Решение № 260317 от 19.04.2021, Окръжен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е

№ ІІ-211 19.04.2021г. гр. Бургас

В И М Е Т О Н А Н

А Р О Д А

Бургаският окръжен съд гражданска колегия, втори въззивен състав

На двадесет и седми октомври 2020 година

В публичното заседание в следния състав:

Председател: Росица Темелкова

Членове: Таня

Русева-Маркова

Елеонора Кралева

Секретар: Стойка Вълкова

Прокурор: като разгледа докладваното от съдия Русева-Маркова гражданско дело номер

2309 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:

С

Решение № 260094 от 21.08.2020г., постановено по гр. дело № 10490/2019г. по описа на Районен съд – Бургас е прието за установено, че Д. П.П. дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД следните суми: 1783, 47 евро – неплатена главница по сключен между страните договор за банков кредит № **84/11.10.2011г., 295, 08 евро – договорна лихва за периода от 16.05.2016г. до 16.10.2018г., 1050, 94 евро - наказателна лихва за периода от 16.05.2016г. до 23.04.2019г., както и законната лихва върху главницата, начиная от 24.04.2019г. до окончателното плащане, за които вземания по частно гр. дело № 3345/ 2019г. на БРС са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист. С цитираното решение е отхвърлен иска за главница, за горницата над уважения до пълния предявен размер от 2300 евро и за периода от 16.11.2011г. до 16.04.2014г. вкл., както и иска за договорна лихва, за горницата над уважения до пълния предявен размер от 1774, 49 евро и за периода от 16.11.2011г. до 16.04.2016г. вкл. и иска за наказателна лихва, за горницата над уважения, до пълния предявен размер от 2131, 22 евро и за периода от 16.11.2011г. до 16.04.2016г. вкл. като погасени по давност.

Против постановеното решение е депозирана въззивна жалба от „Първа инвестиционна банка“ АД, с която се претендира да бъде отменено като неправилно първоинстанционното решение и да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което да бъдат присъдени в полза на банката отхвърлените претенции – частта от главницата за горницата над уважения до пълния размер на претенцията от 2 300 евро, договорната лихва за горницата над уважения размер до пълния предявен размер от 1 774, 49 евро, претендираната наказателна лихва за горницата над уважения размер до пълния предявен размер от 2 131, 22 евро, както и да бъдат присъдени разноските в заповедното производство до пълния им размер и разноските в исковото производство.

В жалбата се посочва, че атакувания съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен.

Посочва се, че за да отхвърли част от претенцията на Банката, съдът е приел, че погасителната давност започва да тече от датата на всяка една от погасителните вноски по кредита, съгласно представения погасителен план, а установената съдебна практика по въпроса кога задължението по договора за кредит е станало изискуемо посочва, че задължението става изискуемо не от падежа на всяка отделна анюитетна вноска, а от момента на настъпване на посочения в Договора за кредит краен срок за погасяване на всички задължения, свързани с предоставения кредит. В жалбата се сочи, че правната теория и практика е единодушна, че дори дългът произтичащ от договора за кредит да се заплаща на отделни вноски, то главницата е една, като плащането й е разсрочено във времето, от което съвсем не следва изводът, че се касае за отделни главници или отделни вземания и съответно – отделни падежи. Посочва се, че вземането, произтичащо по договора за кредит е само едно и неговия падеж ясно се определя в самия договор за кредит. В жалбата се посочва, че вземането за главницата от дълга е едно вземане, което е разсрочено във времето, но това не превръща едно вземане в множество вземания с отделни падежи – отделната вноска няма характер на отделно вземане, следователно нейният падеж е ирелевантен за погасителната давност.

Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.

В съдебно заседание въззивната страна чрез своя процесуален представител поддържа жалбата и счита, че същата следва да бъде уважена.

Ответната страна по въззивната жалба – Д. П.П. от гр. София депозира по делото писмен отговор чрез своя процесуален представител, в който посочва, че депозираната въззивна жалба е неоснователна. В отговора се посочва, че правилно първоинстанционният съд е приел, че анюитетните вноски за главниците, чиито падежи са настъпили преди 24.04.2014г., ведно с претендираните договорната и наказателна лихва са погасени по давност и решението е изцяло съобразено със задължителните указания, дадени в постановените тълкувателни решения, според които до настъпване на предсрочна изискуемост или краен срок за ползване на кредита, страните са обвързани от погасителен план, като уговорените по него падежи пораждат изискуемост на отделни части от задължението на кредитополучателя.

В отговора на въззивната жалба се посочва, че въззивната жалба има характер на искане, отправено до първоинстанционния съд за изменение на решението в частта за разноските по реда на чл. 248 от ГПК.

Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред настоящата инстанция.

В съдебно заседание ответната страна по въззивната жалба – Д.П. чрез своя процесуален представител претендира въззивната жалба да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено, както и да бъдат присъдени направените по делото разноски.

Бургаският окръжен съд като взе предвид исканията и твърденията на страните, разпоредбите на закона и представените по делото доказателства намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са три обективно съединени иска от „Първа инвестиционна банка“ АД против Д. П.П., с които се претендира да бъде прието за установено по отношение на ответната страна, че за ищцовата страна съществува вземане в размер на 2 300 евро, представляваща просрочена и непогасена главница по Договор № ***84/11.10.2011г. за банков кредит, сума в размер от 1 774, 49 евро, представляваща дължима просрочена договорна лихва за периода от 16.11.2011г. до 16.10.2018г., сума в размер на 2 131, 22 евро, представляващи просрочена дължима наказателна лихва за периода от 16.11.2011г. до 23.04.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от 2 300 евро, считано от 24.04.2019г. до окончателното изплащане на задължението.

По делото не се спори, че въз основа на депозирано Заявление за издаване на заповед за изпълнение от 24.04.2019г. от страна на „Първа инвестиционна банка“ АД е постановена Заповед за изпълнение на парично задължение № 1725 от 25.04.2019г., постановена по частно гр. дело № 3345/2019г. по описа на Районен съд – Бургас, по силата на която е разпоредено длъжникът Д. П.П. да заплати на кредитора „Първа инвестиционна банка“ АД следните суми – сума в размер от 2 300 евро, представляваща просрочена и непогасена главница по Договор № ***84/11.10.2011г. за банков кредит, сума в размер от 1 774, 49 евро, представляваща дължима просрочена договорна лихва за периода от 16.11.2011г. до 16.10.2018г., сума в размер на 2 131, 22 евро, представляващи просрочена дължима наказателна лихва за периода от 16.11.2011г. до 23.04.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от 2 300 евро, считано от 24.04.2019г. до окончателното изплащане на задължението.

Ответната страна по предявения иск – Д. П.П. депозира по делото писмен отговор по реда на исковата молба по реда на чл. 131 от ГПК, в който посочва, че претендираните парични суми са изцяло погасени по давност, тъй като считано от 28.02.2012г. до 28.02.2017г. е изтекъл петгодишния давностен срок по чл. 110 от ЗЗД, а в случая заявлението на ищеца по чл. 417 от ГПК е подадено на 24.04.2019г., тоест – след изтичане на давността по чл. 110 от ГПК.

За да отхвърли частично предявените искове, съдът приема, че е основателно възражението за изтекла погасителна давност по отношение на вземанията за главници и лихви по анюитетните вноски с падежи, предхождащи с 3, респективно с 5 години депозирането на исковата молба, съобразно фикцията на чл. 422 от ГПК, по силата на която същата се счита депозирана на 24.04.2019г. когато е депозирано заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

Съдът приема, че главницата по вноските, чийто падежи са настъпили преди 24.04.2014г., а също лихвите – договорна и наказателна, по вноските с падежи преди 24.04.2016г. са погасени до давност.

На основание чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. При извършване на своята служебна проверка, настоящата инстанция намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По отношение на наведените твърдения за неговата неправилност във въззивната жалба, съдът намира за установено следното:

По делото е представен Договор за банков кредит от 11.10.2011г. от който е видно, че „Първа инвестиционна банка“ АД със седалище гр. София в качеството си на кредитодател и Д. П.П. в качеството си на кредитополучател са сключили договор, по силата на който Банката е предоставила на кредитополучателя банков кредит в размер на 2 300 евро за погасяване на съществуващи задължения по кредитна карта. Видно от сключения договор страните са се задължили крайният срок за погасяване на кредита да бъде 16.10.2018г., като за ползвания кредит кредитополучателят се е задължил да заплаща на Банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент на Банката за евро, увеличена с надбавка от 10, 01 пункта, като към датата на сключване на настоящия договор базовия лихвен процент на Банката за евро е в размер на 7, 99%. Видно от представения договор, ГПР възлиза на сума в размер от 21, 12%, а общата сума, дължима от кредитополучателя е в размер на 4 155, 71 лева.

По делото е изготвено заключение на съдебно-счетоводна експертиза от 29.06.2020г., от неоспореното заключение на която е видно, че договорената сума от 2 300 евро по сключения между страните договор е усвоена изцяло. Вещото лице в своето заключение посочва, че по договора е погасена единствено сума в размер на 15, 02 евро, поради което и вещото лице посочва, че е просрочена главница в размер на 2 300 евро, договорена лихва в размер на 3 905, 71 евро, законна лихва в размер на 260, 67 евро, както и сума в размер на 518, 19 евро.

С оглед на практиката, приета и в Решение № 38 от 26.03.2019г., постановено по търговско дело № 1157/2018г., ІІ т.о. по описа на ВКС на РБ – постановено по реда на чл. 290 от ГПК и допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.

1, т. 1 от ГПК по въпроса – "Дали плащанията за главница по договор за банков кредит с погасителен план имат характер на периодични плащания, с оглед приложното поле на кратката погасителна давност по чл. 111, б.

"в" ЗЗД или е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, изчисляван от датата на окончателния падеж (последната уговорена дата за окончателно издължаване на кредита)", съдът приема, че в множество постановени по реда на чл. 290 от ГПК решения на Върховен касационен съд, част от които са цитирани в определението по чл. 288 ГПК, е прието, че уговореното между страните връщане на предоставена в заем (кредит) сума на погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Съдът в своето решение посочва, че това становище съответства изцяло и на дадените с Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД и с оглед мотивите на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за периодични плащания (вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги) се налага извода, че макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са относително самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете страни по договора (в посочените в тълкувателното решение примери повтарящото се задължение на едната страна е за доставка на стоки и услуги през съответния период, а на другата страна – за заплащането на конкретно получените през този период стоки и услуги). Съдът приема, че по отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се, а връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части (чл. 66 ЗЗД).