Решение № 2509 от 10.02.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2509 гр. София, 10.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 71 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА при участието на секретаря КАЛИНА Д. А.А като разгледа докладваното от КАТЯ Н. ВЕЛИСЕЕВА Гражданско дело № 20241110172568 по описа за 2024 година

Производството е образувано въз основа на исковата молба на „....“ ЕАД ЕИК ..... с предишно наименование „......“ ЕАД против С. Л. А. ЕГН **********за осъждането му да заплати на основание чл. 79, ал. вр. чл. 240, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД сумата 600,00 лева – непогасена главница по договор за паричен заем №...26 от 27.07.2022 г., сключен между „.....“ ООД и ответника, ведно със законната лихва от 03.07.2024 до окончателното изплащане, на основание чл. 86 ЗЗД сумата 52,04 лева - възнаградителна лихва по договора, на основание чл. 92 ЗЗД за сумата 292,96 лева – неустойка по чл. 6 от договора за периода 03.08.2022 г. до 21.12.2022 г. и сумата 60,00 лева – неустойка по чл. 14 от Общите условия към договора.

Ищецът излага твърдения, че на 27.07.2022 г. между ответника и „.....“ ООД е сключен договор за паричен заем №...26, по силата на който заемодателят е предоставил на заемополучателя сума в размер на 600,00 лева. С подписването на договора ответникът е удостоверил, че е получил заемната сума, като същият има характера на разписка. Страните са постигнали съгласие договорената лихва да бъде в размер на 52,04 лева, при което общият размер на дължимата от заемополучателя сума възлиза на 652,04 лева, платима на 21 равни седмични вноски при първа вноски на 20.04.2022 г. и последна погасителна вноска 06.07.2022 г. Твърди, че след сключване на договора ответникът не е заплатил нито една погасителна вноска. Съгласно общите условия действали по време на сключване на договора при забава в плащанията заемополучателят дължи обезщетение за забава върху неплатената главница за всеки ден просрочие до окончателното изплащане на дължимите суми. Посочва, че с договор за цесия от 12.01.2024 г. заемодателят е прехвърлил вземанията си по договора, сключен с С. Л. А. на ищеца заедно с всички привилегии и обезпечения. Излага, че с изрично пълномощно е упълномощен от цедента да уведоми длъжника за извършената цесия, като изпратеното писмо се е върнало в цялост. Алтернативно посочва, че с връчване на исковата молба на ответника ведно с уведомлението за цесия, същият е уведомен за прехвърляне на вземанията по договора. Претендира присъждането на разноски за двете производства.

В срока по чл. 131 ГПК по делото не е постъпил отговор от ответника.

1

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД

Основателността на предявения иск предпоставя установяването на следните обстоятелства: реалното предоставяне на договорената кредитна сума, уговорения падеж на плащане; наличието на постигната между страните договореност за връщане на кредита с надбавка /лихва/; наличието в договора на валидни клаузи за възнаградителна лихва, и ГПР, настъпването на условията за начисления по тези клаузи, размер на претендираните вземания, изискуемостта на претендираните вземания, цедирането на вземанията на ищеца и уведомяването на ответника за извършената цесия. При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже положителният факт на плащане на вземанията.

Видно от представения договор за паричен заем №...26 от 27.07.2022 г. ищецът е поел задължение да предостави на ответника в качеството му заемополучател сума в размер на 600,00 лева. С подписването на договора ответникът е удостоверил, че е получил заемната сума, като същият има характера на разписка. Видно от договора заемателят е поел задължение да върне сумата ведно с договорна лихва в размер на 52,04 лева при срок на договора 21 месеца и при погасяване на равни месечни вноски като падежа на първата вноска е 03.08.2022 г., а на последната – 21.12.2022 г. Договорен е месечен лихвен процент в размер на 3,340 % и ГПР 49,073 %. С подписването на договора заемополучателят се е съгласил да предостави обезпечение - гарант, отговарящ на посочените в общите условия към договора за заем условия, както и още едно от изброените в чл. 6 от договора обезпечения по избор на заемателя – ипотека, особена залог, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Договорено е, че в случай на непредставяне на обезпечение по договора за заем в тридневен срок от сключването му или ако представеното обезпечение на отговаря на условията за това заемателят дължи неустойка в размер на 292,96 лева с начин на разсрочено плащане към вноските по главницата, което подробно е посочено в изготвения към договора погасителен план. Общият размер на задължението на С. Л. А. с включена неустойка при непредставяне на обезпечение възлиза на 945,00 лева, платими на равни месечни вноски всяка по 45,00 лева съгласно представения и подписан от длъжника погасителен план към договора за кредит.

Вземанията по процесния договор са били прехвърлени на ищеца. Налице е активна материална легитимация на ищеца, произтичаща от договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 12.01.2024 г. и подписано към него Приложение №1 от 12.01.2024 г.

Независимо, че лично връчване на уведомлението по чл. 99 ал. 3 от ЗЗД, не е осъществено, цесията е проявила своето действие съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД по отношение на длъжника/ответник с получаването на приложеното към исковата молба уведомление. В установената съдебна практика /Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., и Решение №78/09.07.2014 г., по т.д. 2352/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./ е възприето становището, че поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който следва да бъде уведомен длъжникът за извършената цесията, то надлежно уведомяване е налице и тогава, когато уведомлението е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. В случая по делото са представени доказателства, че цедентът е упълномощил цесионера да извърши това съобщаване от негово име. Допустимо е по силата на принципа на свободата на договаряне съгласно чл. 9 ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник.

Упълномощаването не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Ето защо като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед 2 императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК. Предвид изложеното съдът приема, че ответникът е надлежно уведомен за цесията с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея, сред които е и уведомлението за цесията.

Правоотношението между страните по спора се урежда от норми от императивен порядък, които са установени в публичен (обществен) интерес, поради което съдът следва служебно да следи валидността на включените в договора клаузи, независимо от липсата на наведените от страна на ответника възражения. Представеният по делото договор за кредит, сключен между „.....“ ООД и ответника е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - Закона за потребителския кредит, в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета на закона. Предвид това е необходимо съдът да извърши самостоятелна преценка за валидност на потребителския договор в съответствие с разпоредбата на чл. 5 ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотеза, каквато несъмнено е настоящата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма. Установената съдебна практика (решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т. о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на II т. о. на ВКС и др.). приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива възражения или не, като на още по – силно основание служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни, в какъвто смисъл са и т. 1 и т. 3 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК). Съдът следи служебно както за противоречие с добрите нрави на договорните клаузи, така и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП – (решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т. о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на II т. о. на ВКС и др.).

В случая при преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесното договорно съглашение отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ ("Договор за потребителски кредит. Форма и съдържание"), чл. 9 - чл. 11 ЗПК. По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,073%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посоченият размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – а именно – неустойката при непредставяне на обезпечение. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси“.

3

Уговореното задължение на кредитополучателя за предоставяне на обезпечение - гарант и още едно от посочените в договора възможни обезпечения – ипотека, особена залог, банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемателя, има за цел кредиторът да получи допълнително възнаграждение върху стойността на отпуснатия заем, поради което следва да се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Така уговорената неустойка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на кредитора за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху последния и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Въпреки че е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита, поради което целта излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата противоречи на добрите нрави, което също прави уговорката за дължимостта й нищожна. В този смисъл са и задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3.