Решение № 4987 от 28.09.2023, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 4813/2022
- Вид
- Решение № 4987
- Подписан
- 28.09.2023
- В сила
- 28.09.2023
- Състав
- Николай Димов, Теодора Иванова, Велина Пейчинова
Цитирани разпоредби
- чл. 127, ал. 1, т. 4 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 258 - чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414а · Граждански процесуален кодекс
- чл. 417 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 26, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите
РЕШЕНИЕ
№ 4987 гр. София, 28.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Николай Димов
Членове:
Велина Пейчинова
Теодора Иванова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Теодора Иванова Въззивно гражданско дело № 20221100504813 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника „Н.П.К.“ ЕООД, чрез управителя М. Р., срещу решение № 20011981 от 10.02.2022 г. по гр.д. № 5052/2021 г. на СРС, ГО, 156 състав, с което по реда на чл. 422 ГПК е признато за установено в отношенията между страните, че „Н.П.К.“ ЕООД дължи на Д.Я.М., в качеството му на ЕТ „ДМ-Д.М.“, на основание чл. 535 ТЗ, сумата 9000 лв., представляваща главница по запис на заповед от 27.02.2019 г., с падеж 30.05.2019 г., ведно със законната лихва от 11.09.2020 г. до окончателното й плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 20.10.2020 г. по ч.гр.д. № 43977/2020 г. на СРС, ГО, 156 състав.
С въззивната жалба се поддържа недопустимост на решението поради постановяването му по нередовна искова молба – с твърдение, че ищецът е изложил доводи за договорен източник на задължението, но не е индивидуализирал сключения между страните договор по предмет, време и място на сключването му. Развити са съображения и за неправилност на решението поради необоснованост на извода на съда за дължимост на процесната сума – с твърдение, че по делото не е установено страните да са сключвали договор за заем или друг договор, от който да произтича задължение за плащане на претендираната сума, както и с твърдение за нищожност на записа на заповед поради неиндивидуализиране в достатъчна степен на мястото на плащане, каквото е изискването на 1 чл. 535, т. 4 и т. 6 ТЗ. Иска се отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове.
С отговора на въззивната жалба, подаден от ищеца Д.Я.М., в качеството му на ЕТ „ДМ-Д.М.“, чрез адв. М. М., се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение. Иска се потвърждаването на обжалвания акт. Претендират се разноски за въззивната инстанция.
Софийският градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, след като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на решението и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционното решение поради постановяването му по нередовна искова молба – несъответстваща на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. Исковото производство е образувано по предявен по реда на чл. 422 ГПК от Д.Я.М., като ЕТ „ДМ- Д.М.“, срещу „Н.П.К.“ ЕООД иск за признаване за установено в отношенията между страните, че ответното дружество дължи на ищеца сумата 9000 лв., произтичаща от запис на заповед от 27.02.2019 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 20.10.2020 г. по ч.гр.д. № 43977/2020 на СРС, ГО, 156 състав, ведно със законната лихва считано от 11.09.2020 г. (подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК). Ищецът не въвежда твърдения за възникнало между страните каузално правоотношение, изпълнението по което е обезпечено с посочената заповед за изпълнение, включително и твърдение за сключен между страните договор за заем. Ответникът също не твърди между страните да е сключван договор за заем, във връзка с който е издаден записът на заповед, съответно, не твърди и да е изпълнил задължението за връщане на процесната сума, предоставена му по договор за заем. За пръв път данни за наличие на договор за заем от 27.02.2019 г. се съдържат в допълнителното заключение на ССЕ от 21.01.2022 г., което е прието в проведеното на 31.01.2022 г. открито съдебно заседание. Вещото лице е коментирало такъв договор и в устните си разяснения.
Следователно, нито ищецът, нито ответникът са въвели твърдения записът на заповед да е създаден като обезпечение на вземането на ищеца, произтичащо от сключен между страните договор за заем. В този смисъл не е налице нередовност на исковата молба, изразяваща се в непосочване на всички факти, пораждащи претендираното вземане.
Не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.
На осн. чл. 272 ГПК настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, касаещи фактическата и правна страна на спора. В допълнение към изложеното от СРС и като съобрази доводите във въззивното производство, съдът намира следното:
Предявеният иск е основателен.
С точка 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни за съдилищата указания по въпроса какъв е предметът на 2 делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл.
422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед. Разяснено е, че предмет на делото е съществуването на вземането, основано на записа на заповед, като ищецът доказва вземането си с редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. Записът на заповед е ценна книга, материализираща права, и доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника -издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед.
При въведени от ответника твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.
В случая процесният менителничен ефект отговаря на изискванията за валидност, посочени в чл. 535 ТЗ – издаден е в писмена форма и съдържа изискуемите реквизити: наименованието „запис на заповед“ в текста на документа на езика, на който е написан; безусловно обещание да се плати определена сума пари (9000 лева); падеж (30.05.2019 г.); място на плащането (гр. София, ул. „*******); името на лицето, на което трябва да се плати (Д.Я.М., в качеството му на ЕТ „ДМ-Д.М.“, ЕИК *******); дата и място на издаването (27.02.2019 г., гр. София, ул. „*******); подпис на издателя (М. Д. Р., като управител на „Н.П.К.“ ЕООД).
Записът на заповед подлежи на изпълнение, тъй като е с настъпил падеж.
Неоснователно е възражението на ответника за нищожност на записа на заповед на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 535, т. 4 и т. 6 ТЗ. Действително разпоредбата на чл. 536, ал. 1 ТЗ посочва, че документ, който не съдържа някой от реквизитите, посочени в чл. 535 ТЗ, не е запис на заповед – ще е налице непълен запис на заповед, непораждащ правни последици. Изключение е предвидено по отношение на три от реквизитите – падежа, мястото на издаване и мястото на плащане. Те са презумирани реквизити. В случай, че не е посочен падежът, записът на заповед се смята платим на предявяване (чл. 536, ал. 2 ТЗ), а в случай, че не са посочени мястото на издаване и мястото на плащане, ефектът се смята за издаден и трябва да се плати в местожителството (седалището) на издателя (чл. 536, ал. 3 и ал. 4 ТЗ). В случая процесният запис на заповед съдържа индивидуализация както на датата и мястото на издаване, така и на мястото на плащане. Не е налице хипотеза на пълна липса на някой от посочените задължителни реквизити, нито е налице хипотеза, при която посоченият адрес е неясен до такава степен, че създава съмнения, неяснота или невъзможност да се определи мястото на издаване и на изпълнение на задължението.
3
Неоснователно е и направеното възражение за недължимост на процесната сума поради безпаричност на процесния запис на заповед и липса на основание и причина за издаването му. Възражението е направено с отговора на исковата молба и с възражението по чл. 414а ГПК – дружеството твърди, че не дължи процесната сума, тъй като между страните няма каузално правоотношение. В производството по иск за установяване на съществуване на вземането по запис на заповед възраженията на длъжника биват общи (напр. срещу формата и съдържанието на ценната книга, възражения основани на пороци на волята при издаването на записа на заповед) и относителни (произтичащи от каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед). При направени общи възражения не подлежи на изследване съществуването на каузално правоотношение между издателя и поемателя, тъй като издаденият редовен запис на заповед е основание и доказателство за съществуването на вземането. Проява на общо оспорване, при което липсва относително възражение, са например: твърдението за липса на каквото и да е каузално отношение с ищеца, във връзка с което да е издаден записът на заповед; твърдението за несъществуване на посоченото в исковата молба от ищеца каузално правоотношение, без ответникът да сочи такова; твърдението, че записът на заповед е безпаричен, тъй като срещу обещаната с него парична сума ответникът не е получил насрещна престация от ищеца, и други. Единствено въвеждането на твърдение за безпаричност на записа на заповед (т.е. за липса на причина за издаването му, на правоотношение във връзка с което е издаден), без да са конкретизирани обстоятелствата при които е издадена ценната книга, представлява общо възражение и не поражда необходимост от изследване съществуването на каузално правоотношение между издателя и поемателя. В този случай издаденият и редовен от външна страна запис на заповед е основание и доказателство за съществуване на вземането, предмет на иска по чл. 422 ГПК. В този смисъл е решение № 143 от 22. 01. 2013 г. по т. д. № 870/2011 г., 1 г.о., решение № 38 от 04. 04. 2013 г. по т.д. № 1165/2011 г., 1 т.о., решение № 45 от 31. 03. 2016 г. по т.д. №_ 1029/2015 г., 2 т.о., определение № 594 от 19. 12. 2018 г. по т.д. № 2001/2018 г. на ВКС, 1 т.о., както и разясненията, дадени в точка 17 от коментираното по-горе тълкувателно решение. След като в случая, при редовен от външна страна менителничен ефект, е направено само общо възражение от издателя на записа на заповед за липса на причина за издаването му, то ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника-издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Съществуването на вземането е доказано с представения запис на заповед.
Липсват твърдения и данни по делото за извършено плащане от страна на ответника, поради което и предявеният по реда на чл. 422 ГПК иск е основателен и следва да бъде уважен.
Поради съвпадение на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло, включително в частта за разноските.
4
При този изход на делото въззивникът следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал.
1 ГПК, да заплати на въззиваемата страна сумата 780 лв. разноски за настоящата инстанция, представляваща платено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20011981 от 10.02.2022 г. по гр.д. № 5052/2021 г. на СРС, ГО, 156 състав, изцяло.
ОСЪЖДА „Н.П.К.“ ЕООД, ЕИ*******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Д.Я.М., в качеството му на ЕТ „ДМ-Д.М.“, ЕИК *******, сумата 780 лв. разноски за въззивната инстанция.
Разпечатката съдържа 36 от 42 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9ba1585d-8dd5-422d-810c-25f4448081ee