Решение № 3015 от 03.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3015 гр. Пловдив, 03.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20245330101076 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба от Г. К. К. против „Вива Кредит“ ООД, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл. 124 ГПК, с който се иска да бъде признато в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата в размер на 838.80 лева, представляваща неустойка за непредставено обезпечение по реда на чл. 5, ал.

2, вр. 5, ал. 1 по договор за паричен заем № ***** г.

Излагат се подробни съображения, че процесната клауза и неустойка противоречат на добрите нрави разрез с добросъвестността на договарянето и води до заобикаляне на закона. Ангажират се доказателства. Претендират се разноски

В срока за отговор по чл. 131 ГПК е постъпил такъв от ответника Вива Кредит, в който се излагат подробни съображения за неоснователност на иска.

Ангажират се доказателства. Претенедират се разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Между страните не се спори, а и от приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между тях е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем № ***** г ., по силата на който кредиторът е предал на длъжника сума в размер от 2000 лв.

По правните аспекти на спора:

1

Предявен е иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4,.

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Вива Кредит" ООД като заемодател и ищцата е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Липсва спор между страните и че клаузата на чл. 5, ал. 1, т. 1 от сключения договор установява задължение за заемателя, в тридневен срок от усвояване на финансовия ресурс да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) физическо лице- поръчител, което да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания: да представи бележка от работодателя си, издадена не по- рано от 3 дни от деня от представяне и да отговаря на следните изисквания- да е навършило 21 годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000лв.; през последните 5 години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус не по- лош от „редовен“; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател или 2) банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя, посочено в чл. 3, ал. 1, т.

7 от договора ( сума в общ размер от 3774,30 лв.). При неизпълнение в срок на посоченото задължение, длъжникът се е задължил да заплати на кредитора неустойка, която кредиторът е разсрочил в чл. 5, ал. 2 от Договора и която се добавя към всяка анюитетна вноска.

По силата на сключения договор за потребителски кредит, на длъжника Нинкова е предаден погасителен план, както и копие от условията, приложими към кредиторното правоотношение.

Съдът кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е обективно обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен материал.

По правните аспекти на спора:

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане 2 единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 5, ал. 1 от Договора.

Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: физическо лице- поръчител ( което следва да отговаря на горепосочените кумулативно поставени изисквания ) или банкова гаранция.

Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер.

Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физическо лице- поръчител, което да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към него ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва към кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор в чл.

5, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение” като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите..

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 37 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл.

5, ал. 2 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните 3 компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3, ал. 1, т. 7 от Договора като обща сума за заплащане от потребителя е посочена 3774,30 лв. В тази величина обаче, не е включена дължимата по чл. 5, ал. 2 от Договора „неустойка” Чрез прибавянето на последната, общата сума, която следва да заплати потребителят възлиза на 3774,30 лв., което е почти два пъти над размера на получения в заем финансов ресурс. Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. Предвид това, то следва да бъде определено възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат в размер на 400 лева по чл. 38 ЗАдв. вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на адв. Н.. Ищцовата страна е сторила разноски за държавна такса в размер от 50 лв., които следва да й бъдат заплатени от ответника.

Така мотивиран, Съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 нищожността на клаузата на чл. 5, ал. 2, вр. 5, ал. 1 от Договор за паричен заем № ***** г., сключен между Г. К. К., ЕГН ********** като заемател и „Вива Кредит” ООД, ЕИК 201995287 като заемодател.

ОСЪЖДА „Вива Кредит” ООД, ЕИК 201995287, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Н. в качеството на пълномощник на ищцата Г. К. К., ЕГН ********** сума в размер на 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Вива Кредит” ООД, ЕИК 201995287, ДА ЗАПЛАТИ Г. К. К., ЕГН ********** сума в размер на 50 лв., представляваща сторени разноски в рамките на настоящото производство.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок, считано от връчването му на страните.

Разпечатката съдържа 39 от 41 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9b21708e-c375-4667-a74c-84f3545063dd