Решение № 142 от 05.08.2024, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 142 гр. Пловдив, 05.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на пети август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Васил Ст. Гатов

Членове:

Милена Б. Рангелова

Елена Й. Захова при участието на секретаря Мариана Н. Апостолова в присъствието на прокурора Марина В. Белчева като разгледа докладваното от Васил Ст. Гатов Наказателно дело за възобновяване № 20245000600277 по описа за 2024 година Производството е по реда на глава ХХXIIІ НПК.

С Присъда № 1/17.01.2024г. по нохд №13/22г., състав на Смолянския районен съд е признал подсъдимите Б. Е. У. и А. Е. Е. за виновни по чл.129, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.2 и ги осъдил на по две години лишаване от свобода всеки един от тях, като на основание чл.66, ал.1 НК отложил изпълнението на наказанието на двамата с изпитателен срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила.

Съдът приспаднал предварителното задържане на подсъдимите и се разпоредил с веществените доказателства и с разноските.

Първоинстанционната присъда е била обжалвана и с Решение № 7/02.04.2024г. по внохд № 20/24г. по описа на Окръжен съд Смолян била потвърдена.

1

Поради липсата на процесуална възможност за касационно обжалване, присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение.

Срещу влязлата в сила присъда са постъпили отделни искания от двамата осъдени, чрез защитниците им, в които се сочат касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК. И двамата осъдени претендират възобновяване на делото, отмяна на въззивното решение и първоинстанционната присъда и връщане на делото за разглеждане от друг състав на първата инстанция.

В съдебното заседание представителят на Апелативна прокуратура предлага искането да се остави без уважение. Сочи, че и двете инстанции са съобразили всички относими за решаване на отговорността на двамата осъдени обстоятелства и не са допуснали твърдените в исканията процесуални нарушения.

Защитниците на двамата подсъдими поддържат подадените от всеки един от тях искания. Обосновават наличие на касационните основания, свързани с нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Защитата на осъдения Е. сочи, че неправилно първата е инстанция осъдила подсъдимия при липса на доказателства за това. Според защитата на осъдения У. двете инстанции не са съобразили разпоредбата на чл.107, ал.3 НПК, като не са обсъдили и анализирали задълбочено всички събрани по делото доказателства и така са опорочили вътрешното си убеждение, с което са нарушили правата на осъдения. Отделно от това се отправя укор към първата инстанция, че е нарушила правото на защита на осъдения У., като не му е предоставила възможност да вземе становище и да изрази мнението в целия ход на процеса.

Същото оплакване се съдържа и в искането за възобновяване на делото на осъдения Е..

Осъдените поддържат защитниците си.

Апелативният съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване, установи следното:

Искането за възобновяване е направено в законния шестмесечен срок от процесуалнолегитимирани страни по отношение на съдебен акт, който не е проверен по касационен ред, поради което е допустимо.

2

Разгледано по същество, искането на осъдени те Б. У. и А. Е. е основателно.

Произнасянето по основателността на оплакванията, направени от двамата осъдени и насочени към основанието обхванато от разпоредбата на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е приоритетно, тъй като проверката за правилното приложение на материалния закон може да бъде извършена само в рамките на установената от двете инстанции фактическа обстановка, но само когато са спазени процесуалните изисквания за формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите.

Претенциите на двамата осъдени за допуснати съществени процесуални нарушения са еднопосочни и позволяват общото им разглеждане.

Основателни са оплакванията на касаторите, че първоинстанционният съд като не им е дал думата за становище и не ги е изслушал по въпросите по чл.248 НПК е нарушил правото им на защита. Същото становище е заел и прокурорът, взел участие във въззивното производство, според който първата инстанция е допуснала съществено процесуално нарушение, което е ограничило процесуалните права на подсъдимите.

Правото на защита е едно от основните права на гражданите и е гарантирано в чл. 122, ал. 1 от Конституцията на РБ и е проведено в наказателния процес така, че съдът да осигури осъществяването му в пълен обем във всички стадии на процеса. По силата на това основно конституционно право, закрепено в чл. 15, ал. 1 НПК обвиняемият /респ. подсъдимият/ има право на защита във всеки стадий на наказателния процес, а срещу това право стои задължението на съда да му осигури реална възможност за упражняване на процесуалните права, необходими за осъществяване на защитата в пълен обем, включително и на правата по чл. 55 НК. От тук произтича принципното положение по чл. 15, ал. 2 и ал.3 НПК, което задължава съдебните органи не само да разяснят на гражданите, които участват в наказателното производство техните процесуални права, но и да им дадат възможност реално да ги упражнят, за да се гарантира по този начин ефективността на тяхната защита.

Именно това задължение не е изпълнил първоинстанционният съд . В разпоредителното заседание на 09.03.22 г. са се явили лично подсъдимите А.

Е. и Б. У., представлявани от упълномощените им защитници. От 3 съдържанието на протокола се установява, че съдът не е изслушал становищата на двамата подсъдими по въпросите по чл.248, ал.1 НПК, които се обсъждат в разпоредителното заседание. В случая протоколът се явява доказателственото средство по смисъла на чл. 131 НПК, с което се удостоверяват извършените процесуални действия и реда, по който са извършени. Отсъствието в съдържанието му на данни да е дадена думата на двамата подсъдими за становище и те да са изслушани по въпросите по чл.248 НПК обуславя извод, че тези съдопроизводствени действия не са били осъществени. А те имат задължителен характер, произтичащ от императива, заложен в разпоредбата на чл.248, ал.5 НПК, съгласно който съдът се произнася с определение, след като изслуша прокурора и лицата по чл.247в, ал.1 и ал.2 НПК и този императив е гаранция, че всички страни в процеса са осъществили правото си на лична защита, като са изразили становището си по тези особено важни за по – нататъшния ход на делото въпроси. Така, като не е изпълнил това си задължение първоинстанционният съд съществено е нарушил процесуалните изисквания, като е ограничил правото на лична защита на двамата подсъдими.

Същото процесуално нарушение първата инстанция е допуснала и в хода на съдебното заседание по съществото на делото. След приключването на съдебното следствие съдът е пристъпил към изслушване на съдебните прения, но е дал думата само на прокурора и защитниците на двамата подсъдими, като в нарушение на процесуалното задължение по чл. 291, ал. 2 НПК не е дал думата на подсъдимите.

Описаните процесуални нередности са били забелязани от въззивната инстанция, но същата вместо да осъществи правомощията си по чл.335, ал.2 НПК се е опитала да ги санира със съображения, които не могат да бъдат споделени.

Неправилно въззивната инстанция е приела, че след като няма данни двамата подсъдими да са имали желание лично да пледират, не са направили възражение в момента на провеждане на съдебното заседание и са имали упълномощени защитници, с които не са имали противоречия или различия в линията на защитата, то допуснатото от първата инстанция нарушение на процедурата, разписана в нормата на чл.291, ал.2 НПК не е съществено.

На първо място, буди недоумение как въззивната инстанция е стигнала 4 до извод, че двамата подсъдими нямат различия със своите защитници в линията на защитата, при положение, че в първоинстанционното производство на същите не е била предоставена възможност и те не са изразили становището си по този въпрос в хода на съдебните прения. Вярно е, че координирането и съгласуването на защитата между подсъдимите и защитниците им се предполага, но тази презумпция е оборима, защото не са единични случаите, при които в хода на съдебните прения защитните линии между тях по съществото на делото започват да се разминават. Именно за да провери това съдът е длъжен да изслуша всички страни, вкл. и подсъдимите.

Освен това, само обстоятелството, че двамата подсъдими са имали упълномощени защитниц и , които упражняват своите процесуални права лично и отделно от тях, не ги лишава от правото да упражнят лично защитата си. Поначало няма пречка подсъдимият да се съгласи с позициите на защитника си и да не вземе участие в съдебните прения, но това трябва да бъде изрично заявено. По делото няма данни първата инстанция да е предоставила възможността на двамата подсъдими да изразят становището си нито по този въпрос, нито по въпросите за лично упражняване на процесуалните им права. Константна е практиката на ВКС, че с ъдът не само е длъжен да запознае страните с процесуалните им права, предвидени в НПК, но и да им осигури необходимите процесуални средства и възможност да ги упражнят. Неизпълнението на това задължение може да доведе до изключване или ограничаване на процесуалните права на страните, какъвто е и настоящия казус, а това винаги съставлява касационно основание за отменяване на съдебния акт. Без значение в случая е, че двамата подсъдими са имали защитници, с които нямали противоречия и различия в линията на защитата, в каквато насока са съображенията на въззивната инстанция.

Цитираната от нея в тази връзка съдебна практика е инцидентна и не може да промени горния извод.

Верни са съжденията на въззивния състав, че правната теория е направила разграничение между пледоарията на подсъдимите и последната дума, с която те изразяват отношението си към обвинението. Също така е вярно, че това са два различни процесуални етапа /неправилно посочени във въззивното решение като „действия“/, като всеки един от тях се отличава със своята процесуална специфика и има своето самостоятелно значение за законосъобразното развитие на наказателния процес.

5

Не може обаче да бъде споделено виждането, че разграничението между тях е формално и не трябва да бъде абсолютизирано, защото законът не прави такова разграничение, в каквато насока са доводите на въззивната инстанция.

Правото за участие в съдебните прения и правото на последна дума са едни от основните права на подсъдимия в наказателния процес и основно проявление на правото му на защита, като на тези права кореспондира задължението на съда да му осигури възможност за пълноценното им упражняване.

От друга страна, както беше отбелязано по - горе съдебните прения и последната дума на подсъдимия са самостоятелни и задължителни етапи от стадия на съдебното заседание, уредени в отделни разпоредби – раздел четвърти и раздел пети на глава двадесета НПК и имат съответно и различно значение, което е свързано с процесуалните права на всяка една от страните.

В пренията всяка страна, вкл. и подсъдимият има право да изрази съображенията си както по фактите, доказателствата и доказателствените средства, така и по правото и исканото наказание. Отделно от това с участието си в пренията, подсъдимият реализира правото си, тезата му да бъде обсъдена и да получи отговор на доводите и възраженията си от съда.

При последната си дума подсъдимият изразява окончателното си отношение към обвинението. Обстоятелството, че той е взел участие в съдебните прения не го лишава от правото му на последна дума, както и обратното, даването на последна дума не може да се приеме за пледоария по съществото на делото и съответно да санира лишаването му от участие в съдебните прения.

Основателно е и другото възражение на касатора У., че в хода на първоинстанционното производство съдът не е предявил и не е приел веществените доказателства, но при постановяване на присъдата си се е позовал на тях. Така според касатора, от една страна той е бил лишен от възможността да се запознае с тези веществени доказателства и да вземе отношение по тях, а от друга страна съдът се е позовал на доказателства, които не са били събрани по реда на НПК. Касационната инстанция споделя напълно доводите на касатора У.. Като не е предявил веществените доказателства на страните, а след това се е позовал на тях при постановяване на присъдата съдът е допуснал нарушения на чл.13, чл.104 и чл.106 НПК, 6 които съществено опорочават разписаната в чл.284 НПК процедура. Този порок е останал вън от вниманието на въззивната инстанция, въпреки изрично направените възражения във въззивната жалба. За въззивният съд не са съществували процесуални пречки да го санира, като сам предяви веществените доказателства. Той не само не е сторил това, но и в решението си не е дал отговор на възражението на подсъдимия У. в тази връзка, което сочи на липса на мотиви само на това основание.