № 941/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК.

В настоящия случай ответникът е спестил разходи за доставената и ползвана от него топлинна енергия за процесния имот, на който е собственик.

Размерът на спестените от жалбоподателя разходи следва да се определи въз основа на реално потребената топлинна енергия и съответната част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация по аргумент от чл. 156 ЗЕ.

Установено е по делото от приетите от първостепенния съд писмени доказателства /протокол за въвеждане в експлоатация на топломер, акт за готовност на топлопроводната инсталация за битово горещо водоснабдяване, акт за готовност на вътрешноотоплителната инсталация и абонатната станция, топлотехническа характеристика на имот в сграда – етажна собственост, списък на потребителите на топлинна енергия в сграда/, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост, в която се намира процесният имот, находяща се на адрес гр. София, бул. „*******, е била присъединена към топлопреносната мрежа.

На следващо място по делото е установено от предстравените с исковата молба и приети като писмени доказателства по делото нотариален акт № 35, том IV, рег. № 26060, дело 635/2005 г. за учредяване на право на строеж срещу задължение за построяване на магазини, гаражи, жилища и ателиета на нотариус А.Ч., рег. № 310 съгласно регистъра на НК, както и от нотариален акт № 139, том II, дело 288/2007 г. за учредяване на договорна ипотека на нотариус М.К., рег. № 425 съгласно регистъра на НК, че въззивникът е собственик на топлоснабдения имот, представляващ апартамент № 13 в сградата на посочения адрес, с оглед което неоснователно се явява възражението, че ответното дружество не е собственик на процесния недвижим имот. В допълнение следва да се отбележи, че представител на собственика на имота е участвал и е положил подписи в списъка на потребителите на топлинна енергия в сградата, намираща се на посочения адрес, който документ в посочената част не е оспорен относно неговата автентичност в производството пред първата инстанция.

Въз основа на заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, настоящата инстанция приема, че количеството на топлинна енергия за абонатната станция, находяща се на адрес гр. София, бул.

„*******, вх. А през процесния период е измервано и отчитано съгласно Закона за енергетиката от средство за търговско измерване – общ топломер, монтиран в абонатната станция. Вещото лице е посочило, че през целия исков период са отчислявани за сметка на ищеца технологични разходи. Експертът е констатирал, че разпределението на топлинна енергия е извършвано след отчет на уредите за дялово разпределение и водомерите за топла вода, монтирани в имотите на абонатите в сградата – етажна собственост, като за процесния период уредите в процесния имот са били отчитани и са изготвени документите за главен отчет, подписани от потребител, в които коректно са отразени в изравнителните сметки. В процесния имот е бил монтиран един топломер и водомер за топла вода, по който е отчитан разходът. Отопляемият обем на апартамент № 13 е 94 куб.м., на базата на който е разпределяна енергията, отдадена на сградната инсталация. Установява се, че сумата за потребена топлинна енергия за процесния период е в размер на 567,18 лв., включваща сума за топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация, топлинна енергия за отопление на имота и топлинна енергия за подгряване на вода.