Решение № 27 от 20.02.2025, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 27 гр. Кърджали, 20.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, I. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Веселина Ат. Кашикова Иванова

Членове:

Мария К. Дановска

Васка Д. Халачева при участието на секретаря Елина П. Урумова като разгледа докладваното от Веселина Ат. Кашикова Иванова Въззивно гражданско дело № 20245100500292 по описа за 2024 година С Решение № 330 от 23.07.2024 г. по гр.д. № 888/2023 г. по описа на Районен съд – Кърджали е отхвърлен предявения от К. А. М. /К.Г./ от с.М., общ. К. против Р. М. /А./ от с. П., общ. К. иск по чл.127а, ал.2 СК във връзка чл.76, т.9 ЗБЛД, за даване разрешение детето Е.Г. да напуска пределите на Р България и да пътува в чужбина, както и за снабдяване на детето със задграничен паспорт, като неоснователен и недоказан.

Въззивното производство е образувано по подадена от К. А. М. /К.Г. чрез пълномощника адв. М. А. въззивна жалба, с която решението се обжалва като немотивирано, неправилно и необосновано. Въззивникът излага оплаквания, че решението на съда е постановено въз основа на формирани общи правни изводи, а не въз основа на действително осъществена правна преценка на конкретните обстоятелства. Въпреки, че изброил събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът не извършил фактически анализ върху тях, в резултат на което постановил неправилно решение. Съдът не съобразил и интересите на детето в съответствие с чл. 35, ал. 1, изр. 1 от Конституцията на Р България, както и с чл. 3 и чл. 9, т. 1от Конвенцията на ООН за правата на детето, ратифицирана от България на 03.06.1991 г. При все, че ищецът бил разпитан в съдебно заседание чрез назначен преводач, неговите показания не били кредитирани от съда, независимо от важността им. Излага доводи, че в интерес на детето е да напуска пределите на страната, да ходи на екскурзии, организирани от училището, да ходи на почивка в Гърция, във 1

Великобритания при майка си, съобразно определения с Решение № 2021/510 на Пети семеен съд Г., Р Т. режим на лични отношения, придружавано от своя баща, на когото са предоставени родителските права. Моли въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение, вместо което постанови друго, с което предявения иск бъде уважен.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден писмен отговор от назначения на въззиваемата Р. М. /А./ особен представител адв. К. П., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Моли се въззивния съд да потвърди обжалваното решение и да присъди адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция съгласно Определение № 163/07.02.2024 г. на Районен съд – Кърджали.

В съдебно заседание въззивникът К. А. М., представляван от пълномощника си адв. М. А., поддържа въззивната жалба.

В съдебно заседание въззиваемата Р. М. /А./ не се явява и не се представлява.

По реда на чл. 15, ал. 6 от Закона за закрила на детето, от Дирекция „Социално подпомагане“ – К. е постъпило писмо вх. № 68/07.01.2025 г.

/п.кл.06.01.2025 г./, в което е посочено, че родителите на детето К. М. (К.Г.) и Р.

М. (А.) са в чужбина, поради което не може да бъде извършено социално проучване и изготвен доклад.

Въззивният съд, след като прецени събраните по делото доказателства във връзка с изложените в жалбата оплаквания, приема за установено:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице и срещу акт, подлежащ на обжалване, поради което е допустима и следва да се разгледа по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материално правна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Производството по гр. д. № 888/2023 г. пред Районен съд – Кърджали е образувано по искова молба, подадена от К. А. М. /К.Г./ против Р. М. /А./, двамата с турско и българско гражданство, с която е предявен иск по чл. 127а, ал. 2 СК във вр. с чл.76, т.9 ЗБЛД, за заместващо съгласие на ответницата като майка на малолетното дете Е.Г. за пътуването му извън пределите на Република България до държави членки на Европейския съюз и до Република Т., придружавано само от своя баща, за период от една година и половина, както и за заместващо съгласие за издаване на паспорт за това.

Ищецът К. А. М. /К.Г./ е изложил твърдения, че с ответницата Р. М. /А./ са сключили граждански брак на ******* г. в Република Т., от който на ******* г. е родено малолетното дете Е.Г.. С Решение № 2021/510 на Пети 2 семеен съд Г., Република Т., бракът им бил прекратен, като упражняването на родителските права били предоставени на бащата, а на майката били определен режим за лични контакти с детето и издръжка. Ищецът е посочил, че преди повече от три години, майката на детето напуснала семейния дом, находящ се в гр. Г., Р Т. и заминала за Англия. Оттогава до момента на подаване на исковата молба, майката не се интересувала от детето си, не го търсила и не подпомагала финансово отглеждането му. Предвид, че срокът за валидност на задграничния паспорт на детето изтекъл на ****** г., бащата направил няколкократни опити да разговаря с майката, за да получи съгласието й за издаване на задграничен паспорт на детето им, както и съгласието й за пътуване на детето в чужбина в съответствие с изискванията на чл.76, т.9 ЗБЛД, но усилията му останали без резултат.

След извършена размяна на книжа по реда на чл. 131 ГПК, по делото е постъпил писмен отговор от ответника чрез назначения му с Определение № 163/07.02.2024 г. на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител – адв. К.

П., с който е оспорена основателността на исковата претенция.

Въз основа на събраните доказателства, първоинстанционният съд е приел за установено, че малолетното дете Е.Г. е родено на ******* г. в Р Т.

(видно от Удостоверение за раждане, издадено въз основа на акт за раждане № ****/****** г. от Община К.) от сключения между страните брак в Р Т., пресъставен в Р България (видно от Удостоверение за сключен граждански брак, издадено въз основа на акт за сключен граждански брак № ****/****** г. от Община К.), който брак е прекратен с влязло в сила Решение № 2021/510 на Пети семеен съд Г., Р Т., признато на основание чл. 118, ал. 1, чл. 119, ал. 2 КМЧП и чл. 35, ал. 3 ЗГР с Решение № 65/26.06.2023г. на Община К.. Видно от решението на турския съд, постановено по местоживеене на страните в Р Т.

– кв. „Д.“, гл.ул. „Н.“ № **, вътрешна врата № *4, Ч./К., упражняването на родителските права относно роденото от брака малолетно дете Е.Г. са предоставени на бащата К.Г., а на майката Р.Г. е определен режим на лични отношения с детето, и същата е осъдена да му заплаща ежемесечна издръжка в съответен размер.

Установено е по делото, от приложената декларация за идентичност на имената, че имената К. А. М. и К.Г. са имена на едно и също лице.

С приетия в първоинстанционното производство социален доклад изх.

№ ПР/Д-К/47-001/17.04.2024 г. на Дирекция „Социално подпомагане“ – К. е установено, че социален работник е провел телефонен разговор с пълномощника на ищеца - адв. М. А., в който последният е заявил, че бащата и детето живеят на територията на Р Т. и нямат намерение да се завръщат в България. Майката на детето също не пребивавала на територията на страната, а била „устроена“ във Великобритания. Чрез системата за междурегистров обмен „Regix” социалният работник установил още, че майката на детето е с постоянен и настоящ адрес в с. К., обл. К.. При проведени разговори с кмета на с. К. и с кмета на с. П. (адрес на ответника, посочен в исковата молба) информацията, че майката на детето е извън пределите на страната се потвърдила. Предвид посоченото Дирекция „Социално подпомагане“ –К. била 3 в невъзможност да изготви и представи социален доклад.

Пред първостепенния съд в откритото съдебно заседание, проведено на 03.07.2024 г., ищецът, чрез назначения му преводач е заявил, че работи като шофьор на ТИР в българска фирма и два пъти месечно посещава България.

През времето, в което отсъства, детето се отглеждало от неговата майка.

Въз основа на тези данни първоинстанционният съд е приел, че не е доказана от ищеца липсата на съгласие от майката на детето, което да бъде заместено по реда на чл. 127а, ал. 2 СК и е отхвърлил предявения иск, като неоснователен и недоказан.

Във въззивното производство, от ДСП – Кърджали е постъпило писмо вх. 68/07.01.2025 г., видно от което родителите не пребивават в с.М.. По данни на кмета, същите са в чужбина и няма информация кога ще се завърнат.

Предвид изложеното, отдел „Закрила на детето“ при ДСП-К. е в невъзможност да извърши социално проучване и да предостави социален доклад.

При така установените обстоятелства по делото, настоящият въззивен състав намира обжалваното изцяло решение за недопустимо, поради следните съображения:

За спорове, касаещи заместващо съгласие на единия родител за пътуване на дете в чужбина при наличие на международен елемент в правоотношението, произнасянето по спора налага сезираният български съд да прецени на първо място компетентен ли е да разгледа делото, с оглед принципно уредената с чл. 127, ал. 2 СК местна подсъдност на производството на районния съд по настоящия адрес на детето .

За компетентността си, когато казусът е с международен елемент, съдът следи служебно независимо от това дали тази компетентност се урежда от регламент на ЕС, от двустранен договор с трета за ЕС страна, от международна конвенция, приета от Република България или от КМЧП, който намира приложение само, ако не са приложими други международни актове.

Безспорно в случая е налице международен елемент – бащата и детето са български и турски граждани, с обичайно местопребиваване към датата на завеждането на исковата молба 12.07.2023 г. в държава извън ЕС – Република Т.. По спора Регламент 2201/2003 за родителската отговорност не е приложим, тъй като едната държава не е членка на ЕС.

Приложима в случая е Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата, ратифицирана от Република България на 18.01.2006 г. и от Република Т. на 25.04.2016 г. Тя е част от българското вътрешно право по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията и е пряко приложима /Определение № 62 от 17.02.2022 г. по ч. гр. д. № 386/2022 г. на ВКС, IV ГО/. Конвенцията определя държавата, чиито органи имат компетентност да вземат мерки, отнасящи се до упражняване на родителската отговорност, като според чл. 1, ал. 2 от същата, изразът „родителска отговорност“ включва родителска власт, която определя правата, 4 правомощията и отговорностите на родителите по отношение личността и имуществото на детето. Тези мерки съгласно чл. 3, б. „b“ от Конвенцията се отнасят и до правото на отвеждане на детето за определен период на място, различно от обичайното му местопребиваване. Настоящият спор по чл. 127а, ал.2 СК попада в предметния обхват на Конвенцията и не е сред изключенията, посочени в чл. 4. Съгласно чл. 5, т. 1 от Конвенцията, съдебните органи, компетентни да вземат мерки за закрила на личността или имуществото на детето, са тези на договарящата страна, в която същото има обичайно местопребиваване, а според чл. 5, ал. 2 – в случай на промяна на обичайното местопребиваване на детето в друга договаряща държава, компетентност имат органите на държавата, в която е новото му обичайно местопребиваване. Или, основният критерий за определяне на международно компетентния съд е обичайното местопребиваване на детето. Под обичайно местопребиваване на детето се разбира мястото, в което то е интегрирано в социална и семейна среда.

Конвенцията, за разлика от Регламент /ЕС/ 2019/1111 и Регламент /ЕО/ 2201/2003 г. на Съвета на Европа, не предвижда възможност компетентността на съдилищата да бъде изрично или по недвусмислен начин приета от носителите на родителска отговорност, респ. определяна по техен избор.