Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 861 от 11.11.2025, Окръжен съд - Бургас

Съд
Окръжен съд - Бургас
Дело
Въззивно гражданско дело 1439/2025
Вид
Решение № 861
Подписан
11.11.2025
В сила
23.12.2025
Състав
Таня Димитрова Евтимова, Радостина Петкова Иванова, Тихомир Руменов Рачев

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 861 гр. Бургас, 11.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Д. Евтимова

Членове:

Радостина П. И.

Тихомир Р. Рачев при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова като разгледа докладваното от Радостина П. И. Въззивно гражданско дело № 20252100501439 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е постъпила въззивна жалба от ищеца В. И. Ч., ЕГН: **********, с адрес: гр. С., ул. " *** ", № **, вх. *, ет. *, ап. *, подадена чрез пълномощника му адв. Калин Георгиев- АК-Враца против решение № 1478 от 20.06.2025г. по гр.д. № 2643/2025г. по описа на РС-Бургас, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените от н е г о срещу „ПОЖАРНА СИГУРНОСТ“ ЕООД, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас, кв.

Долно Езерово, база „Пожарна сигурност“ ЕООД, представлявано от управителя Павлин Михайлов Бошнаков, искове /след изрично уточнение на обхвата на жалбата в съдебно заседание/, а именно : 1/. за осъждане на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и чл. 86 от ЗЗД на ответника „ПОЖАРНА СИГУРНОСТ“ ЕООД да заплати на ищеца Ч. сумата от 15471 лева, представляваща обезщетение за оставането му без работа поради незаконно уволнение за периода от 14.09.2023 г. до 14.03.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба на 05.10.2023 г. до окончателно изплащане на сумата; 2/.за осъждане на ответника „ПОЖАРНА СИГУРНОСТ“ ЕООД на основание чл.

350, ал. 1 от КТ /в сила до 31.05.2025г., сега отм./ да върне и предаде трудовата книжка на ищеца Ч.; 3/. за осъждане на ответника „ПОЖАРНА СИГУРНОСТ“ ЕООД да заплати на основание чл. 226, ал. 2 от КТ и чл. 86 от ЗЗД обезщетение на ищеца Ч. за незаконно задържане на трудовата му книжка, след като трудовото правоотношение е прекратено за периода от 12.09.2023 г. до 16.10.2023 г. в размер на 2578,50 лева, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба на 05.10.2023 г. до окончателно изплащане на сумата; 4/ и за сумата, явяваща се разликата над присъдения размер от 859,50 лева до претендирания от 2500 лв., представляваща обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за неизползван платен годишен отпуск за разликата над признатите 7 дни до претендираните 20 дни неизползван отпуск.

Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответното дружество сумата от 1

3300 лева, представляваща направените по делото разноски, в т.ч. и за производствата по в.ч.гр. дело № 6236/2024 г. по описа на СГС и по ч.к.гр. дело № 754/2025 г. по описа на III г.о. на ВКС, а „ПОЖАРНА СИГУРНОСТ“ ЕООД, ЕИК – 200289133 е осъдена да заплати по сметка на БРС сумата от 153,14 Лв. представляваща дължима държавна такса и разноски за уважения иск

В жалбата се изразява недоволство от първоинстанционното решение с твърдения, че същото е постановено при неправилно прилагане на материалния закон, в разрез с доказателствения материал и доказателствата, без да се отчита реалната вреда и установеното разбиране за справедливост в обществото. Иска се отмяна на решението в атакуваните му части, съгласно уточнението в съдебно заседание и постановяване на ново решение, с което отхвърлените му искове, по отношение на които се атакува първоинстанционното решение да бъдат уважени. В съдебно заседание въззивникът, чрез адвокатския си пълномощник поддържа въззивната си жалба съгласно направеното уточнение, че не обжалвана решението, в частта по отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, а само по отношение на останалите отхвърлени искове, като моли за уважаването й.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия-ответник „ПОЖАРНА СИГУРНОСТ“ ЕООД с ЕИК: 200289133, подаден чрез адв. Б. В., в който с е счита възивната жалба за неоснователна, а обжалваното решение за правилно и законосъобразно. Излагат се съображения трудовата книжка е върната на ищеца, поради което иска му в тази връзка се счита, че правилно е отхвърлен като неоснователен. Досежно иска по чл. 225, ал. 1 от КТ се навеждат доводи, че същият правилно не е уважен и поради обстоятелството, че въззивникът не е останал без работа вследствие уволнението – налице е сключен от него нов трудов договор с „АСЕТОМ“ ЕООД. На последно място се сочи, че твърдяното от ищеца „непредаване“ на трудовата му книжка не е препятствало възможността той да постъпи на друга работа и да реализира трудов доход, като в тази връзка се възразява, че ищецът не е доказал и стъпване на вреди от връщане на книжката му в по-късен момент. По подробно изложените в писмения отговор съображения моли за потвърждаване на обжалваното решение, с което исковете са отхвърлени, както и за присъждане на разноските за въззивната инстанция. В съдебно заседание въззиваемото дружество, чрез адвокатския си представител поддържа писмения отговор на въззивната жалба и пледира за оставянето й без уважение, както и за присъждане на разноските за въззивното производство съгласно представени списък по чл. 80 от ГПК.

Бургаският окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение, извършена на основание чл.269 от ГПК, не установи съществуването на основания за нищожност или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо. Като взе пред вид събраните по делото доказателства, становищата на страните и като съобрази закона намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Районният съд е бил сезиран с искове от В. Ч. срещу ответника „ПОЖАРНА СИГУРНОСТ“ ЕООД, с която е предявил следните искове: 1/. по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за отмяна на заповед № 106/12.09.2023 г., с която трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т.6 КТ поради наложено дисциплинарно наказание „уволнение“; 2. с по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ з а осъждане на работодателя да заплати на ищеца сумата от 2578,50 лева – обезщетение поради незаконно уволнение, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателно изплащане на сумата; 3/. по чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ за поправка на основанието за прекратяване на трудовия договор; 4/. По чл.

350, ал. 1 от КТ за осъждане на ответника да върне и предаде трудовата книжка на ищеца; 5/. По чл. 226, ал.2 от КТ и чл. 86 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати обезщетение за незаконно задържане на трудовата му книжка, след като трудовото правоотношение е било прекратено – за периода 12.09.2023 г. до 16.10.2023 г. в размер 2 на 2578,50 лева, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателно изплащане на сумата; и 6/. по чл. 224, ал. 1 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника за плати на ищеца обезщетение в размер на 2 500 лв. за неползван платен годишен отпуск в размер на 20 дни, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

С влязло в законна сила определение № 2224/14.04.2025 г., необжалвано от ищеца, първоинстанционният съд е прекратил като недопустимо производството по исковата молба в частта й, с която е предявен иск с правно основание чл.344, ал.1, т.4 от КТ за извършване на поправка на основанието за уволнението в трудовата книжа на ищеца.

С постановеното в първата инстанция съдебно решение съдът е отхвърлил изцяло исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1, чл. 350, ал. 1 и чл. 226, ал. 2 и чл. 86 от ЗЗД. Уважен е единствено частично само иска по чл. 224, ал. 1 от КТ и чл. 86 от ЗЗД за сумата от 859,50 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 7 дни, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба на 05.10.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, като в останалата му част за разликата над присъдената сума до пълния претендиран размер от 2500 лева и за разликата над признатите 7 дни до претендираните 20 дни неизползван отпуск, искът е отхвърлен като неоснователен.

Предмет на въззивно обжалване е решението, в частта, с която са отхвърлени изцяло исковете по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1, чл. 350, ал. 1 и чл. 226, ал. 2 и чл. 86 от ЗЗД, както и в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 224, ал. 1 от КТ и чл. 86 от ЗЗД. В останалата част, досежно отхвърления иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ с оглед изричното уточнение на ищеца, направено в съдебно заседание пред настоящата инстанция чрез адвокатския му представител решението не е обжалвано и е влязло в законна сила, като същото е влязло в законна сила и по отношение на уважената част от иска по чл. 224, ал. 1 и чл. 86 от КТ.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно за валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. При извършена на основание чл. 269 от ГПК служебна проверка на обжалваното решение въззивният съд не установи съществуването на основания за нищожност и недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо.

По съществото на спора, като взе предвид доводите на страните, представените доказателства и като съобрази закона настоящата инстанция намира, че районният съд е установил правилно фактическата обстановка по спора и въз основа на нея е направил правилни фактически и правни изводи, които въззивният съд напълно споделя и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/2013 г., т. 1 на ОСГТК на ВКС, въззивният съд служебно проверява и правилността на първостепенния съдебен акт в случаите, когато това се следва от разпореденото в закон с оглед вида или характера на заявеното искане, както и за точното приложение на императивните материалноправни норми и за правната квалификация на спора. Във всички останали случаи, въззивният съд е обвързан от обективните и субективни предели на въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания.

В случая, в срока за въззивно обжалване ищецът е депозирал въззивната си жалба, в която е изразил недоволство от решението в атакуваните му отхвърлителни 3 части /впоследствие изрично уточнени в съдебно заседание пред настоящата инстанция/ с бланкетни твърдения, че същото е постановено при неправилно прилагане на материалния закон, в разрез с доказателствения материал и доказателствата, без да се отчита реалната вреда и установеното разбиране за справедливост в обществото. В жалбата липсва изложение на каквито и да е конкретни доводи, които да посочват в какво се изразяват твърдените от въззивника закононарушения, а съдът може служебно да прилага само императивни правни разпоредби, доколкото т а к и в а касаят факти, изрично посочени от въззивника.

Съобразно указанията на ВКС, дадени с т. 1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС единственото правомощие на въззивната инстанция при подадена бланкетна въззивна жалба е да извърши и без да е сезирана с конкретен довод, проверка досежно правилното приложение от първоинстанционния съд на императивните материалноправни норми, относими към спора. Съдът също така има и задължението служебно да следи за интереса на някоя от страните по делото – в случаите на поставяне или отменяване на запрещение или по отношение на на правата на ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката им и ползването на семейното жилище. Настоящата хипотеза обаче не е такава, в която съдът служебно следва да преценява за правилно прилагане на императивни норми, доколкото за решаване на спора в обхвата на обжалвания с решението спор не се налага приложение на такива материално-правни разпоредби.

Предвид горното се налага извода, че простото бланкетно посочване на основания за неправилност на съдебният акт, в атакуваната му част – незаконосъобразност, неправилност и противоречие с материалния закон и процесуалните норми, не съставляват доводи по смисъла на чл. 269 ГПК, сезиращи въззивния съд да извърши служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт. В този смисъл е и константната съдебна практика, застъпена в решение № 216 от 19.01.2015г. по гр.д. 2008/2014г. на ВКС, решение № 255/11.07.2011г. по гр.д.