Решение № 610 от 23.01.2020, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр. София, 23.01.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на втори декември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА

АНАСТАСОВА мл. съдия КОНСТАНТИНА

ХРИСТОВА при секретаря Донка

Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Христова в. гр. дело № 4889 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №

507135 от 12.10.2018 г., постановено по гр. дело № 29574/2016 г. по описа на СРС, ГО, 81-ви състав, поправено поради допусната очевидна фактическа грешка с решение № 539226/19.11.2018 г., постановено по реда на чл. 247 от ГПК по гр. дело № 29574/2016 г. на СРС, ГО, 81-ви състав, ответникът ЗАД „ОЗК-З.“ АД е осъден да заплати в полза на ищцата И.В.В. на основание чл. 226 от КЗ /отм./, вр. чл.

45 от ЗЗД, сумата от 6 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили вследствие на ПТП на 17.06.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на ПТП до окончателното изплащане, като е отхвърлен предявеният от ищцата иск за разликата до пълния претендиран размер от 10 000 лева.

С решението на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът ЗАД „ОЗК-З.“ АД е осъдено да заплати в полза на И.В.В. сумата от 510 лева, представляваща разноски по делото, както и да заплати на адв. К.Н. сумата от 630 лева – адвокатско възнаграждение.

Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищцата И.В.В. е осъден да заплати в полза на ответника ЗАД „ОЗК-З.“ АД сумата от 646 лева – разноски по делото.

Срещу първоинстанционното решение е постъпила въззивна жалба от ищцата И.В.В., в която са наведени оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт в частта, в която районният съд е оставил без уважение исковата претенция за обезщетяване на претърпените от ищцата неимуществени вреди за горницата над присъдената сума от 6 000 лева до пълния предявен размер от 10 000 лева. В жалбата се излагат доводи, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди СРС е присъдил едно занижено и несправедливо обезщетение, без да се съобрази с критерия за справедливост, със съдебната практика, както и с установените по делото болки и страдания, които е претърпяла ищцата вследствие на произшествието. Посочва се, че ищцата все още не се е възстановила от травмите, получени в резултат на процесния инцидент, както и че при нея се появяват болки при физическо натоварване и студено време дори и към настоящия момент.

Поради което се отправя искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му част, като предявеният иск бъде уважен изцяло. Претендират се разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК, въззиваемата страна ЗАД „ОЗК-З.“ АД не е депозирала отговор на въззивната жалба.

В срока по чл.

263, ал. 2 от ГПК ЗАД „ОЗК-З.“ АД е депозирало насрещна въззивна жалба срещу решението на СРС в частта, в която исковата претенция е уважена, като се излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение. Счита се, че първоинстанционният съд неправилно и противно на събраните по делото доказателства е приел, че е налице валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ за участвалото в процесното събитие МПС – автобус марка „Тезелер“, модел „Лион ЛФ“, рег. № ****** и ЗАД „ОЗК-З.“ АД. Поддържа се, че районният съд неправилно е приел, че не е налице причинно-следствена връзка между поведението на ищцата и настъпването на вредоносния резултат. Твърди се, че по делото не са събрани доказателства, които да обусловят определения от районния съд размер на обезщетението от 6 000 лева, който се явява завишен и несъответен на нормата на чл.

52 от ЗЗД. Отправя се искане за отмяна на обжалваното първоинстанционно решение и за отхвърляне в цялост на предявения иск. Евентуално се моли за намаляване на присъденото обезщетение до реално претърпените вреди. Претендират се разноски.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на насрещната въззивна жалба от ищцата И.В.В..

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба и в насрещната въззивна жалба пороци на атакувания съдебен акт, доводите и възраженията на страните, намира за установено следното:

Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, респ. в срока по чл.

263, ал. 2 от ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което са допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно, съображенията за което са следните:

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от И.В.В. срещу ЗАД „ОЗК-З.“ АД осъдителен иск с правна квалификация чл. 267, ал.1 от КЗ, вр. чл. 226, ал.1 от КЗ–отм., но приложим съгласно § 22 от КЗ, обн., ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г.

Съгласно чл.

226, ал. 1 от КЗ /отм./, увреденият, спрямо който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал. 2 на чл. 226 КЗ /отм./, може да прави възраженията, които произтичат от договора и от гражданската отговорност на застрахования. Видно от законовата разпоредба, за да бъде уважен искът, следва да бъде установено наличието на валидно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между ответника - застраховател и делинквента относно управлявания от последния автомобил. Наред с това, за да се ангажира отговорността на застрахователя, следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД /деяние, вреди, противоправност, причинна връзка и вина/, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител – застрахован за обезщетяване на причинените вреди, тъй като отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на застрахования деликвент и има вторичен характер – застрахователят дължи обезщетение за вредите, доколкото застрахованият е отговорен спрямо увреденото лице за репарирането им. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е в тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.

Противно на заявеното от ответното дружество настоящият съдебен състав намира, че от събраните по делото доказателства – справки от базата данни на Информационен център към Гаранционен фонд на база на подадени данни от застрахователните компании за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /л. 25, 57 и 58 от първоинстанционното дело/, се установява, че към момента на процесното ПТП - 17.06.2014 г., е бил налице валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност”, сключен между собственика на автобус марка „Тезелер“, модел „Лион ЛФ“, рег. № ******, и ответното дружество ЗАД „ОЗК-З.“ АД, чиято валидност обхваща и датата на процесното пътнотранспортно произшествие. Този извод не се разколебава и от отразеното от дежурния служител ПТП-„ОПП“-СДВР в представения по делото констативен протокол № К647 от 17.06.2014 г., в който е посочено за процесния автомобил наличието на „застраховка

„ГО“ в „Булстрад“ АД полица № 03514000411599/25.01.2014 г. валидна до 24.01.2015 г.“, в каквато насока са доводите на ответника. Действително, по въпроса относно доказателствената сила на констативния протокол за ПТП е налице съдебна практика с оглед постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС: решение № 85/28.05.2009 г. по т. д. № 768/2008 г. на ВКС, II ТО, решение № 24/10.03.2011 г. по т. д. № 444/2010 г. на ВКС, I ТО, решение № 73/22.06.2012 г. по т. д. № 423/2011 г. на ВКС, I ТО и решение № 98/25.06.2012 г. по т. дело № 750/2011 г. на ВКС, II ТО, решение № 15/25.07.2014 г. по т. д. № 1506/2013 г. на ВКС, I ТО и др. В същите последователно се приема, че протоколът за ПТП, издаден от служител на МВР в кръга на правомощията му в установената форма и ред, представлява официален свидетелстващ документ. Като такъв той се ползва не само с обвързваща формална доказателствена сила относно авторството на документа, но съгласно чл. 179, ал. 1 от ГПК и със задължителна материална доказателствена сила, като съставлява доказателство за факта на направени пред съставителя изявления и за извършените от него и пред него действия. Когато протоколът е издаден от органите на полицията при задължително посещение на мястото на ПТП в случаите, очертани в чл. 125 от ЗДвП, /т. нар. „констативен протокол за ПТП“ - при смърт или нараняване на човек и „протокол за ПТП“ при материални щети - чл. 6 и чл. 7 от наредбата/, съставителят удостоверява пряко възприети от него факти при огледа, относими за определяне на механизма на ПТП, като местоположението на МПС, участници в ПТП, характера и вида на нанесените щети, пътните знаци и маркировката на мястото на произшествието и други. От значение за преценката на възприетите от длъжностното лице факти е времеотстоянието на извършения от него оглед спрямо момента на осъществяване на ПТП. В рядката хипотеза, когато органите за контрол по пътищата на МВР са възприели самото настъпване на ПТП и то е отразено в съставения във връзка с него протокол, документът се ползва с обвързваща доказалтествена сила относно цялостния механизъм на ПТП така, както и доколкото е визиран в протокола. В определение № 342 от 11.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 4012/2013 г., II т. о., ТК, е застъпено становището, че след като в правомощията на органите, съставили протокола, е да изискват от участниците в

ПТП застрахователна полица по застраховка „Гражданска отговорност“, то протоколът за ПТП, като официален свидетелстващ документ, има материална доказателствена сила и удостоверява, че деликвентът е представил описаната в протокола полица. В процесния случай, посочената в констативния протокол № К647 от 17.06.2014 г. полица № 03514000411599/25.01.2014 г., е била предоставена на органа, съставил последния.

Коментираната полица е била представена и пред СРС /л. 59 от първоинстанционното дело/. Въпреки че в началната част на същата е посочено като заглавие „застрахователна полица Гражданска отговорност на автомобилистите“, то от съдържанието й се установява, че със същата собственикът на автобус марка „Тезелер“, модел „Лион ЛФ“, рег. № ******, е сключил със ЗАД „Б.В.И.Г.“ застраховка „ЗЛОПОЛУКА“ на лицата в МПС и задължителна застраховка „ЗЛОПОЛУКА“ на пътниците в средствата за обществен превоз, а не задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ за автомобилистите. При така констатираните обстоятелства СГС намира за неоснователно възражението на ответното дружество, че между него и процесното МПС липсва валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ за автомобилистите.

От събрания по делото писмени доказателства, от показанията на разпитаните пред СРС свидетели Б.З., която също е пътувала в процесния автобус по време на инцидента, и П.П.– водач на автобуса, както и от заключението на допуснатата и приета от районната съдебна инстанция САТЕ, се установява, че на 17.06.2014 г. около 20:25 часа в гр. София, на ул. „Каменица“ в района на № 2, по вина на водача на автобус марка „Тезелер“, модел „Лион ЛФ“, рег. № ******, който предприема внезапна маневра – спиране, което създава внезапен инертационен момент, ищцата И.В.В. „излита“ от седалката си и пада по гръб между двата реда седалки в автобуса. Освен това, по отношение тези обстоятелства страните не са релевирани съответни доводи във въззивното производство, поради което и оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК тези въпроси са извън пределите на въззивния контрол.

Основният спорен по делото въпрос е свързан с размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищцата в резултат на процесното ПТП, както и дали тя е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат.