Определение № 3351 от 12.12.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3351 гр. София, 11.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Частно касационно търговско дело № 20248003902626 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищеца “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК 203670940, против определение № 2391/12.09.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2339/2024 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение подадената от него частна жалба против определение № 9330/31.07.2024 г. по гр.д. № 17822/2022 г. на Районен съд- Пловдив, за отхвърляне на молбата му за изменение на постановеното по делото решение № 4687/21.11.2023 г. в частта за разноските.

С частната касационна жалба се въвежда оплакване за неправилност на обжалваното определение. Излагат се доводи за неприложимост на правилото на чл. 78, ал. 5 ГПК, че съдът не може да намали адвокатското възнаграждение поради прекомерност под предвидения праг в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Поддържа се, че възнаграждението на адвоката е съответно на положения от него труд и зависи от фактическата и правна сложност на делото. Добавя се, че минималното адвокатско възнаграждение, за да не доведе до ограничаване на конкуренцията, не следва да надвишава значително по размер това на юрисконсултите. Претендира се отмяна на обжалваното определение и уважаване на молбата на дружеството по чл. 248, ал. 1 ГПК.

Искането за допускане на касационен контрол се основава на чл. 280, ал.

1, т. 1 и съответно т. 2, предл. 2 от ГПК с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и актове на Съда на Европейския съюз по отношение присъждане на разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, определен в наредбата, на която е придаден задължителен характер в национална правна уредба. Сочат се решения на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 и от 28.07.2016 г. по дело С-57/2015 г., както и определения на ВКС № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на I т.о., № 343/15.02.2024 г. по т.д. № 1900/2023 г. на II т.о. и № 1059/07.03.2024 г. по гр.д. № 982/2023 г. на IV г.о.

Подаден е отговор от ответника по частната касационна жалба Еднолично адвокатско дружество Е. Иванова – пълномощник на Е. Й. О., в 1 който се оспорва жалбата като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното:

Частната касационна жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

В случая окръжният съд, за да остави без уважение частната жалба срещу първоинстанционното определение по чл. 248, ал. 1 ГПК, е приел, че с решение № 17822/2022 г. на Районен съд - Пловдив е уважен частично предявеният от “АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД против Е.

Й. О. иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване за установено, че ответницата дължи на дружеството сумата от 5 861,80 лева - главница по договор за потребителски кредит № 7000642701/18.06.2018 г., сключен между “Ти Би Ай Банк” ЕАД и Е. Й. О., вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за продажба на вземания (цесия) от 31.08.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателно й плащане, като е отхвърлен искът за главницата над тази сума до пълния претендиран размер 11 344,35 лева, за договорна лихва от 5 998,06 лева и за мораторна лихва от 4 610,25 лева. С решението в полза на Еднолично адвокатско дружество Е. Иванова е присъдена сумата от 2 382,18 лева с ДДС - адвокатско възнаграждение по чл.

38, ал. 2 ЗА за предоставено на ответната страна безплатно процесуално представителство в исковото и в заповедното производство. Сезиран с молба на ищцовото дружество по чл. 248, ал. 1 ГПК, районният съд е оставил без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските.

Окръжният съд е споделил извода на първата инстанция. Изтъкнал е, че при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от ЗА следва да се съобрази постановеното на 25.01.2024 г. решение на СЕС по дело С-438/22 г., имащо задължителен за всички съдилища, на основание чл. 633 ГПК характер, предвид което размерите на адвокатските възнаграждения в НМРАВ могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. В случая, предвид цената на исковете, действителната фактическа и правна сложност на делото и осъществената по него правна защитата на ответника, е преценил, че определеното от първата инстанция възнаграждение не е прекомерно, тъй като същото е близко до минималното такова, изчислено съобразно отхвърлената част от искове, съгласно правилото на чл. 7, ал. 2, т. 3 от цитираната наредба.

Настоящият състав намира, че не се обосновава допуск до касация.

Частният касатор претендира допускане на касационна проверка в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. 2 от ГПК – противоречие на обжалвания съдебен акт с практиката на ВКС и с актове на Съда на Европейския съюз. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е формулиран 2 от страната материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Цитирането на практика на ВКС и на СЕС не може да замести изискването по чл. 280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като с оглед принципа на диспозитивното начало в граждански процес по чл. 6 ГПК, касационната инстанция не разполага с правомощия да формулира правен въпрос, ако такъв не е поставен от жалбоподателя, в който смисъл са дадените разяснения в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Липсата на обосноваване на общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК изключва обсъждане на поддържаните от страната допълнителни критерии по чл. 280, ал. 1, т.1 и съответно т. 2, предл. 2 ГПК.

Дори да се приеме, че частният касатор иска отговор на въпрос относно присъждане на адвокатско възнаграждение под минималния размер по Наредба № 1/09.07.2004 г., то обжалваното определение е постановено в съответствие с цитираната практика. Окръжният съд е изложил мотиви, че размерите в НМРАВ могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.

Извършил е преценка въз основа на цената на исковете, действителната фактическа и правна сложност на делото и осъществената правна защитата на ответника, и е приел, че определеното адвокатско възнаграждение не е прекомерно. При това положение не може да се обоснове наличие на сочените от страната допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 2, предл. 2 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допуск на касационно обжалване на определението на Окръжен съд – Пловдив.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 2391/ 12.09.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2339/2024 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3