Решение № 1623 от 21.03.2024, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 9990/2023
- Вид
- Решение № 1623
- Подписан
- 21.03.2024
- В сила
- 21.03.2024
- Състав
- Калина Анастасова, Михаела Касабова, Темислав Малинов Димитров
Цитирани разпоредби
- чл. 117, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 263, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 389 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 414 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 416 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 418 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 424 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 424, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 424, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 433, ал. 1,т. 8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 439 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 439, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 458 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 115, ал. 1, б. "ж" · Закон за задълженията и договорите
- чл. 116, б. "в" · Закон за задълженията и договорите
- чл. 117, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 117, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 18 · Закон за частните съдебни изпълнители
РЕШЕНИЕ
№ 1623 гр. София, 20.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател: Калина Анастасова
Членове:
Темислав М. Димитров
Михаела Касабова при участието на секретаря Кристина П. Георгиева като разгледа докладваното от Михаела Касабова Въззивно гражданско дело № 20231100509990 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.
С решение № 3940/15.03.2023 г. на Софийски районен съд, 45 състав е признато за установено в отношенията между страните, по предявените от С. К. Т. срещу „Д.К.Б.“ АД, отрицателни установителни обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 439 ГПК, че С. К. Т. не дължи на „Д.К.Б.“ АД, сумата в размер на 1250 евро, представляваща главница, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението - 19.01.2010г. до окончателното му изплащане, както и направените деловодни разноски в размер на 378,90 лева, присъдени на кредитора с изпълнителен лист от 20.07.2010г., издаден по ч.гр.д. № 327/2010г. по описа на РС – Плевен, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20108440402765 по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ, поради погасяването им по давност.
С решението си, съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съдът е възложил в тежест на ответника разноски в производството.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника „Д.К.Б.“ АД. В жалбата са развити оплаквания за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение. Заявява, че е неправилен изводът на СРС, че последното изпълнително действие е от 22.10.2010 г., че след 22.10.2015 г. не били извършвани валидни изпълнителни действия, въпреки, че е посочил, че на 4.10.2011 г. ЧСИ Я. бил наложил възбрана. Заявява, че дружеството регулярно е поддържало висящността на изпълнителното дело. Поддържа съдът погрешно да е възприел фактите по делото, като е налице противоречие между приетите за безспорни факти и тяхното последващо тълкуване.
Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца С. К. Т..
1
В проведеното открито съдебно заседание въззиваемата страна С. К., чрез пълномощника си оспорва депозираната въззивна жалба, като отправя искане за нейното отхвърляне. Претендира разноски за въззивното производство.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Софийският районен съд е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 2 ГПК, с който ищецът отрича вземането на ответника по издадения в негова полза изпълнителен лист от 20.07.2010г., издаден по ч.гр.д. № 327/2010г. по описа на РС – Плевен, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20108440402765 по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ, поради погасяването по давност на сумите, както следва: 1250 евро, представляваща главница, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението - 19.01.2010г. до окончателното му изплащане, както и направените деловодни разноски в размер на 378,90 лева.
Не е спорно между страните, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е издаден изпълнителен лист от 20.07.2010г., издаден по ч.гр.д. № 327/2010г. по описа на РС – Плевен, за сумите - 1250 евро, представляваща главница, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението - 19.01.2010г. до окончателното му изплащане, както и направените деловодни разноски в размер на 378,90 лева, за събирането на които е образувано изпълнително дело № 20108440402765 по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844 на КЧСИ
С определение от 11.03.2022 г. СРС е допуснал на основание чл. 389 ГПК обезпечение на предявения иск чрез налагане на обезпечителна мярка спиране на изпълнението на изп. дело № 20108440402765 по описа на ЧСИ С.Я..
От приетото в препис в хода на производството пред районния съд изпълнително дело се установява следното:
Въз основа на молба от 12.10.2010 г. е образувано горното изпълнително дело, с която взискателят е поискал съдебният изпълнител да наложи запор върху банковите сметки, трудовото възнаграждение и дружествените дялове на длъжника, да впише възбрана върху притежаваните от последния имоти. Наред с това съдебният изпълнител е упълномощен с правата по чл. 18 ЗЧСИ.
На 08.12.2010 г. е изпратено запорно съобщение до „ПИБ“ АД, получено на 22.12.2010 г., като с писмо от 03.01.2011 г. банката уведомява съдебният изпълнител, че длъжникът има открита банкова сметка в институцията, по която е наложен запорът, но няма налични средства.
Със запорни съобщения от 8.12.2010 г. са наложени запори и върху трудовото възнаграждение на длъжника, получавано в ЕТ „Н.-С.В.“, както и запорно съобщение до ТР при АВ за запориране на дружествените дялове, притежавани от С. К. в „Е.“ ООД, получено на 21.12.2010 г.
С Постановление от 10.02.2011 г. ЧСИ Я. конституира на основание чл. 458 ГПК държавата като присъединен взискател.
На длъжника е изпратена нова ПДИ, получена от последния на 21.02.2011 г.
На 18.10.2011 г. е вписана възбрана върху собствения на длъжника имот – апартамент № 6, находящ се в гр. Плевен, бул. *******, въз основа на молба на ЧСИ от 04.10.2011 г.
С молба от 10.07.2013 г. взискателят е поискал вдигане на наложената възбрана и нейното заличаване.
2
С молба от 09.08.2016 г. взискателят е поискал да бъде наложен запор върху банковата сметка на длъжника в „Банка ДСК“ АД, както и да бъде насрочен и извършен опис на движими вещи на длъжника. Запорното съобщение е получено на 07.12.2016 г.
По разпореждане на съдебния изпълнител е изпратено запорно съобщение от 03.04.2018г. на „ЦКБ“ АД за налагане на запор върху банковите сметки на С. К., получено на 05.04.2018 г., като с писмо от 10.04.2018г. последната уведомява ЧСИ Я., че е наложила запор по банковата сметка на длъжника без авоар, по която няма наложени предходни запори.
С молба от 11.03.2020 г. взискателят е поискал извършване на справки и при наличие на данни да бъде наложен запор върху МПС, банкови сметки на длъжника, трудовото му възнаграждение, респективно налагане на възбрана при наличие на недвижими имоти.
С постановление от 17.03.2020 г. ЧСИ Я. е постановил да не се предприемат принудителни действия, поради въведеното извънредно положение в страната.
С постановление от 19.10.2021 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху банковите сметки на длъжника в „Юробанк България“ АД. С писмо от 01.11.2021 г. банката уведомява ЧСИ за наложения на 21.10.2021 г. запор по сметката на длъжника, върху която няма предходно наложени запори, но няма и авоари.
С молба от 20.10.2021 г. взискателят е поискал извършване на справки и при наличие на данни да бъде наложен запор върху МПС, банкови сметки на длъжника, трудовото му възнаграждение, респективно налагане на възбрана при наличие на недвижими имоти.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По отношение на неговата правилност, предвид релевираните оплаквания във въззивната жалба, настоящият въззивен състав намира следното:
С постановеното решение, СРС е приел, че към 22.10.2012 г. е изтекъл преклузивния срок по чл. 433, ал. 1,т. 8 ГПК, като след прекратяването, което настъпва ех lege по силата на закона, всички извършени след тази дата действия от ЧСИ по изпълнението са незаконосъобразни. Счел е, че давността започва да тече от последното изпълнително действия – 22.10.2010г., като от тази дата до дата 22.10.2015г. по отношение на ищеца не са извършвани изпълнителни действия от категорията на тези да прекъснат давността, още повече, че след прекратяване на делото извършените от ЧСИ действия са незаконосъобразни. Съдът е приел, че дори да се счете, че давност тече от 26.06.2015г., то предвид прекратяване на производството на основание чл. 433, ал.1,т.8 ГПК и доколкото извършените след този момент действия на ЧСИ са незаконосъобразни, то давността отново е изтекла на дата 26.06.2020г. Поради това и исковете по чл. 439 ГПК са уважени.
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното 3 основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
В настоящия случай ищецът С. К. се позовава на факти и обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене и издаването на процесния изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изп. дело 20108440402765 по описа на ЧСИ С.Я..
Същият поддържа да е изтекъл предвиденият в разпоредбата на чл.433, ал. 1, т. 8 ГПК срок от последното валидно изпълнително действие, да е настъпила перемпция на изпълнителното производство, както и да е изтекъл давностния срок за вземането, т. е. позовава се на нововъзникнали обстоятелства, поради което искът се явява допустим и подлежи на разглеждане.
Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Съгласно приетото в решение № Решение № 118/7.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на ВКС, III г. о., разрешение, което настоящият съдебен състав изцяло споделя, изискването по чл. 117, ал. 2 ЗЗД за пет годишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на давността, се прилага както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила заповед за изпълнение. Това е така, защото влязлата в сила заповед за изпълнение установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към момента на изтичане на срока за подаване на възражението.
/Съгласно чл. 424 ГПК длъжникът може да се оспори вземането по исков ред само при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичане на срока за възражение и съгласно чл. 439 ГПК той може да оспорва чрез иск изпълнението, но само въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството по което е издадено изпълнителното основание/. Законодателят е преклудирал възможността за възражения срещу заповедта за изпълнение. След изтичане на срока по чл. 414 ГПК, за длъжникът остава само възможността за оспорване на вземането по чл. 424, ал. 1 ГПК.
Извън това и след срока по чл. 424, ал. 2 ГПК, за длъжника не съществува форма за искова защита, с която да оспорва вземането. Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК (когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането), настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила (за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК-отм.) и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират (в този смисъл решение № 6/21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, І т. о., № 3/4.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на ВКС, ІV г. о.).
Разпечатката съдържа 47 от 81 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9b2f269f-55d0-4f54-b27e-1e1786b51d01