Определение № 1042 от 07.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1042 гр. София, 07.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Костадинка Недкова

Членове:

Николай Марков

Красимир Машев като разгледа докладваното от Красимир Машев Частно касационно търговско дело № 20268003900197 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 248, ал. 3 ГПК.

Подадени са частни касационни жалби от Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, чрез адв. Т. Я. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, и от Г. В. П. и Н. В. Д., двамата чрез адв. Д. Ц. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 2887/04.11.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2835/2025 г. по описа на Апелативен съд-София, ГО, 10 състав, в частта, в която след частична отмяна и потвърждение на първоинстанционното определение по чл. 248, ал. 1 ГПК е уважена, респ. отхвърлена молбата за допълване на влязлото в сила прекратително определение № 11956/20.06.2025 г. по гр. д. № 7465/2024 г. по описа на СГС, ГО, 11 с-в, както следва по частни касатори: 1) от Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ – в частта, в която предявената от него частна въззивна жалба е оставена без уважение над сумата от 1200 лв. с ДДС до претендирания размер от 26604 лв. с ДДС (съдебни разноски в първоинстанционното производство) и 2) от Г. В. П. и Н.

В. Д. – в частта, в която са присъдени съдебни разноски в полза на Сдружение 1

„Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ (предпочитания ответник) в размер на 1200 лв. и в полза на Гаранционен фонд (евентуален ответник) в размер на 540 лв. (юрисконсултско възнаграждение).

Частният касатор Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ твърди, че в обжалваната от него част обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като въззивният съд не е съобразил нито действителната правна и фактическа сложност на делото, вкл. и очакваните процесуални усилия на процесуалния представител на предпочитания ответник, които той ще положи в първоинстанционното производство, в случай че то не бе прекратено, нито високия материален интерес по делото при предявени два кумулативно активно субективно съединени осъдителни искове в общ размер от 300000 лв. (по 150000 лв. за всеки един от исковете). Счита, че следва да се вземе предвид минималният размер на адвокатските възнаграждения, установен в Наредба № 1/2004 г., като, за да не приложи този подзаконов нормативен акт, въззивният съд само формално се е позовал на решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване, без да вземе предвид характера и значимостта на всяко от извършените от процесуалния представител на този ответник действия.

Този частен касатор обосновава искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл.

284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, като поставя следните процесуалноправни въпроси: 1. „Подлежи ли на намаляване като прекомерно реално заплатено адвокатско възнаграждение от ответника на процесуалния му представител в случай, че производството не се развие в обичайните си фази по волята на ищеца?“ и 2. „Следва ли съдът да отчете количеството, характера и значението на положения адвокатски труд за производството по делото при преценката за прекомерност на адвокатското възнаграждение?“ (по тези въпроси се твърди противоречие с определение № 350/15.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д. 75/2024 г., II т. о. и определение № 1001/06.03.2024 г. на ВКС по к. ч. гр. д. № 553/2024 г.). Частният касатор твърди, че правният отговор на поставените процесуалноправни въпроси ще способства както за точното прилагане на процесуалния закон, така и за развитието на правото.

2

Ответниците по тази частната касационна жалба са подали в законоустановения срок писмен отговор, в който развиват правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в частната касационна жалба.

Частните касатори Г. В. П. и Н. В. Д. твърдят, че в обжалваните от тях части обжалваното определение е незаконосъобразно, тъй като въззивният съд не е съобразил, че исковата молба е била нередовна и не е следвало да се изпраща препис от нея на ответниците за подаване на писмени отговори в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК. По делото не било представено пълномощно от тези двама ищци, с които да са овластили адв. Л. по делото, поради което едва в преговорите с предпочитания ответник на тези ищци е станал известен фактът, че е образувано настоящото исково производство и незабавно след това са дали указание на адв. Л. да оттегли исковата молба, за която се твърди, че е подадена от тяхно име. Считат, че по делото не е установено учредяването на мандатното правоотношение между предпочитания ответник и неговия пълномощник – била представена само фактура и документ, установяващ заплащането на уговореното адвокатско възнаграждение, но не и писмен договор. От друга страна, въззивният съд не е изложил мотиви, обосноваващи присъждането на съдебни разноски за евентуалния ответник.

Тези частни касатори обосновават искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл.

284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, като поставят следните процесуалноправни въпроси: 1. „Следва ли съдът да изпраща на ответника за отговор искова молба, след като преди изпращането е констатирал нередовности в същата по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 6 ГПК, и тези нередовности не са били отстранени в проведената процедура по чл. 129, ал. 2 ГПК?“ (твърди се противоречие с решение № 657/04.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 92/2025 г., I г. о. и решение № 147/07.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 2139/2023 г., II т. о.) и 2. „В случай че при предявен иск, когато самата искова молба не е подписана от лицата, посочени като ищци и те не са учредили представителна власт в полза на трето лице (пълномощно), следва ли тези лица да носят отговорност за разноски на ответника в хипотезата на чл. 232 3

ГПК, при вече констатирана от съда и неотстранена в срок нередовност в ИМ по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 6 вр. чл. 128, ал. 1 ГПК?“ (частните касатори твърдят, че правният отговор на този процесуалноправен въпрос ще способства както за точното прилагане на процесуалния закон, така и за развитието на правото).

Ответниците по тази частната касационна жалба са подали в законоустановения срок писмен отговор, в който развиват правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в частната касационна жалба.

Частните касационни жалби са предявени в преклузивния срок за обжалване от активно легитимирани правни субекти в процеса срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:

За да постанови обжалваното определение, апелативният съд е изяснил, че повдигнатият пред въззивния съд процесуалноправен спор е свързан с въпроса дали на ответниците се дължат разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК при прекратяване на делото при процесуалните предпоставки на чл. 232 ГПК. Счел е, че допуснатите процесуални нарушение от страна на съда не следва да бъдат обсъждани, доколкото, изпращайки исковата молба на ответниците, той я е приел за редовна. Съобразил е, че първоинстанционният съд с влязъл в сила съдебен акт е прекратил съдебното производство на основание чл. 232 ГПК – след оттегляне на исковата молба от ищците, поради което ответниците имат право да им бъдат присъдени сторените по делото съдебни разноски - на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. Апелативният съд е отговорил на релевираните в частните жалби правни доводи за неправилност на обжалваното определение по чл. 248, ал. 1 ГПК. Изяснил е, че в разпоредбата на чл. 129, ал. 1 ГПК е уредено правомощие на съда служебно да извърши проверка за редовността на исковата молба, като по този начин обезпечава провеждането на допустим процес, респ. извършването на допустими действия от страните. При установена нередовност на исковата молба тя не се връчва на ответника - до привеждането от ищеца в съответствие с изискванията на чл. 127 ГПК и чл. 128 ГПК. В този случай 4 възниква процесуално правоотношение само между него и съда. Ако исковата молба не бъде изправена, тя подлежи на връщане. Приел е за установено, че първоинстанционният съд е констатирал нередовност на исковата молба, подадена от Г. П. и Н. Д., която обаче не е била отстранена в дадения срок, но вместо да я върне, я е изпратил на ГФ и Сдружение „НББАЗ“ за подаване на писмен отговор. Въпреки това порочно действие първоинстанционният съд е счел, че е редовно сезиран с искове от тези ищци и на основание чл. 232 ГПК е прекратил производството по делото поради оттеглянето на исковата молба.

Изяснил е, че нередовността на искова молба и недобросъвестното процесуално поведение на ищците при нейното отстраняване не е основание за освобождаването им отговорност за разноски. Тези обстоятелства не се отразяват върху насрещните страни, които добросъвестно са подали отговор на исковата молба, обезпечили са адвокатската защита, като са извършили във връзка с това разноски. Нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК е ясна – за нейното приложение е ирелевантно дали исковата молба е била редовна или не, а от значение за присъждане на разноски на ответника е обстоятелството дали производството валидно е прекратено. Тъй като в случая исковото производство е било прекратено, на ответниците се дължат разноски за първоинстанционното производство.

Апелативният съд е счел, че на Гаранционен фонд се дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, като неговият размер се определя по реда на чл. 37 ЗПрП, който препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ – именно съгласно чл. 25, ал. 1 от този подзаконов нормативен акт юрисконсултско възнаграждение възлиза на сумата от 540 лв.

Въззивният съд е изяснил, че разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК урежда правна възможност всяка от страните в процеса да възрази относно размера на адвокатското възнаграждение съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. Приел е, че претендираното адвокатско възнаграждение възлиза на сумата от 26604 лв. с ДДС, като то е заплатено по банкова сметка.

Съобразил е, че процесуалният представител на ответника е подал отговор на исковата молба, предявена от Г. П. и Н. Д., като към него са приложени писмено споразумение между страните от 17.09.2024 г., поради което спорът за обезщетението за причинените неимуществени вреди е бил решен извънсъдебно, т.е. изходът на исковото производство е бил предопределен.

5

При преценка на вложените усилия от процесуалния представител на Сдружение „НББАЗ“ и извършените процесуални действия апелативният съд е приел за основателно възражението за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение – като е съобразил и решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС го е намалил до 1000 лв. (1200 лв. с ДДС).

Въззивното определение не следва да бъде допускано до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал.

1, т. 1 ГПК, тъй като поставените процесуалноправни въпроси, свързани с отговорността за разноските при прекратяване на исковото производство поради оттегляне на исковата молба по чл. 232 ГПК, не е решен в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Съгласно определение № 289/12.05.2011 г. на ВКС по ч. гр. д. № 255/2011 г., IV г. о. ответникът има право на разноски при прекратяване на производството по делото.