Определение № 19653 от 14.10.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 19653 гр. София, 14.10.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-IV-В, в закрито заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Иванина Ив. Пъстракова

Герасим Анг. Пенчев като разгледа докладваното от Елена Иванова Въззивно частно гражданско дело № 20251100509061 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.274 – чл.278 ГПК във връзка с чл.248 ГПК.

С определение № 26468/18.06.2025 г., постановено по гр.д.№ 40 987/2024 г. по описа на СРС, ГО, 151 състав е допълнено определение № 30 534 от 18.07.2025 г. по същото дело, е оставено без уважение искането на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ за изменение на постановеното по делото решение № 7 599 от 29.04.2025 г. в частта на разноските относно присъденото по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв в полза на това дружество адвокатско възнаграждение, като неоснователно.

Така постановеният акт в частта, в която е оставено без уважение искането за изменение на постановеното до делото решение относно присъденото адвокатско възнаграждение на адвокатското дружество в размер на 240,00 лева с ДДС, вместо претендирания размер от 480,00 лева с ДДС срещу всеки ответник, е обжалвано от Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“. В подадената частна жалба с вх.№ 217800/20.06.2025 г. се поддържа, че атакуваното определение в обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, като са наведени доводи, че по отношение на дължимото се адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на ищеца съдът е задължен да определи възнаграждение за всеки иск не по-нисък от тези по чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размера на адвокатските възнаграждения на ВАдС съобразно разпоредбата на чл.2, ал.5 от същата наредба, съгласно която за процесуално представителство по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете, в който смисъл била и най-новата практика на ВКС. Посочено е и че присъденият адвокатски хонорар говори за явна обезценка на адвокатския труд и е несправедлив, и че не може да се сподели и доводът на СРС за липсата на фактическа и правна сложност.

Моли съда да отмени атакуваното определение по отношение на искането на адвокатското дружество по реда на чл.248, ал.1 ГПК и да постанови друго по същество, с което да се уважи молбата му за изменение на постановеното от СРС решение в частта за разноските в претендирания смисъл.

В подадения в законния срок писмен отговор от насрещната страна по жалбата – „Изи Асет Мениджмънт“ АД, същата е оспорена с изложени доводи за нейната неоснователност.

Поддържа твърдения, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение по чл.38 ЗАдв съдът не е обвързан с НМРАВ, като в този смисъл се позовава и на практиката на СЕС – решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 и на ВКС във връзка с това решение и че фактическата и правна сложност на делото е законоустановен критерий при преценката за обоснованост, разумност или прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, извършените от страните процесуални действия, вида на претенцията, обема на събраните 1 доказателства и подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика. Твърди се и че проведеното пред СРС производство не е било с фактическа и правна сложност, релевантните факти не са многобройни, а са дори стандартни, доколкото същият адвокат е процесуален представител на множество ищци с еднотипни дела.

В подадения в законния срок писмен отговор от насрещната страна по жалбата – „Файненшъл България“ АД, оспорва жалбата по идентични съображения и моли същата да бъде оставена без уважение.

Въззивният съд като взе предвид доводите на страните, изискванията на закона и приложените по делото доказателства, намира за установено следното:

Частната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл.248, ал.3 ГПК във връзка с чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна.

По силата на нормата на чл.248, ал.1 ГПК в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта за разноските. В дадената хипотеза молбата за изменение на жалбоподателя е подадена в законния срок за обжалване на първоинстанционното решение, при наличието на депозиран списък на разноските преди даване ход на устните състезания /т.9 Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/, поради което е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК ищецът има право да иска заплащане на направените от него разноски по производството, вкл. и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска, а с оглед нормата на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв/ в случаите на оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие по ал.1 на същата разпоредба, ако насрещната страна в съответното производство е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36, ал.2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати.

При прилагане на горепосочената Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /загл. изм. ДВ бр.14/2025 г./, обаче следва да се съобрази и решението на Съда на ЕС от 23.11.2017 г., постановено във връзка с отправени запитвания относно тълкуването на чл.56, параграф 1 и чл.101, параграф 1 ДФЕС, както и на Директива 77/249/ЕИО на Съвета от 22.03.1977 г. относно улесняване на ефективното упражняване от адвокатите на свободата на предоставяне на услуги по съединени дела С-427/2016 и С428/2016. С него Съдът на ЕС е приел, че чл.101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл.4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че националната правна уредба като разгледаната в главните производства, съгласно която, от една страна адвокатът и неговият клиент не могат под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката, да договарят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет в Република България и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в понисък от минималния размер, би могла за ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС. Прието е и че запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да осигури изпълнението на тези легитимни цели.

В същия смисъл са и постановките на решение на Съда на ЕС, Втори състав от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022, постановено по преюдициално запитване относно тълкуването на чл.101, параграфи 1 и 2 от ДФЕС във връзка с чл.2 от Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16.12.2002 г. относно изпълнението на правилата за конкуренцията, предвидени в чл.101 и чл.102 от ДФЕС и чл.47 от ХОПЕС, в което е прието, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба.

Предвид обстоятелството, че горепосочената Наредба е приета от професионална организация на адвокатите – Висшият адвокатски съвет /ВАдС/, както и чрез въведените с чл.2, ал.5, чл.7 и чл.9 от нея изисквания за минималните размери на адвокатските възнаграждения не се отчита общият интерес, спецификата на конкретното дело, неговата фактическа и правна сложност, конкретните процесуални действия, които са извършени и положените от процесуалния представител усилия за защита на страната, а единствените критерии са видът на исковете и техният размер, съдебният състав счита, че определените с 2 нея правила налагат ограничения, които не отговарят на легитимни цели, включително и установените с чл.101, параграф 1 ДФЕС. Във връзка с този извод на съда следва да се посочи и че в приложното поле на нормата на чл.2, ал.5 от Наредбата без какъвто и да било критерий ВАдС е предвидил само и единствено гражданските дела, но не и другите видове дела, като с нея се отчитат само интересите на членовете на професионалната организация на адвокатите /в т.ч. и с оглед големия брой на този вид дела/, но не и общият интерес и интересите на субектите от другите сектори или на ползвателите на тези услуги. А както е прието в мотивите на цитираното решение на Съда на ЕС от 23.11.2017 г., имащо задължителна сила за съдилищата в страната /чл.633 ГПК/ с приоритет над вътрешното право от момента на обнародването му, за да може тарифа, определена от професионална организация да има характер на държавна мярка, същата следва да зачита общия интерес и да гарантира, че определените от ВАдС минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани, което в случая не е така.

Ето защо адвокатското възнаграждение за защитата на ищеца в първоинстанционното производство следва да се определи съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, която в дадената хипотеза е ниска; материалния интерес; вида на претенциите, м а л к и я обем на събраните в хода на производството доказателства, извършените от пълномощника на тази страна процесуални действия и положените от него усилия в производствата, които са обичайни за защитата на участник за разглеждания вид дела, изразяващи се в случая в изготвяне на искова молба, отговор и молба-становище, без осъществено процесуално представителство в открито съдебно заседание, както и наличието на константна съдебна практика по спорните въпроси. С оглед на това съдът приема, че за оказаната безплатна правна помощ на М. Д. в исковото производството на жалбоподателя правилно е било определено по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв адвокатското възнаграждение в размер на 480,00 лева с ДДС, съобразено с уважената и отхвърлена част от исковете.

По изложените съображения СГС, ГО приема, че атакуваното определение е правилно, а депозираната срещу същото частна жалба – неоснователна, поради което последната следва да бъде оставена без уважение.

Воден от горното, Съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Еднолично адвокатско дружество „Д.

М.“ с вх.№ 217800/20.06.2025 г. срещу определение № 26 468/18.06.2025 г., постановено на основание чл.248, ал.1 ГПК по гр.д.№ 40 978/2024 г. по описа на СРС, ГО, 151 състав, допълнено с определение с рег.№ 30 534/18.07.2025 г., като неоснователна.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3