Определение № 1271 от 29.05.2023, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1271 гр. Пловдив, 29.05.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Виделина Ст. Куршумова

Стойчева като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно частно гражданско дело № 20235300501186 по описа за 2023 година Производство по реда на чл.413, ал.1 от ГПК.

Образувано е въз основа на частна жалба на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, ЕИК: 207172780, със седалище и адрес на управление гр.

София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3, представлявано от изп.директор Я.Б.Я., подадена чрез процесуалния представител юрк. Т. П. - Д., против Разпореждане от 03.04.2023г., обективирано в Заповед № 2205/03.04.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, постановено по ч.гр.д.№ 4717/2023 г. на Районен съд Пловдив, XIX гр.с., в частта му, в която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК против Е. А. И. с ЕГН:

**********, за следните суми: 347,40 лв.- договорна лихва за периода 15.05.2021 г. 09.07.2022 г. и 105,26 лв. законна лихва за периода 16.05.2021 г. - 28.03.2023 г.

В частната жалба се излагат оплаквания, че неправилно районният съд е приел процесния договор за недействителен на основание чл.10а, чл.11, ал.1, т.10, вр. чл.19, ал.1-4, чл.22 от ЗПК, поради което е присъдил само чистата стойност на кредита на основание чл.23 ЗПК. Излагат се съображения, че обстоятелството дали посоченият в договора ГПР отговаря на действителния размер, както и какво включва по смисъла на чл.19, ал.1 от ЗПК, е относимо към действителността на клаузата, с която се надхвърля размера на ГПР, но и към недействителността на целия договор. Като неправилни се сочат изводите на районния съд за нищожност на възнаградителната лихва поради противоречието й с добрите нрави. Намира се, че няма пречка страните да договарят договорна лихва над законната такава, както и че възнаградителната лихва може да бъде дори пет пъти по - голяма от законната лихва ако е единствен разход по кредита. Посочва се, че обезщетението за забава се дължи на основание чл.86 от ЗЗД. Моли съда да отмени обжалваното разпореждане и да постанови издаване на заповед за изпълнение за сумите за договорна лихва, както и за мораторна лихва, претендирани в Заявлението по чл.410 ГПК.

На основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е връчван на 1 ответната страна.

Пловдивският окръжен съд, като провери законосъобразността на обжалвания съдебен акт, представените доказателства и становищата на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна, и срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Районен съд - Пловдив е отказал да издаде заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК въз основа на заявление от „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД за сумата от 347,40 лв.- договорна лихва за периода 15.05.2021 г. - 09.07.2022 г. и 105,26 лв. законна лихва за периода 16.05.2021 г. 28.03.2023 г. след като е приел, че се основават на неравноправни клаузи. Според районният съд с тях се заобикаля забраната на чл.19, ал.4 и 5 от ЗПК, поради което се явяват неравноправни на основание чл.143, ал.2, т.5 вр. с ал.1 от ЗЗП. В предвид на последното районният съд е приел, че се дължи единствено претендираната главница от 1 200 лева, ведно със законната лихва от подаване на заявлението, за които е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.

Настоящата инстанция споделя изводите на заповедния съд. Нормата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК вменява задължение на съда да извърши проверка дали искането на заявителя не е в противоречие със закона или с добрите нрави, както и проверката за потребителска закрила, т.е. за съответствие на договорите с повелителни норми на закона, в конкретния случай с разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.

В случая правата на заявителя се претендират от договор за потребителски кредит /договор за паричен заем/ между „Вива кредит“ООД като заемодател и Е. А. И. като заемател, като вземанията се претендират от заявителя по силата на рамков договор за прехвърляне на вземания. Следователно длъжникът се явява потребител по смисъла на ЗЗП, поради което и заповедният съд е процедирал правилно, извършвайки проверка за наличие на неравноправни клаузи в договора.

Съгл. чл.411, ал.2, т.3 от ГПК съдът не издава заповед за изпълнение, ако искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.

С представения договор за потребителски кредит заемодателят се е задължил да предостави на заемателя заемна сума в размер на 1 200, която последният се е задължил да върне на 15 погасителни вноски, всяка в размер на 161, 92 лева при годишният лихвен процент от 40,32 % и ГПР от 49,50 %. Договорено е и заплащането на такса за експресно разглеждане на документите за отпускането на паричния заем в размер на 881, 40 лева, заплащането на която е договорено разсрочено чрез включването й в размера на всяка от месечните погасителни вноски. Съдът намира, че е налице обосновава вероятност таксата да е договорена за действия, които по същество касаят усвояването на кредита и не представляват допълнителна услуга по смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК, поради което договорената за тях такса съставлява „скрито възнаграждение“ по договора.

На следващо място в договора е поставено условие на кредитополучателя за дължимо поведение – предоставяне на обезпечение чрез поръчителство, като е 2 определен изключително кратък срок за това, след изтичане на който е предвидено заплащане на неустойка в размер 587, 70 лева, предвидена да са заплаща разсрочено с погасителната вноска, при което същата е в размер на 201, 10 лева. Договорената неустойка при неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчителство или бА.а гаранция е почти в половината размер от заетата сума и е налице е обоснована вероятност с нея да се цели осигуряването на „скрито възнаграждение“ за кредитора, доколкото предоставянето на поръчителството, предвид условията за това в договора, е трудно изпълнимо до степен на невъзможност.Действително, съгласно чл. 19 ал. 3 т. 1 от ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но посочената законова разпоредба визира неизпълнение на основно задължение на потребителя по договора, а именно да върне предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения. Да се приеме обратното би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи за неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита, които разходи да не се включват в ГПР. Следва и да се има предвид, че непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение при спазване императивната норма на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като рискът от невръщането на кредита да се калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно задължителните указания, дадени в т.3 на ТР № 1/15.06.2010 г.на ВКС, ОСГТК нищожна поради накърняване на добрите нрави е неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като за нищожността съдът следи служебно. С оглед изложеното съдът намира че процесната неустойка – уговорена за непредставяне на обезпечение и в размер от половината от получения кредит, няма присъщите й обезпечителна, обезщетителна или санкционна функции, а със същата търговеца цели „ скрито оскъпяване на кредита „.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора за потребителски кредит следва да се посочи годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други 3 видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Налице е обосновавана вероятност за нарушение на разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК с невключването на разходите по договора за таксата за експресно разглеждане на документите и т.нар.неустойка, доколкото и същите евентуално представляват „скрито възнаграждение“ по договора и водят до допълнително оскъпяване на кредита. След като посочените допълнителни разходи не са включени в посочения в договора ГПР е налице нарушение на изискването по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК относно съдържанието на договора за потребителски кредит и същият е изцяло недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Освен това, посочването в договора за кредит на по - нисък от действителния ГПР представлява невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по кредита, което поведение следва да се окачестви като заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялни търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на съществен елемент на договора – неговата цена, и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на подлежащата на връщане сума по кредита от потребителя е неравноправна по смисъла на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора за кредит в неговата цялост. В този смисъл, неяснотата относно включените в ГПР компоненти съставлява и нарушение на основното изискване по чл. 145 ал. 2 от ЗЗП клаузите, определящи основния предмет на договора да са ясни и разбираеми. Освен това тези уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП.

Нищожна на самостоятелно основание е и клаузате за възнаградителна лихва от 40,32 %. Същата следва да се приеме за нищожна, поради противоречието й с добрите нрави - на осн. чл. 26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Според постоянната съдебна практика, наложила критериите за добри нрави при уговаряне на възнаградителната лихва при обезпечените и необезпечените кредити, с уговарянето на по-голям от 3-кратния размер на законната лихва по просрочени задължения се накърняват добрите нрави.

Неоснователен е доводът в жалбата, че максималният размер на възнаградителната лихва, който е непротиворечащ на добрите нрави, е 5-кратния размер на законната лихви по просрочени задължения, предвид регламентацията в чл.19, ал.4 ЗПК.

Последната клауза определя максималният размер на ГПР, в който според чл.19, ал.1 ЗПК е предвидено включването не само на възнаградителната лихва, но и на всички останали разходи по кредита. Следователно не може да се приеме, че с уредбата в 4 чл.19, ал.4 ЗПК законодателят е съизмерил размерът на възнаградителната лихва с максималният размер на ГПР. От своя страна необосновано се сочи в жалбата, че възнаградителната лихва представлява единствения разход по кредита, доколкото се констатира, че такъв се явява и договорената такса за експресно разглеждане и неустойка, за което вече се изложиха съображения. Доколкото договореният лихвен процент от 40,32 % е необосновано висок, предвид нормата на чл.143, ал.1 от ЗЗП, според която всяка клауза уговорена във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, процесната клауза следва да се третира като неравноправна.

Разпечатката съдържа 25 от 37 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9b3e039b-632c-49a3-9a5a-0b52837ba69f