Определение № 3565 от 16.11.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3565 гр. София, 16.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Боян Цонев Частно касационно гражданско дело № 20238003104450 по описа за 2023 година

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 126, ал. 1 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото „Застрахователна компания Лев инс“ АД срещу определение № 2077/10.08.2023 г., постановено по частно възз. гр. дело № 1347/2023 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено протоколно определение от 23.03.2023 г. по гр. дело № 1777/2018 г. на Софийския градски съд (СГС), с което, на основание чл. 126, ал. 1 от ГПК, е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело.

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното въззивно определение.

В изложението към частната касационна жалба, като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) длъжен ли е съдът при постановяване на съдебния акт да разгледа и обсъди събраните по делото и приложените към частната жалба относими доказателства, както и наведените от страната относими доводи, аргументи и възражения, изложени в жалбата; 2) налице ли е субективен идентитет когато по двете дела адресати на силата на пресъдено нещо не са едни и същи лица – страните в производството; 3) налице ли е обективен идентитет по смисъла на чл. 126 от ГПК когато посочените факти, от които произтича претенцията, не са идентични и искането не е на същото основание; 4) приложим ли е чл. 126 от ГПК ако по-рано заведеното производство се явява преюдициално спрямо покъсно заведеното такова; и 5) при претенции за вреди, предявени в две отделни производства, и твърдения, че едни и същи действия на държавен орган могат да 1 представляват различна по вид дейност и да покриват състава както на отговорността за вреди по ЗОДОВ, така и на отговорността за вреди по ЗЗД, налице ли е основание за прекратяване на по-късно образуваното дело или същото следва да се спре докато по-рано образуваното такова приключи с влязъл в сила съдебен акт, с който да се реши въпросът относно характера на действията и дейността на държавния орган в конкретния случай.

Дружеството-касатор навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа, че с обжалваното определение въззивният съд се произнесъл по тези процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: по първия въпрос – в противоречие с тълкувателно решение (ТР) № 6/2017 от 15.01.2019 г. на ОСГТК и определение № 123/19.03.2018 г. по ч. гр. д. № 668/2018 г. на III-то гр. отд.; по втория въпрос – в противоречие с определение № 142/17.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2365/2018 г. на IIро гр. отд., определение № 386/27.06.2014 г. по ч. гр. д. № 3857/2014 г. на I-во гр. отд. и определение № 115/13.02.2015 г. по ч. гр. д. № 4466/2014 г. на IV-то гр. отд.; по третия въпрос – в противоречие с определение № 114/16.03.2012 г. по ч. гр. д. № 1/2012 г. на II-ро гр. отд., определение № 357/24.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3981/2013 г. на I-во гр. отд., определение № 160/23.03.2016 г. по ч. търг. д. № 46/2016 г. на II-ро търг. отд. и определение № 314/12.07.2019 г. по ч. търг. д. № 752/2019 г. на I-во търг. отд.; по четвъртия и петия въпрос – в противоречие с решение № 471/16.01.2012 г. по гр. д. № 1522/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и определение № 1611/14.06.2023 г. по ч. гр. д. № 2174/2023 г. на III-то гр. отд.

По отношение на последните два въпроса, при условията на евентуалност жалбоподателят навежда и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като излага съображения тези два въпроса да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като поддържа и доводи за очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение.

Ответникът – Министерството на вътрешните работи (МВР), в отговора на частната касационна жалба излага становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, както и съображения за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е установил следното:

Първоинстанционното производство по дело е инициирано с искова молба, подадена на 30.12.2015 г. в Административния съд София-град (АССГ) от дружеството-жалбоподател срещу МВР. С влязло в сила определение от 18.04.2017 г. АССГ е изпратил делото по подсъдност на СГС. С исковата молба, при посочено правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, са предявени обективно съединени искове, с които се претендира присъждане на обезщетение в размер на 34 379 083.44 лв. за имуществени вреди и пропуснати ползи; обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 000 000 лв; претендирани са и обезщетения за забава в размер на законната лихва върху съответната главница за периода от преустановяване на увреждането на 24.08.2011 г. до окончателното `и изплащане. В обстоятелствената част на исковата молба дружеството-ищец е навело твърдения, че вредите произтичат от действия на служители на МВР, изразяващи се в претърсване, изземване на 2 вещи от офисите на дружеството на 10.02.2010 г., като на същата дата служителите са запечатали и затворили помещенията, обискирали са членове на управителния и надзорния съвет на дружеството. Посочено и е че към момента на извършване на тези действия от страна на служителите на МВР, на ищеца не било известно дали същите са вследствие на административна дейност или представляват действия по разследване на престъпление, процесуално-следствени действия във връзка с образувано досъдебно наказателно производство.

Същевременно дружеството-жалбоподател е депозирало и друга искова молба на 30.12.2015 г. в СГС – срещу МВР, Прокуратурата на Република България (ПРБ), Софийската градска прокуратура (СГП) и СГС, с която, при посочено правно основание чл. 4, § З от ДЕС, чл. от 7 КРБ и чл. 45, във вр. с чл. 49 от ЗЗД, се претендира присъждане на обезщетения в идентичен размер, за причинени същите вреди, които произтичат от едни и същи действия на МВР, подробно описани и в исковата молба, подадена в АССГ (тази по настоящото дело), като се твърди, че ответниците са предприемали неподходящи и прекомерни мерки по отношение на дружеството, изразяващи се в неоснователно и незаконосъобразно запечатване на помещения, изземване и задържане на документи, компютърна техника като веществени доказателства по наказателно производство, което е прекратено. Това второ дело е изпратено по подсъдност за разглеждане на Пернишкия окръжен съд (ПОС), който е постановил решение от 07.12.2022 г., срещу което е подадена въззивна жалба и същата е в процес на администриране, т.е. делото е висящо.

С постановено по настоящото дело определение от 26.04.2018 г. първоинстанционният съд е приел, че изложените обстоятелства в двете искови молби, действията, които са причинили вредите, търсеното обезщетение и страните са идентични, поради което е прекратил производството по делото като по-късно заведено, на основание чл. 126, ал. 1 от ГПК. С определение № 1994/26.08.2018 г. по ч. гр. дело № 2981/2018 г., друг състав на САС е отменил определението и е върнал делото на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия. Този състав на САС е направил решаващ извод, че е налице формална липса на обективен и субективен идентитет между двете производства, предвид обстоятелството, че ответниците са различни, а ангажирането на отговорността им се търси на различни правни основания. Също така е посочил, че прекратяването на производството е преждевременно, доколкото първостепенният съд не е дал указания на ищеца относно разграничаване на различните деликти, съответно уточняване размерите на претендираните обезщетения. Предходният въззивен състав на САС е отчел и обстоятелството, че ищецът по делото е поискал ангажиране отговорността на МВР като административен орган, действащ по своя инициатива, в случай че процесните действия не са част от наказателното производство, но липсва произнасяне по отправеното искане за спиране на настоящото производство до влизане в сила на решение, постановено по другото дело, образувано в ПОС. С определение от 12.02.2019 г. първоинстанционният СГС, съобразявайки задължителните указания на по-горната инстанция, според които искът не е идентичен с иска, предмет на по-рано заведеното дело, е достигнал до извода, че възможните правни квалификации на претенцията са или по чл. от 49 от ЗЗД, или по чл. 1 от ЗОДОВ – 3 следователно компетентен да се произнесе ще бъде административният съд, и е повдигнал спор за подсъдност – относно това, кой съд е компетентен да разгледа исковете, предмет на настоящото производство.

С определение № 22/17.05.2021 г. по гр. дело № 9/2019 г. смесен петчленен състав на ВКС и ВАС (5-чл с-в на ВКС и ВАС) е приел, че процесният спор е подсъден на СГС, като е взел предвид обстоятелствата, че подсъдността се определя от квалификацията на иска, а тя се извършва въз основа на въведените твърдения в обстоятелствената част на исковата молба и формулирания петитум, от които се обоснова извод, че увреждащите действия са такива по разследване на престъпление, процесуално-следствени действия по претърсване и изземване във връзка с образувано досъдебно наказателно производство. Петчленният състав на ВКС и ВАС е изтъкнал, че в исковата молба не е посочен нито един факт, който да се квалифицира като изпълнителна, административна дейност.

Съобразявайки тези указанията на 5-чл с-в на ВАС и ВКС, в мотивите към прекратителното първоинстанционно определение от 23.03.2023 г. СГС е приел, че в двете искови молби се навеждат идентични твърдения за вреди от едни и същи действия на служители на МВР по разследване на престъпления, като се претендират и идентични по размер на обезщетения, както и че предвид обстоятелството, че ищецът се явява трето за наказателното преследване лице, то отговорността на ответника следва да бъде ангажирана на основание чл. 49 от ЗЗД, поради което е налице пълно тъждество между предмета на настоящото дело и този по другото дело, образувано в ПОС.

При така установеното, въззивният съд е приел от правна страна следното:

Съгласно чл. 126, ал. 1 от ГПК, съдът служебно прекратява заведеното пред него дело, когато в същия или друг съд е висящо по-рано образувано дело между същите страни, на същото основание и за същото искане. Пълен обективен и субективен идентитет между делата е налице, когато между същите страни е предявен иск за същото материално субективно право. В разпоредбата на чл. 126, ал. 1 от ГПК е установена забрана за едновременно разглеждане от съда на две дела, които имат идентични страни и спорен предмет, и в рамките на които се търси идентична съдебна защита. Целта на забраната е да се предотврати постановяването на противоречиви съдебни решения, съдържащи разнопосочно произнасяне по повод на едно и също спорно право или правоотношение. За да се избегне обвързването на страните с противоречива по съдържание сила на пресъдено нещо, съдът, пред който е образувано по-късно заведеното дело, е длъжен да го прекрати служебно, след като констатира недопустимостта на предявения иск.

Въззивният съд е приел, че в случая анализът на исковите молби, въз основа на които са образувани двете висящи дела пред СГС и пред ПОС, сочи на тяхната абсолютна идентичност, досежно предмета на исковата претенция, като те имат за предмет осъдителни искове, с които се претендира обезщетение за вреди в хипотезата на пропуснати ползи, причинени от преустановяване дейността на дружеството-ищец за периода 10.02.2010 г. 23.02.2010 г.; обезщетение за имуществени вреди (загуби), причинени от наложени на дружеството санкции по наказателни постановления от 2010 г. и 2011 г.; обезщетение за неимуществени вреди, причинени от увреждане на доброто име и репутацияна на 4 компанията-ищец. Претенциите на ищцовото дружество са основават на обстоятелството, че същото е претърпяло тези вреди от незаконосъобразни действия на органите на МВР, изразяващи се в извършените претърсвания и изземвания, обискиране на членове на управителни органи и други кадри на дружеството. Въззивният съд е изтъкнал че самият жалбоподател-ищец изрично поддържа, че в двете производства се претендира присъждане на обезщетение в идентичен размер за причинени на застрахователното дружество вреди, произтичащи от едни и същи действия на служителите на МВР, и нарушаване правото на ЕС при извършването им. С оглед това, съдът е приел, че правопораждащите факти, посочени от ищеца в двете дела във връзка с предявените искове, са едни и същи, идентично е и съдържанието на претендираното право.