Разпореждане № 22425 от 02.06.2025, Районен съд - Варна

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 22425 гр. Варна, 02.06.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 17 СЪСТАВ, в закрито заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Иван Стойнов като разгледа докладваното от Иван Стойнов Частно гражданско дело № 20253110104119 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 410 и сл. ГПК, образувано по подадено заявление от „*“ ЕАД, за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника Б.

Ж. Ж., за сумата от 355,29 лв. главница, сумата от 16,34 лв. възнаградителна (договорна) лихва за периода 29.10.2023 г. – 12.10.2023 г. и сумата от 82,81 лв. обезщетение за забава за периода 30.10.2023 г. – 27.03.2025 г., които вземания произтичат от сключен между „* и длъжника Договор за паричен заем № *от *г., прехвърлен на заявителя с договор за цесия от *г. и Приложение към него от *г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението /28.03.2025 г./ до окончателното изплащане на задължението.

Претендират се и сторените в заповедното производство разноски в размер на 25 лв. за заплатена държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.

С Разпореждане № 13837 от 01.04.2025 г. съдът е дал указания на заявителя да посочи какви суми е заплатил длъжникът по кредита и да уточни претенцията си за заплащане на обезщетение за забава.

С молба от 11.04.2025 г. заявителят е отказал да изпълни указанията на съда.

За да се произнесе съдът съобрази следното:

Съгласно чл. 410, ал. 2 ГПК заявлението трябва да отговаря на изискванията на чл.

127, ал. 1 и 3 и чл. 128, ал. 1 и 2 ГПК. Съгласно чл. 410, ал. 3 ГПК когато вземането произтича от договор, сключен с потребител, към заявлението се прилагат договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива. Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК съдът издава заповед за изпълнение, освен когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави, или се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.

Съдът съобрази, че са налице предпоставките по чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК и че е сезиран с редовно заявление по смисъла на чл. 410, ал. 2 ГПК. По отношение на сумата от 355,29 лв. главница и сумата от 16,34 лв. възнаградителна (договорна) лихва за периода 29.10.2023 г. – 12.10.2023 г., следва да се издаде заповед за изпълнение, доколкото на този етап съдът намира вземанията за редовни.

Умишленото неизпълнение на указанията на съда е достатъчно основание за отхвърляне на заявлението изцяло, доколкото по този начин се целенасочено се осуетява проверката на съда за неравноправни клаузи в договора за кредит. В случая, доколкото в същия съдът не намира такива относно главницата и възнаградителната лихва, по които да са отнесени плащания на длъжника, то заповед следва да се издаде за тези вземания.

1

В случая, доколкото заявителят умишлено не предоставя информация какви суми е погасил длъжникът и кога, то съдът не може да извърши преценка кои са погасените вноски за главница и възнаградителна лихва и дали има плащания, които са погасили вземания, основани на нищожни или неравноправни клаузи, каквато е клаузата за заплащане на възнаграждение за предоставяне на гаранция. Видно от погасителния план това задължение е възложено за плащане на длъжника.

По отношение на сумата 82,81 лв. обезщетение за забава за периода 30.10.2023 г. – 27.03.2025 г. съдът намира, че са налице пречки по чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК. Заповедният съд дължи служебна проверка дали претендираното вземане съответства на закона и добрите нрави и не се основава на неравноправни клаузи, доколкото едната страна по правоотношението е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

Съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.

Съдът е длъжен да приложи разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПК, за която следи служебно (императивна правна норма в обществен интерес). Предвидената в чл. 8 от Договора клауза е нищожна, доколкото предвижда, че лихва се начислява върху „всяка забавена погасителна вноска“, което включва и възнаградителна лихва и възнаграждение за предоставяне на гаранция. Такава договорка е в пряко противоречие с чл. 33, ал. 2 ЗПК.

В този смисъл е и практиката на ВОС по идентични казуси /Например, Определение № 505 от 08.02.2023 г. по в.ч.гр.д. № 58/2023 г. и Определение № 560 от 10.02.2023 г. по в.ч.гр.д. № 205/2023 г./, която е съобразена с отдавна утвърдената практика на СЕС (дело C-618/10), в което дадено тълкуване, че не се допуска правна уредба на държава членка, която не дава възможност на съда в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно in limine litis или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на клауза за мораторни лихви в договор между продавач или доставчик и потребител, ако последният не подаде възражение.

Доколкото заявителят умишлено осуетява проверката на съда относно размера на обезщетението за забава (знаейки, че същото не отговаря на законовите изисквания), то и същият следва да понесе санкцията на отхвърляне на заявлението му за цялата претенция за това вземане, поради недобросъвестното поведение на кредитора. В този смисъл е и актуалната практика на ВОС /Например, Определение № 4611 от 23.10.2024 г. по в.ч.гр.д. № 2017/2024 г. и Определение № 489 от 28.01.2025 г. по в.ч.гр.д. № 94/2025 г. на ВОС/ С поведението си по всички подобен вид дела заявителят системно проявява неуважение към съда с цел финансова изгода и увреждане на потребителите, което поведение не следва да се толерира, а следва се санкционира чрез строго изпълнение на задълженията на заповедния съд при приложението на законодателството на СЕС.

За пълнота на изложението следва да се посочи още, че що се отнася до претендираното обезщетение за забава по договора настоящият състав намира, че следва да промени досегашната си практика, при която е преизчислявал това обезщетение и е присъждал такова в полза на кредитора, колкото следва да дължи съобразно законовите разпоредби на българското законодателство, доколкото този подход не отразява изцяло целта на транспонираните разпоредби на ПЕС и практиката на СЕС.

В случая с клаузата в чл. 8 от Договора за кредит кредиторът е предвидил заплащането на неустойка в размер на законната лихва, но не е ограничил същата да бъде начислявана само върху главницата. Тази уговорка противоречи на разпоредбата на чл. 33, ал. 2 ЗПК и е нищожна. Отделно същата е и неравноправна, доколкото създава съществено неравновесие между правата и задълженията на страните по договора. Претендираните размери след изчисляване с лихвен калкулатор надхвърлят законния минимум.

В резултат от нищожността на неустойката уреждаща отношенията между страните 2 при забава на длъжника, то не следва съдът да преизчислява какво обезщетение за забава би дължал длъжникът, в случай, че тази клауза не съществуваше. В този случай цялата неустойка не следва се присъжда, а не просто да се намалява, за което формално основния би имало, ако се приложи чл. 26, ал. 4 ЗЗД във връзка с императивната норма на чл. 33, ал. 2 ЗПК /Така, Решение № 76 от 22.07.2020 г. по т.д. №1011 / 2019 г. ВКС, I т.о./ Допълнително в мотивите към решение по дело C-421/14 на СЕС се приема, че видно от текста на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът.

В решение по съединени дела C-96/16 и C-94/17 на СЕС се посочва още, че макар съдът да е признал възможността за националния съд да замени неравноправна клауза с диспозитивна разпоредба от националното право, от практиката на Съда е видно, че посочената възможност се свежда само до случаите, в които обявяването на тази клауза за недействителна би задължило съда да обяви недействителността на договора в неговата цялост, излагайки по този начин потребителя на последици, които биха го поставили в неблагоприятно положение. В този смисъл, както Съдът приема по същество, обявяването за недействителна на клауза от договор за кредит, с която се определя приложимият размер на мораторните лихви, не може да доведе до неблагоприятни за съответния потребител последици, доколкото сумите, които кредиторът може да иска от него, във всички случаи ще са по-ниски, ако не бъдат начислени мораторни лихви. Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална съдебна практика като разглежданата в главното производство практика на Tribunal Supremo (Върховния съд, Испания), съгласно която последицата от неравноправния характер на клауза от договор за потребителски кредит, която не е договорена индивидуално и с която се определя размерът на мораторните лихви, се състои в пълното премахване на тези лихви, като продължават да текат предвидените в този договор редовни, възнаградителни лихви.

Предвид горецитираната практика при нищожна или неравноправна клауза, предвиждаща неустойка за забава при потребителските договори не се дължи и законна мораторна лихва. Следователно, ако кредитодателят изначално предяви иск по чл. 86 ЗЗД, вместо такъв за нищожната неустойка или предяви евентуален иск за лихва за забава, в случай че съдът приеме неустойката за забава за нищожна, то тези искове следва да се отхвърлят.

След края на срока на договора кредиторът има право на лихва за забава по чл. 86 ЗЗД за неплатените суми от длъжника след отправяне на покана за изпълнение. В настоящия случай данни за такава покана липсват и длъжникът ще дължи лихва за забава само върху остатъчната главница, считано от датата на подаване на заявлението.

Това разрешение следва да има и възпиращ ефект спрямо финансовите институции, които са търговци и професионалисти на пазара, следва да са запознати с законодателствата на ЕС и РБ, да не уговарят в договорите си такива клаузи, и да не претендират пред съда вземанията си, основани на тях.

В Съображение 47 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета се приема, че Държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение. Докато изборът на санкции е по усмотрение на държавите-членки, то предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. В тази връзка и кредиторът има право само на чистата стойност по кредита и уговореното възнаграждение (възнаградителна, договорна, редовна лихва) за предоставения паричен ресурс, доколкото същото не нарушава максималния размер, предвиден в ЗПК относно ГПР по кредита.

3

Съдът определя разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.

Съобразно уважената част от заявлението дължимите разноски са в размер на 20,44 лв. държавна такса и 40,89 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

РАЗПОРЕДИ:

ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК в полза на заявителя „*“ ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление гр. *, срещу длъжника Б. Ж. Ж., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр.

*, за сумата от 82,81 лв. /осемдесет и два лева и осемдесет и една стотинки/ обезщетение за забава за периода 30.10.2023 г. – 27.03.2025 г., което вземане произтича от сключен между „* и длъжника Договор за паричен заем № *от *г., прехвърлен на заявителя с договор за цесия от *г. и Приложение към него от *г.