Решение № 11 от 09.01.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 11 гр. Първомай, 09.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА при участието на секретаря Петя Г. Монева като разгледа докладваното от СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА Гражданско дело № 20255340100640 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП, чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД от Я. Й. А. срещу „Сити Кеш“ ООД за установяване нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № ***/30.04.2024 г., предвиждаща заплащането на неустойка.

Ищцата Я. Й. А. твърди, че на 30.04.2024 г. сключила с ответното дружество „Сити Кеш“ ООД Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който й били предоставени в заем средства в размер на 1100 лв. при фиксиран лихвен процент от 50 % и годишен процент на разходите – 62,75 %. Съгласно договора заемът следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, отговарящи на определени от заемодателя условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя в тридневен срок на горепосочените условия, съгласно чл. 11, ал. 1 от договора дължал неустойка на кредитора в размер на 925,26 лв., която следвало да престира разсрочено заедно с погасителните вноски. Счита клаузата за заплащане на неустойка за нищожна.

Изразява становище, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители била загубила присъщата си обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, като щети за кредитора биха настъпили единствено при неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество. Също така предвидената неустойка в размер на 925,26 лв. била близо 100 % от заетата сума, като 1 не зависела от вредите от неизпълнението на договорното задължение. Тази неустойка било предвидено да се кумулира към погасителните вноски, като това водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Процесната клауза грубо нарушавала договорното равноправие между страните, тъй като неустойката била изначално включена в изготвения погасителен план. Посочено е още, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя заемодателят бил поставил неизпълними изисквания към поръчителя, за да получи допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. В случая било нормално както разходите на търговеца, така и печалбата му, да бъдат включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в конкретния казус не отговаряли на действителните параметри по договора. По този начин се заобикаляло ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР. По тези съображения моли да бъде прогласена нищожността на клаузата за неустойка, обективирана в чл. 11, ал. 1 от договора, на някое от посочените основания.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Сити Кеш“ ООД, с който изразява становище за неоснователност на исковата претенция. Счита, че предявеният иск е недопустим, тъй като кредитът бил погасен изцяло, поради което договорът между страните бил прекратен. Поддържа, че били изпълнени всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Също така били спазени всички изисквания по отношение на формирането на годишния процент на разходите (ГПР), който не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че уговорената неустойка не следвало да бъде включвана в ГПР.

Последната била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема – неустойка би била дължима след сключване на договора и само ако заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т. е. към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Излага съображения, че от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитора при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Счита, че оспорената неустойка е действителна, тъй като била уговорена като санкция за неизпълнение на поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора поне едно от посочените обезпечения. Било предоставено право на отказ от договора в 14-дневен срок, от което обаче потребителят не се бил възползвал. Поради това ответникът приема, че кредитополучателят бил договарял недобросъвестно, а оттук – не било налице и твърдяното в исковата молба противоречие с добрите нрави. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателства се установява, че между ищцата Я.

Й. А. и ответника „Сити Кеш“ ООД е сключен Договор за потребителски кредит № ***/30.04.2024 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищцата сумата от 1100 лв. Уговорен е фиксиран лихвен процент в размер на 50 % и годишен процент на разходите в размер на 62,75 %. Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора 2 за потребителски кредит той трябва да бъде обезпечен с безусловна банкова гаранция или с поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят на определени от заемодателя условия. Клаузата на чл. 11, ал. 1 от процесното съглашение предвижда, че ако заемателят не предостави договореното обезпечение в тридневен срок от сключването на договора, дължи на заемодателя неустойка в размер на 925,26 лв., която според ал. 2 на чл. 11 се заплащала разсрочено съгласно погасителния план.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

На първо място, следва да се посочи, че предявеният иск за прогласяване нищожността на клаузата за заплащане на неустойка е процесуално допустим. В тази връзка правният интерес от воденето на иск за нищожност на сделка, респективно – клауза, е винаги налице, когато сделката/клаузата смущава правното положение на лицето, търсещо защита. Щом законът дава възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още по-голямо основание следва да се признае правен интерес от завеждане на иска на която и да е от страните по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която не поражда никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред (така Определение № 362 от 09.06.2017 г. на ВКС по т. д.

1046/2017 г., I т. о.). Следователно съдът дължи произнасяне по исковата претенция, с която е сезиран.

Отделно от това, допустимостта на предявения иск се извежда и от задължителното Решение на СЕС от 23.11.2023 г. по дело № С-321/22, според което чл.

7, § 1 от Директива 93/13, разглеждан във връзка с принципа на ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното право, съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискващи доказването на правен интерес, за да може да се уважи съдебен иск на потребител за установяване на непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен с продавач или доставчик договор, тъй като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на недължима престация или когато той може да се позове на тази непротивопоставимост при защитата си от насрещен иск за изпълнение, предявен срещу него от този продавач или доставчик въз основа на същата клауза (така Определение № 675 от 11.03.2025 г. по в. ч. гр. д. № 297/2025 г. по описа на ОС Пловдив, Определение № 534 от 24.02.2025 г. по в. ч. гр. д. № 154/2025 г. по описа на ОС Пловдив, Определение № 3050 от 07.11.2024 г. по в. ч. гр. д. № 2925/2024 г. по описа на ОС Пловдив, Определение № 1714 от 25.06.2024 г. по в. ч. гр. д. № 1366/2024 г. по описа на ОС Пловдив, Определение № 1697 от 24.06.2024 г. по в. ч. гр. д. № 1631/2024 г. по описа на ОС Пловдив и др.).

В настоящия казус не се спори, че между „Сити Кеш“ ООД в качеството на заемодател и Я. Й. А. в качеството на заемател е възникнало облигационно правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер на 1100 лв. В разглежданата хипотеза безспорно заемателят притежава и качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, поради което са приложими както разпоредбите на ЗПК, така и на чл. 143 – чл. 148 ЗЗП, уреждащи неравноправните клаузи. Чл. 143, ал. 1 ЗЗП дава легална дефиниция на понятието „неравноправна клауза” в договор, сключен с потребител – това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. За да може да се определи една клауза като неравноправна, 3 тя трябва да не е индивидуално уговорена, а да е била изготвена предварително от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й; да не отговаря на изискванията за добросъвестно поведение на участниците в гражданския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление; да води до съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора. В случая процесното съглашение е сключено при условия, предварително определени от икономически по-силната страна в правоотношението – заемодателят. Видно е, че договорът за заем е бланков тип, поради което не може да се приеме, че ищцата е имала възможност да влияе върху съдържанието му. Не се установява и клаузата за неустойка да е била индивидуално договорена, тъй като тя е част стандартния формуляр за попълване. Съгласно правилото на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Ал. 2 от същата разпоредба посочва кои клаузи не са индивидуално уговорени, а именно предварително изготвените, когато потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. В разглеждания казус, предвид приложения бланков договор, в който полетата се попълват от представител на заемодателя, е очевидно, че кредитополучателят не е имал възможност да повлияе съдържанието на клаузата за неустойка.

Отделно от горното, съдебният състав счита, че клаузата по чл. 11 от процесното съглашение не отговаря и на изискването за добросъвестност, тъй като води до значителна нееквивалентност на насрещните престации. Следва да се обърне внимание, че неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на кредита, но според зададени от заемодателя условия. Това задължение обаче е вторично по своята същност, тъй като основното е погасяване на отпуснатия паричен заем. Непредставянето на обезпечение няма да доведе до вреди за кредитора, който има задължението по чл. 16 ЗПК да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди да сключи договор с него, за да прецени дали изобщо да му предостави потребителски кредит без обезпечение. Със задължаването на заемополучателя да осигури обезпечение на кредита всъщност се стига до прехвърляне на отговорността на кредитора върху потребителя. Това води до значително нарушаване на баланса между правата и задълженията на страните по договора. Ето защо съдът е на мнение, че с уговорката за неустойка всъщност се цели заемодателят да получи допълнително плащане в размер почти колкото стойността на кредита. Същата сума представлява сигурна печалба за заемодателя, без да е налице престация от негова страна, което увеличава общата стойност на кредита. Поради изложеното съдът намира клаузата за заплащане на неустойка за неравноправна както по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на негово задължение по договора да заплати необосновано висока неустойка, така и на чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП, защото налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора, а също и на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, доколкото потребителят не е бил в състояние да прецени икономическите последици от сключването на договора. С оглед обстоятелството, че уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката функции да обезпечи изпълнението на задължението и да обезщети вредите от неизпълнение на последното, тя се явява скрита печалба за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 5 от договора поставя, практически са неизпълними от потребителя, който търси бързо получаване на финанси. Нелогично е да се приеме, че потребителят би разполагал с възможността да осигури безусловна банкова гаранция в двоен размер на искания кредит, което 4 съответната институция би извършила само възмездно, или поръчител/-и, отговарящи на силно завишените изисквания на заемодателя. Т. е. единствената цел на клаузата за неустойка е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на заемополучателя. С оглед констатираната нееквивалентност на престациите по договора за потребителски кредит, съдът приема, че клаузата на чл. 11 от съглашението е неравноправна, поради което е нищожна на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.