Определение № 392 от 09.02.2026, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 392 гр. Бургас, 09.02.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно частно гражданско дело № 20252100500576 по описа за 2025 година

Производството по делото е по реда на чл.413, ал.2 ГПК.

Постъпила е частна жалба от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК 131001375, подадена чрез пълномощник адв.Неделчо Николов, против разпореждане № 703 от 07.03.2025 г., постановено по ч.гр.д.№ 274/2025 г. по описа на РС-Несебър, в частта, с която е отхвърлено заявлението на „ЕОС Матрикс“ ЕООД срещу длъжника К. Т. К., ЕГН **********, за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК за следните парични вземания по Договор за потребителски кредит № *********** г., а именно: за главница – за разликата над сумата от 921.32 лв. до претендирания размер от 1183.68 лв., и за възнаградителна лихва в размер на 55.96 лв. за периода от 03.10.2023 г. до 03.02.2025 г.

В жалбата е посочено, че атакуваното разпореждане е неправилно и незаконосъобразно. Излагат се подробни аргументи за неправилност на извода за отхвърляне на заявлението, като се сочи, че нормата на чл.19, ал.4 ЗПК не е нарушена, тъй като към датата на сключване на договора за кредит законната лихва е била 11,82 %, респ. максимално допустимия ГПР по чл.19, ал.4 ЗПК е 59,10 %. Моли въззивния съд да отмени обжалваното разпореждане и да постанови издаването на заповед за изпълнение за претендираните със заявлението вземания.

Съгласно чл.413, ал.2 ГПК, препис от жалбата не е връчен на другата страна.

Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

1

Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира следното:

Производството по ч.гр.д.№ 274/2025 г. по описа на РС-Несебър е образувано по подадено от „ЕОС Матрикс” ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК против К. Т. К. за заплащане на следните суми, дължими по Договор за потребителски кредит № ********* г., сключен между длъжника и „ЮтеКредит България“ ЕООД, вземанията по който са прехвърлени от заемодателя на „ЕОС Матрикс“ ЕООД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 23.08.2024 г. и Приложение № 1 към него: 1183.68 лв. – главница и 55.56 лв. – възнаградителна лихва за периода от 03.10.2023 г. до 03.02.2025 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането, както и направените в производството разноски от 25 лв. – държавна такса и 240 лв. – адвокатско възнаграждение.

В заявлението е посочено, че претенцията произтича от Договор за потребителски кредит № ********* г., сключен между К. Т. К. и „ЮтеКредит България“ ЕООД, вземанията по който са прехвърлени от „ЮтеКредит България“ ЕООД на „ЕОС Матрикс“ ЕООД с Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 23.08.2024 г., за което длъжникът е уведомен. От представения договор за потребителски кредит е видно, че на длъжника е предоставен заем в размер на 1499.24 лв., със срок за връщане – 24 месечни погасителни вноски, при ГЛП – 22 %, обща сума на лихвите за периода – 368.83 лв., такса за разглеждане – 444.90 лв., ГПР – 56,30 %, обща стойност на плащанията – 2312.97 лв., краен срок на договора – 03.02.2025 г. В заявлението е посочено е, че таксата за разглеждане, посочена в договора и в погасителния план не е част от настоящата претенция. Към заявлението е приложен погасителен план, съгласно който потребителят трябва да направи 24 погасителни вноски в размер на по 96.32 лв. и последна вноска с размер на 97.61 лв., с падеж на 3то число на съответния месец, като месечните погасителни вноски включват главница, лихва и такса. С допълнителна молба, заявителят е уточнил, че длъжникът е извършил шест плащания за погасяване на дълга, в общ размер на 577.92 лв., с която сума са погасени първите шест вноски по погасителен план, а именно: главница – 315.56 лв., лихва – 151.12 лв. и такса – 111.24 лв.

Заповедният съд е уважил частично заявлението, като е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с № 124/07.03.2025 г. за сумата от 921.32 лв. – главница, ведно със законната лихва от подаване на заявлението, както и за разноски от 178.37 лв. за адвокатско възнаграждение и 18.53 лв. за държавна такса, съобразно уважената част от заявлението.

С обжалваното разпореждане № 703/07.03.2025 г. заповедният съд е отхвърлил подаденото заявление за претендираната главница за разликата над сумата от 921.32 2 лв. до пълния заявен размер от 1183.68 лв. и за възнаградителната лихва от 55.96 лв.

Съдът е приел, че уговореният в договора ГПР от 56,30 % е в нарушение на императивната норма на чл.19, ал.4 ЗПК, което има за последица нищожност на целия договор на основание чл.19, ал.5 ЗПК, поради което се дължи само чистата стойност на кредита. В тази връзка, заповедният съд е съобразил извършените от длъжника плащания от 577.92 лв., които е отнесъл към главницата от 1499.24 лв. и е редуцирал същата до размера на 921.32 лв., до който размер е уважил заявлението и го е отхвърлил в останалата част.

Предвид установените по делото факти, Бургаският окръжен съд намира частната жалба за неоснователна, а обжалваното разпореждане за правилно като краен резултат, макар и по други мотиви.

Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК, при разглеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът служебно извършва проверка дали искането не е в противоречие със закона или с добрите нрави, както и дали вземането не се основана на неравноправна клауза. В случая, процесният договор за кредит, от който произтича вземането, е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, поради което съдът е задължен служебно да следи за спазването на неговите разпоредби и да извърши преценка за валидност на договора, от който произтича претендираното вземане.

При тази проверка, след самостоятелна преценка на договора за потребителски кредит въззивният съд намира за правилни крайните изводи на НРС за недействителност на договора за потребителски кредит.

Настоящата инстанция не споделя извода на заповедния съд за нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, като възраженията на жалбоподателя в този смисъл са основателни.

Съгласно посочената норма, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с ПМС. В случая, уговореният ГПР е определен на 56,30 %, като към момента на сключване на договора – 01.02.2023 г. приетият ОЛП е бил 1,82 %, а законната лихва е била 11,82 %, т.е. максималния допустим размер на ГПР е бил 59,10 % (5 х 11,82). Следователно, в случая при определяне в договора на ГПР от 56,30 % не е налице нарушение на изискванията на чл.19, ал.4 ЗПК, поради което формираният в обратния смисъл извод от НРС е неправилен. Това обаче не променя извода на въззивния съд за недействителност на процесния договор за потребителски кредит.

В случая, при извършената самостоятелна проверка по чл.411, ал.2 ГПК, настоящият състав намира, че процесният договор е сключен в противоречие с нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. В Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС са дадени разяснения във връзка с т.нар. допълнителни услуги по договори за кредит, като се прие, че чл.3, б.“ж“ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на 3

Съвета от 23.04.2008 г. трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия ги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, попада в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя", а оттам и на понятието "годишен процент на разходите", когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит, като за установяване на горните обстоятелства в т.44 от същото решение СЕС е дал указания на българския съд да вземе предвид всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които той се вписва.

С оглед горните разяснения, въззивният съд намира, че в случая уговорената такса за разглеждане на кредита представлява договорна конструкция, предназначена да прикрие действителния размер на ГПР. В случая, таксата за разглеждане в размер на 444.90 лв. е уговорена за действие, което представлява част от основната дейност по предоставяне на кредита и неговото усвояване, поради което същата противоречи на чл.10а, ал.2 ЗПК, съгласно който кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. От друга страна, видно от договора, кредиторът е включил таксата в погасителния план, като част от месечните погасителни вноски и е платима разсрочено с вноските за главница и договорна лихва, което навежда на извода, че този разход е следвало да бъде включен в ГПР. При това, налице е обоснована вероятност за нарушение на чл.19, ал.1 ЗПК с невключване на разходите на потребителя за таксата за разглеждане на кредита, която с оглед начина на уговарянето й и начина на заплащането й се явява пряк разход по кредита и скрита печалба, допълнително възнаграждение за кредитора и е следвало да бъде включена при формирането на ГПР. Ето защо, въззивният съд намира, че в случая е налице несъответствие на уговорения ГПР с действително прилагания такъв, което обосновава извод за нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК относно задължителното съдържание на договора за потребителски кредит. Вписването на различен от действителния ГПР въвежда в заблуждение кредитополучателя и цели заобикаляне на закона. Съгласно чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.7-12 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което на основание чл.23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Съдебната практика и тази на СЕС приравнява неправилно посочения размер на ГПР на пълна липса на такъв, което води до недействителност на целия договор, а това обосновава приложението на чл.23 ЗПК. В този смисъл са и разясненията, дадени от СЕС в Решение от 21.03.2024г. по дело C‑714/22, в което е прието, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски, така, че 4 обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на потребителя на предоставената в заем главница.

Предвид изложените съображения, следва да се приеме, че макар уговореният в договора ГПР да съответства на законовите размери, то същият очевидно не е в посочения размер, като неотразяването в него на всички общи разходи по кредита лишава потребителя от възможността на прецени обхвата на своето задължение, поради което договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и по силата на чл.23 ЗПК длъжникът дължи връщане само на чистата стойност на кредита – главницата, но не дължи лихва или други разходи по него. Ето защо и след приспадане на извършените от длъжника плащания по договора, заявлението на „ЕОС Матрикс“ ЕООД е основателно единствено в частта за главница от 921.32 лв., ведно със законната лихва от подаване на заявлението, а в останалата част относно разликата над присъдената главница от 921.32 лв. до пълния претендиран размер от 1183.68 лв., както и за претендираната договорна лихва от 55.96 лв. заявлението е неоснователно и правилно е отхвърлено от районния съд.

Предвид изложените съображения, частната жалба е неоснователна, а поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, обжалваното разпореждане следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.