Решение № 5208 от 12.10.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5208 гр. София, 12.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на първи февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20211100514432 по описа за 2021 година

За да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 и чл.248, ал.3 от ГПК.

С решение №20050096 от 22.02.2021г., постановено по гр.дело №41770/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 148-ми състав, са отхвърлени предявените от Е. О. Е., с ЕГН **********, срещу "И.А.Ю.Л.С.", със седалище в Германия, 40549 Дюселдорф******* фирмен №НRB 50533 на Федерална република Германия, представлявано от Х.Б. Председател на Съвета на директорите и Главен изпълнителен директор и Х.Ц. - член на Съвета на директорите и Главен финансов директор; при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание по чл.344, ал.1, т.1 КТ за отмяна на уволнението от длъжността "операции - мениджър по изпълнението" при ответника, извършено със заповед и предизвестие от 08.03.2018г.; по чл.344, ал.1, т.3 КТ за сумата 21000 евро, претендирана като обезщетение за оставане без работа за периода от 30.04.2018г. до 31.10.2018г. поради незаконно уволнение; по чл.128 КТ вр. чл.13 НСОРЗ за сумата 3000 евро, претендирана като допълнително възнаграждение за 2016г. за наръчник " THEMIS" /"Темис"/; по чл.128 КТ вр. чл.13 НСОРЗ за сумата 2000 евро, претендирана като допълнително възнаграждение за 2016г. за изпълнение на "клиентски отчитания/ автоматизация; по чл.224, ал.1 КТ за сумата 3800 евро, претендирана като обезщетение за неизползван платен годишен отпуск към момента на уволнението; ведно със законната лихва върху всички парични вземания, считано от 25.06.2018г. до окончателното им изплащане. С решението е отхвърлен предявения от "И.А.Ю.Л.С.", със седалище в Германия, 40549 Дюселдорф******* фирмен №НRB 50533 на Федерална република Германия, представлявано от Х.Б. - Председател на Съвета на директорите и Главен изпълнителен директор и Х.Ц. - член на Съвета на 1 директорите и Главен финансов директор; против Е. О. Е., с ЕГН **********, иск с правно основание чл.55 ЗЗД за сумата 5530.37 лв., претендирана като подлежаща на връщане като получена без основание на 14.06.2018г., ведно със законната лихва, считано от 11.04.2019г. до окончателното изплащане. С решението е осъдена Е. О. Е., с ЕГН **********, да заплати на "И.А.Ю.Л.С.", със седалище в Германия, 40549 Дюселдорф******* фирмен №НRB 50533 на Федерална република Германия, представлявано от Х.Б. - Председател на Съвета на директорите и Главен изпълнителен директор и Х.Ц. - член на Съвета на директорите и Главен финансов директор; на основание чл.78 ГПК сумата 375.60 лв. и сумата 1916.67 евро, представляваща разноски пред първата ин станция.

С определение №20196275 от 10.10.2021г., постановено по гр.дело №41770/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 148-ми състав, е оставена без уважение молбата на ищцата за изменение по реда на чл.248, ал.1 от ГПК на постановеното решение №20050096 от 22.02.2021г. в частта за разноски.

Постъпила е въззивна жалба от ищцата - Е. О. Е., с ЕГН **********, чрез процесуален представител адв.Г. И., с която се обжалва решение №20050096 от 22.02.2021г., постановено по гр.дело №41770/2018г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 148-ми състав, в частта, в която са отхвърлени предявените при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание по чл.344, ал.1, т.1, т.3 във вр. с чл.225 КТ, по чл.128 КТ вр. чл.13 НСОРЗ и чл.224, ал.1 от КТ; както и в частта на възложените в тежест разноски. Инвокирани са доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на решението на СРС в обжалваните части като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения. Излага се, че при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон първоинстанционният съд е обосновал погрешен правен извод, че е допустимо трудовото правоотношение между страните да бъде прекратено на основание различно от това, което е посочено в изпратеното от работодателя и получено от служителя предизвестие и заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. Твърди се, че нормата на чл.328 КТ не допуска правна възможност за преуреждане на правните последици на предизвестието след получаването му от служителя, включително и последващо прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, което първоинстанционният съд е приел, че е постигнато в електронна кореспонденция между адвокатите на страните. Поддържа се, че в пълно противоречие на закона в случая СРС е приел, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на 31.05.2018г. по взаимно съгласие, което е основание, различно от посоченото в изпратеното от работодателя и получено от служителя предизвестие и заповед за прекратяване, с дата на издаване - 08.03.2018г., в които е посочено като основание за прекратяване на трудовото правоотношение чл.328, ал.1, т.2, пр.1 от КТ – "закриване на част от предприятието". В тази връзка се твърди, че крайният извод на СРС за законосъобразност на оспореното уволнение, респективно за неоснователност на акцесорния иск по чл.344, ал.1, т.1, т.3 във вр. с чл.225 КТ е неправилен и незаконосъобразен. Излага се още, че при доказателствена тежест за работодателя е останал недоказан факта, че е налице закриване на част от предприятието, т.е. че се е осъществило посоченото в оспорената заповед за уволнение основание - чл.328, ал.1, т.2, пр.1 от КТ. Сочи се, че в хода на съдебното производство работодателят не е доказал да е съществувала отделна самостоятелна организационно обособена структура - звено на територията на Р.България, което да е имало финансова самостоятелност, и в което да е била назначена ищцата. Твърди се, че ответното 2 дружество - работодател никога не е регистрирало свое представителство/офис на територията на Р.България, съответно няма регистрираната дейност. Излага се още, че ответникът не е представил по делото нито щатно разписание, нито длъжности характеристики на служителите С.А. и М. К., като последният е заемал длъжността "Операции - мениджър на изпълнението", която съвпада с длъжността, заемана от ищцата към момента на уволнението и не е свързана със специфични функции в България. Твърди се, че дори и работодателят действително да е закрил част от предприятието, то тогава е следвало да извърши подбор по критериите на чл.329, ал.2 КТ, което не е направил, което е самостоятелно основание за незаконност на уволнението. По тези аргументи се твърди, че предявеният иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ е основателен и доказан и оспореното уволнение на ищцата като незаконно следва да бъде отменено. Сочи се още, че незаконното прекратяване на трудовия договор на ищцата, считано от 30.04.2018г. и фактът на оставане без работа в период от шест месеца след това, обуславят основателността на предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение в размер на 21000 евро, за периода от 30.04.2018г. до 31.10.2018г., като претендираният размер не се оспорва от ответника. На следващо място се поддържа още, че в пълно противоречие на закона е изводът на СРС, че предявеният иск за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл.224, ал.1 от КТ е неоснователен и недоказан и като такъв е отхвърлен. Твърди се, че в подадения отговор на исковата молба е налице признание на ответника, че ищцата има право на 23 дни платен годишен отпуск, който факт е отразен и в издадената на 08.03.2018г. заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, както и не е съобразено обстоятелството, че в съдебно заседание на 17.12.2019г. е направено признание досежно претендирания размер на дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, който съответства на сумата, посочена в исковата молба. При тези данни по делото и при липсата на ангажирани от страна на работодателя доказателства, че е заплатил на ищцата претендираното от нея обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 23 дни в размер на 3800 евро, то предявеният иск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ за сумата от 3800 евро, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на предявяване на иска – 25.06.2018г. до окончателното плащане се явява основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен. Поддържа се, че предявените искове с правно основание чл.128 КТ вр. чл.13 НСОРЗ за заплащане на допълнително възнаграждение - бонус за 2016г. в общ размер от 5000 евро, разделен на две части - първата част е в размер на 3000 евро за изпълнение на "THEMIS" наръчник и 2000 евро за "Клиентски отчитания/автоматизация", са основателни и доказани. Твърди се, че изводът на СРС, че ищцата не е доказала изпълнение на индивидуалните цели в сроковете и по начина, поставени й от работодателя, е в пълно противоречие на събраните по делото доказателства. Сочи се, че от приетото като доказателство по делото писмо от 31.05.2016г. се установява факта, че работодателят изрично е потвърдил изпълнението от страна на ищцата на индивидуалния план и заложените в него задачи, предвид на което предявените искове с правно основание чл.128 КТ вр. чл.13 НСОРЗ за заплащане на допълнително възнаграждение - бонус за 2016г., в общ размер от 5000 евро се явяват основателни и доказани по размер и като такива следва да бъдат уважени. Допълнителни аргументи в горния смисъл са изложени в писмена защита. По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и вместо него да постановите друго решение по същество на правния спор, с което да уважи предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.3 във вр. с чл.225, 3 ал.1 КТ, чл.128 КТ вр чл.13 НСОРЗ и чл.224, ал.1 КТ. Претендира присъждане на разноски, направени пред първата инстанция, съгласно представен в съдебно заседание списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на претендираните от въззиваемата страна разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Въззиваемата страна – ответник - "И.А.Ю.Л.С.", със седалище в Германия, 40549 Дюселдорф******* фирмен №НRB 50533 на Федерална република Германия, представлявано от Х.Б. - Председател на Съвета на директорите и Главен изпълнителен директор и Х.Ц. - член на Съвета на директорите и Главен финансов директор, чрез процесуален представител адв.М. Ч., депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Изложени са подробни доводи, че решението на СРС в обжалваните части е законосъобразно, постановено в съответствие с разпоредбите на закона и при правилна преценка на релевантните за спора факти и обстоятелства. Поддържа се, че обратно на твърденията на въззивника, първостепенният съд е обосновал правилен краен извод, че в закона не е въведена забрана да се прекратява трудово правоотношение през срока на отправено предизвестие на друго различно основание от това, посочено в предизвестието, както е в настоящия случай, в който трудовото правоотношение е прекратено по взаимно съгласие между страните, постигнато с разменена писмена кореспонденция между адвокатите на страните, при която е постигнато взаимно съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата, считано от 31.05.2018г. и със заплащане от страна на работодателя на трудовото й възнаграждение за м.май 2018г. са уредени напълно финансовите взаимоотношения между страните във връзка е прекратяването на трудовия й договор. Излага се още, че дори и да се приеме, че трудовото правоотношение на ищцата е прекратено на основанието, посочено в полученото от нея предизвестие – "закриване на част от предприятието", то този факт е доказан по делото. Сочи се, че от доказателствата по делото се установява, че част от предприятието е имало място на работа в България, т.е налице е била териториална обособеност, както и че дейността на ищцата е била самостоятелна, притежавала е и финансова самостоятелност. Поддържа се още, че в хода на съдебното производство не се установява да са били назначени други служители, които да са продължили дейността на ответника в България, нито по някакъв начин се доказва, че дружествотоработодател е продължило да поддържа под каквато и да било форма своя организационна структура в Р.България. Предвид тези аргументи се твърди, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, както и акцесорния такъв с правно основание чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225, ал.1 КТ. По отношение на предявения иск с правно основание чл.224, ал.1 от КТ се излага, че мотивите в обжалваното решение са правилни и кореспондират на събраните по делото доказателства, на основание на които е прието, че този иск е неоснователен и недоказан и като такъв е отхвърлен.