Решение № 91 от 28.01.2026, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 91 гр. гр. Хасково, 28.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Джулия Д. Димитрова като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20245640103462 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правно основание чл.422, вр. чл.415, ал.1 от ГПК, вр. чл.55, ал.1 и чл.92 от ЗЗД от К. В. А., ЕГН **********, от ***********, против „София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК 175302519, със седалище и адрес на управление – гр.София, ул.“Васил Калчев“ бл.58, ет.6.

В исковата молба се твърди, че на 18.11.2020г. в град Хасково страните сключили Договор за паричен заем № 523894, по силата на който заемодателят „София Комерс Кредит Груп" АД, ЕИК 175302519, предоставил на ищцата заем в размер на 900 лева. Параметрите на отпуснатия заем били посочени в §1., §2. и §3. от договора и са следните : Размер на заемната сума: 900 лева;

Размерът на погасителна вноска : 12 равни месечни вноски всяка в размер на 92.75 лева, дължими на всяко 18-о число на съответния месец; ГПР : 49.89%;

Брой вноски : 12; Фиксиран лихвен процент : 41.16 %; Дата на първо плащане : 18.12.2020 г.; Обезпечение : Поръчител или банкова гаранция; Дата на последно плащане : 18.11.2021 г.; Обща сума за плащане : 1113 лева. Въпреки, че в §1 от договора за заем било посочено, че общата сума за плащане е в размер на 1113 лева, ищцата установила, че сумата, която трябва да заплати за погасяване на задълженията си по този договор, е в размер на 1663,44 лева.

Така било, защото трябвало да заплати и сумата от 550,44 лева за неизпълнение на задължението й по §6 от договора за заем в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечения, описани в §6 от процесния 1 договор и отговарящи на условията посочени в него. Размерът на неустойката във всяка от погасителните вноски бил посочен в колона пета от погасителния план - 12 вноски по 45.87 лева. Тази неустойка била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от 33Д. Клаузата била нищожна и на друго основание - чл. 146, ал.1 от 33П във връзка с чл. 143, т. 5 от 33П, тъй като §7 от договора е неравноправна клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. В случая в §7 от договора формално се уговаряла неустойка за неизпълнение на задължение към ответника, но фактически се дължала не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба за кредитора. Договорът предвиждал редица условия, които са кумулативно дадени и следвало да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът дал възможност на насрещната страна в едва тридневен срок да му предостави банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени условия. Налагането на толкова къс срок въобще препятствало всички възможности на длъжника да реализира и изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който да отговаря на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнася за алтернативната опция за обезпечение /банкова гаранция/ то тя също поставяла мъчно преодолими пречки пред заемателя. Налагал се извода, че и трите опции по §6 от договора всъщност не дават възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като са много трудно изпълними. След като това е така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Тя за това била уговорена и като сигурна част от дълга като следвало да се заплаща разсрочено на равни части с всяка погасителна вноска. При тези трудно изпълними условия, за да не възникне задължението за неустойка, както и предвид размера й съпоставен спрямо главницата, неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръщала само в средство за обогатяване на кредитора, затова била нищожна. Фактически не се касаело за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за кредитора освен лихвата. В конкретния случай реално се договаряла допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора. Неустойката била нищожна и на основание чл.26, ал.1 от 33Д. 3а да възникне правото на неустойка уговорката за дължимостта й не трябвало да противоречи на императивни правни норми на закона и на добрите нрави. Разгледани като неписани морални норми израз на принципите на справедливост и 2 добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения.

Противоречието със закона и/или с добрите нрави правило уговорката за неустойка нищожна по смисъла на чл.26, ал.1, предл. 1 и предл.3 от 33Д и препятствало възникването на вземането и на задължението за неустойка.

Основното задължение на заемателя по договора за паричен заем е да върне на падежа заемната сума ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението на предоставения заем. С клаузата на §7 от процесния договор обаче се предвиждала неустойка за неизпълнение, но не на главно задължение на заемателя, а именно да върне заемната сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от подписване на договора да предостави обезпечение за кредитора. Предназначението на обезпеченията към един договор за кредит е да гарантират изпълнението на задължението на кредитополучателя да върне заемната сума и дължимите лихви. При липса на такова обезпечение заемодателят има право да прецени дали въобще да сключи договора за заем като тази преценка би следвало да предхожда сключването на договора. Фактът, че договорът за кредит се сключва без да бъде предоставено нужното, според кредитора обезпечение потвърждавал тезата, че сумата формално наречена неустойка е всъщност скрита възнаградителна лихва. При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк. дело №1/2009г. на ОСТК така уговорената неустойка излиза извън предадените й санкционна, обезщетителна и обезпечителна функции тъй като същата при пораждане на задължението е уговорена да бъде по естеството си източник на неоснователно обогатяване. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното като начинът, по който е уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка и то в прекомерен размер спрямо заемната сума, ако в краткия тридневен срок от подписване на договора не осигури обезпечение дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение, а именно да върне на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно дори интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен в срок да получава главницата и възнаградителната лихва, той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора. Обезпечението в случая имало цел различна от тази на неустойката. Ако тя обезщетява вредите от неизпълнението, то обезщетението в различните му форми защитава кредитора срещу неизпълнението и подготвя неговото изпълнение. От неизпълнението на задължение за представяне на обезпечение не настъпвала вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. В този случай при неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума 3 и възнаграждение за ползването й кредиторът ще се удовлетвори от имуществото на длъжника, което служи за общо обезпечение с оглед правилото на чл.133 от 33Д. Ето защо, уговорката между страните за плащане на неустойка, тъй като не преследва заложените й функции, била нищожна в противоречие с добрите нрави. Клаузата на §7 от процесния договор била и неравноправна по смисъла на чл.143 от 33П, поради което също била нищожна и на основание чл. 146, ал.1 от 33П, като уговорена във вреда на потребителя и целяща единствено обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза на вземане на неустойка, като по този начин оскъпявала цената на заема. Този извод се подкрепял от обстоятелството, че изначално било предвидено неустойката да се кумулира към погасителните вноски като се разсрочи изпълнението й. Поради това следвало да се приеме, че уговорената неустойка не отговаря на изискването за добросъвестност в гражданските отношения и води до значително неравноправие между правата и задълженията на заемателя и заемодателя. Налице била неравноправност по чл.143, т. 5, според която разпоредба е неравноправна клаузата, която задължава потребителят при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Същата била уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, уреждащ максималния размер на ГПР, поради което и на основание чл.21 от 3ПК е нищожна и заплащане по нея не се дължало. След като това е така, то договорът за заем противоречал на част от императивните разпоредби на ЗПК.

В случая следвало да се приложи чл.21, ал.1 от ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договора за потребителски кредит имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна. В договора трябвало да се посочи размерът на лихвения процент като в конкретната хипотеза в този процент трябвало да е включена и неустойката, която като неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно фиксираният лихвен процент нямало да е 41.16% както е записан, а следвало да е по-голямо число, ако в него участва и вземането от 550,44 лв. формално уговорено като неустойка. Нарушен бил чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, тъй като не бил посочен реалният годишен лихвен процент. Освен това доколкото лихвата е част от ГПР следвало да се посочи и друг размер на ГПР различен от този в договора. В този размер следвало да участва и сумата от 550,44 лв. изразена като процент. Това не било сторено, поради което се нарушавал чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. По този начин не ставало и ясно дали ГПР не надвишава пет пъти размера на законната лихва /чл.19, ал.4 от 3ПК/. Процесният договор за заем попадал в обсега на 3ПК, поради което трябвало да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11, ал.1 от ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл.22 от 3ПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 4 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Следователно част от изискванията на чл.11, ал.1 от Закона досежно съдържанието на договора са императивни и нарушаването им влече нищожност на сключения договор. В случая имало нарушение на т.9 и т.10 от посочената разпоредба. В т.9 е записано, че договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. В т.10 е записано, че договорът следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума дължима от потребителя изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин. По изложените съображения доколкото са налице нарушения на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от 3ПК целият договор за заем следвало да бъде приет за недействителен – чл.22 3ПК. Последиците от тази недействителност са посочени в чл.23 от ЗПК - когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.