Решение № 5220 от 22.12.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5220 гр. Пловдив, 22.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20235330107013 по описа за 2023 година

Предявени са обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че договор за паричен заем № ***/26.09.2022г. е недействителен на основание чл.22, във връзка с чл.11, ал.1, т.10 и 11, чл.19, ал.1 ЗПК, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, както и на основание чл.26, ал.1 ЗЗД за признаване нищожността на договор за предоставяне на поръчителство № *** от 26.09.2022г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, както и иск по чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД, за осъждане на последното дружество за заплащане на сумата от 1102.09 лв. получена без основание сума по нищожния договор за поръчителство, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.

Предявени са и насрещни главен и евентуален искове от „Изи Асет Мениджмънт“ АД против Г. С. Д., с правно основание по чл. 79 ЗЗД вр. с чл. 240 ЗЗД.

В исковата молба от Г. С. Д. против „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД се твърди, че между ищцата и „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен Договор за паричен заем № *** от 26.09.2022г., по силата на който на ищцата била предоставена сума в размер на 2250 лева, при ГПР 47,36 % и ГЛП 40 %. Общо дължимата сума с лихви била 2581.40 лева, която следвало да бъде върната на 20 вноски. С оглед клаузата на чл.4 от договора ищцата сключила с втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство № ***, с който следвало да бъде обезпечен сключения договор за заем. Твърди, че сключеният договор за заем е нищожен поради нарушение 1 разпоредбите на чл.10, ал.1, т.9 ЗПК. И при фиксиран лихвен процент следвало да е налице яснота относно начина на изчисление на възнаградителната лихва – на база на целия размер на кредита, на остатъчната стойност на главницата или др., а това не било изпълнено.

Посочено е, че договорената между страните лихва надхвърля повече от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като се позовава на съдебна практика.

Твърди, че в договора за кредит била посочена само абсолютната стойност на ГПР. Не били спазени разпоредбите на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, като действително приложеният в кредитното правоотношение ГПР бил различен от договорения. Това представлявало заблуждаваща търговска практика. Сочи, че уговореното възнаграждение за фирмата - поръчител е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР- индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал.1 ЗПК. Със сключването на договор за поръчителство се целяло единствено допълнително оскъпяване на договор за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, уговорено по друго правоотношение, с цел да се избегне ограниченията на чл.19, ал.4 ЗПК, което водило до недействителност на договора за заем.

Кредиторът не бил изпълнил задължението си по чл.5 ЗПК. Твърди, че за да бъде отпуснат кредит се предвиждало сключване на договор за поръчителство и то с избрано от заемодателя дружество. Възнаграждението било в размер на 1568.60 лв., дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем. Договорът бил с акцесорен характер и можел да съществува само ако при условие, че съществува действителен главен дълг. С договора за поръчителство се стигало до нарушение на нормативно предвидения размер на ГПР. С оглед на изложените съображения се моли предявените искове да се уважат, както и да се присъдят разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество „Файненшъл България“ ЕООД е депозирало отговор на исковата молба, със становище за неоснователност на предявените искове. Оспорва наведените доводи за недействителност на договора за предоставяне на гаранция. Счита, че договорът за гаранция не е в противоречие с добрите нрави и не е лишен от правно основание. Счита, че престациите са еквивалентни. Сочи, че длъжникът срещу възнаграждение в неголям размер, получава сигурност, че ако не изпълни задълженията си в срок, ще бъде ангажирана отговорността на гаранта. Твърди, че с предоставената гаранция извършва възмездна услуга в полза на заемодателя, като договорът е сключен по възлагане на ищеца, при условие за получаване на възнаграждение. Поддържа, че дружеството, изпълнявайки гаранционни сделки по занятие, няма интерес да сключва безвъзмездни сделки. Моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД оспорва предявените искове, като неоснователни. Сочи, че ГПР е изчислен по определения в Приложение I към ЗПК начин. Кредитополучателят следвало да се запознае предварително с размера на сумата, която следвало да върне под формата на ГПР и което изискване било изпълнено. Сочи, че кредитополучателят е имал достатъчно време още със сключването на договора да предостави обезпечение и ако прецени, че не може да осигури такова, изобщо да не пристъпвал към подписването на договора или да се откаже от него в законоустановения 2

14-дневен срок. В тази връзка счита за невярно твърдението на ищеца, че не е бил информиран за икономическите последици от поемане на задължението. Сочи, че предвидените в чл.4 от договора обезпечения не целят заобикаляне на нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, от обезпеченията не възниквали разноски, който да следвало да бъдат включени в ГПР.

Изцяло на волята на длъжника било оставено решението, кое от трите обезпечения да избере. Като акцесорно облигационно правоотношение, възнаграждението по договор за гаранция не следвало да се включва в ГПР по договор за паричен заем. Сочи, че за да се приложи разпоредбата на чл.146 ЗПК, което да доведе до нищожност на клаузата от договора, освен че същата трябвало да бъде неравноправна, трябвало да не бъде индивидуално уговорена между страните. Счита, че принципа на добросъвестност не е нарушен. Волята на страните била изразена ясно и недвусмислено при сключването на договор за заем. Договорът не бил сключен при първоначално възприети ОУ, а при индивидуални уговорки между страните . Твърди се, че за да избегне неблагоприятни последици за себе си от неточно изпълнение на договора кредитополучателя – ищец потърсил услугите на дружество гарант за изпълнение на задълженията му. Счита твърденията на ищеца, че договорът за предоставяне на гаранция нарушава добрите нрави за неоснователни, поради това, че в отношенията между страните действал принципът на свободно договаряне. С оглед изложеното моли за отхвърляне на исковата претенция.

Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на претендирано адвокатско възнаграждение.

С насрещната искова молба е предявен иск, за осъждането на първоначалния ищец да заплати на ответника следните суми като исковете са предявени в условия на евентуалност, а именно: В случай, че бъде уважен предявеният иск на първоначалния ищец за обявяване недействителност на целия договор за паричен заем, да заплати: сумата от 524.09 лева, на основание чл.23 ЗПК. В случай на отхвърляне на исковата претенция, да заплати сумата от 856.75 лева, представляваща незаплатена част от дължима главница по договор за паричен заем, ведно със законна лихва от дата на предявяване на иска, както и сумата от 46.74 лв. незаплатена възнаградителна лихва. Моли за уважаване на предявения насрещен иск. Претендира разноски.

С отговор от 10.08.2023г. ответникът по насрещна искова молба, взема становище за неоснователност на предявения насрещен иск. Претендират се разноски.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е договор за паричен заем № *** от 26.09.2022г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Г. С. Д., по силата на който е отпусната парична сума в размер на 2 250 лв.

Представен е погасителен план по договор за кредит № *** от 26.09.2022г., сключен между ищцата и първото ответно дружество за сумата от 2 250 лв., както и справка за платените по договора суми. Представени са от ищцата и платежни документи за периода от 30.11.2022г. до 12.02.2023г.

3

Представена е и справка за платените по договора за поръчителство суми.

По делото е прието заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според което по договора за паричен заем са платени 4948 лв., с която сума са заплатени 1393.25 лв. главница и 284.66 лв. лихва. Общото задължение на кредитополучателя по погасителен план е 2250 лв. главница и 331.40 лв. лихва.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

От представените писмени доказателства се установява, че на 26.09.2022 г. между ищцата и първия ответник е сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който е отпусната парична сума в размер на 2250 лв., при фиксиран лихвен процент – 35 %. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула.

Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Нарушение е налице,тъй като в договора са посочени като абсолютни стойности лихвен процент и ГПР – 40.67 %, като липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се 4 формира годишното оскъпяване на заема. Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му, поради което договорът е недействителен. Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство е установено за услуга в полза на заемодателя, която е задължително условие за отпускане на заема и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включено в ГПР. При сключването на договора за заем, чрез предвиждане на обезпечение под формата на одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането му, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР. Ищецът е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да възстанови. Уговореното възнаграждение за поръчителя представлява допълнително възнаграждение за заемодателя за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с чл.19, ал.4 ЗПК. Становището на ответниците, че дължимостта на сумата не била част от договора за заем и не била известна към момента на сключване на договора, не се споделя. В договора за заем изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение, като една от предвидените възможности е с одобрено от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД дружество - поръчител. Ищецът се е възползвал от тази алтернативна възможност и е сключил договор за предоставяне на поръчителство с втория ответник. Не се спори, че договорите са сключени на една и съща дата, заведени са под един номер. Освен това, заемодателят и поръчителят имат качеството на свързани лица, защото при осъществена служебна справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт“ АД. При тези данни, заемодателят е бил наясно с избора на ищеца за предоставяне на обезпечение още към момента на сключване на договора за заем. Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на заемодателя и поставена като изискване за предоставяне на заема- чл. 4 от договора за паричен заем, това допълнително плащане се отнася до разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер надхвърля законовото ограничение, предвид посочения в договора процент, размера на възнаграждението и срока на заема. Ето защо, посоченият в договора за заем годишен процент на разходите от 40.67 % не отговаря на действителния. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 ЗПК, 5 въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност, по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно, процесният договор за заем е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.