Определение № 547 от 19.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 547 гр. София, 19.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20248002900156 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството Д. И. С. срещу въззивно решение № 1090 от 16.08.2023 г., постановено от Апелативен съд – София по в.гр.д. № 2685 по описа на съда за 2022 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 1345 от 07.06.2022 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 12424 по описа на съда за 2021 г. в частта му, с която е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 439 от ГПК за установяване по отношение на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК:

203670940, че касаторът не дължи сумите 381447,83 лева главница по договор за револвиращ банков кредит № 41/10.09.2008 г., сключен с „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД и анекси към него, 9321,32 лева вземане за разноски и 3066,40 лева вземане за адвокатско възнаграждение, за които суми са издадени заповед за изпълнение № 5857 от 29.10.2013 г. и изпълнителен лист от 29.10.2013 г. по гр. дело № 7266/2013 г. на РС Перник и образувани изп. дело № 20138410411653 на ЧСИ Неделчо Митев, рег. № 841 с район на действие СГС, изп. дело № 20188130401219 на ЧСИ Анелия Василева, рег. № 813 с район на действие ОС – Перник и изп. дело № 202097520400179 на ЧСИ Соня Димитрова, рег. № 752, с район на действие ОС - Перник, поради погасяване по давност, със законните 1 последици по отношение на разноските в производството.

В жалбата се излагат общи оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, иска се допускането на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и уважаването на предявените от касатора искове в цялост, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа, че атакуваното решение е очевидно неправилно, тъй като е постановено в грубо нарушение на материалния и процесуалния закон, и е явно необосновано, в противоречие с опитните правила и формалната логика, а изводът на съда не почива на формалната логика и доказателствата по делото.

Твърди се и че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 по ГПК, по следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да мотивира решението си чрез посочване на собствени фактически и правни изводи?

Според касатора по този въпрос атакуваното решение противоречи на приетото в: т. 18 на TP № 1/4.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 217/8.01.2019 г. по гр.д. № 1961/2018 г. на ВКС, III г.о., решение № 45/20.04.2010 г. по т.д. № 516/2009 г. на ВКС, II т.о. и др. Сочи се в тази връзка, че съдът е преразказал доказателствата по делото, не е обсъдил доказателствата по делото поотделно и в съвкупност, не е направил собствени изводи в тази насока, не е направил фактически изводи на база кредитирани доказателства.

2. Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада на делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен? По този въпрос се твърди противоречие на постановеното решение с ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 1/09.12.2013 гр. по тълкувателно дело № 1 по описа за 2013 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС. Излага се, че в настоящия случай във въззивната жалба е налице обосновано оплакване, че доклада по чл. 146 ГПК, окончателния, е непълен, както и не отговаря на изискването на чл. 146, ал. 1 като цяло и на т. 5 - тъй като липсва яснота и конкретика при определяне на 2 доказателствената тежест, на чл. 146, ал. 2 и ал. 3 ГПК, както и липсват указания по чл. 146, ал. 2 ГПК - за кои от твърдените от страните факти не сочат доказателства, както и че са налице нередовни доказателствени искания, с които са въведени в процеса писмените и други доказателства, като страната не е посочила кои факти ще установява с тези доказателства. Обосновано е възражение, че в мотивите на първата инстанция пише, че ищеца не е установил претенцията си, като е направено възражение, че е незаконосъобразна дейността на съда, тъй като е вменил задължение на страната, преди да са дадени указания по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК, както и възможност за изпълнение на указанията по реда на чл. 146, ал. 3 ГПК. Сочи се, че липсва произнасяне на въззивния съд по тези възражения, а има обидни квалификации, които са и неверни, което е основание за касационно обжалване.

На следващо място се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси, по които няма практика на ВКС, както и практика, която е в противоречие със закона, които от своя страна са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

Въпросите са:

1. Когато последното същинско изпълнително действие е извършено на 11.11.2014 г., изтекъл ли е двугодишният срок на 11.11.2016 г. обусловен ли е този срок от датата 26.05.2015 г. - датата на приемане на TP № 2/26.05.2015 г. по т.д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС?

2. Когато последното същинско изпълнително действие е извършено на 11.11.2014 г., кога настъпва перемпцията - на 11.11.2016 г. или две години след 26.05.2015 г. датата на приемане на TP № 2/ 26.05.2015 г. по т.д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС, ако в този срок не е поискано извършването на ново изпълнително действие?

3. Точният смисъл на разпоредбата на чл. 426, ал. 1 ГПК обуславя ли задължение за съдебния изпълнител да откаже да изпълни искания нов способ, тъй като той не дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист, тъй като делото е прекратено по право?

3

4. Проявление на диспозитивното начало в изпълнителното производство ли е, предвид разпоредбата на чл. 6 ГПК, волята на носителя на правото да се отчита като основен фактор за поставяне начало на принудата, за обема на принудата и конкретното й изражение в отделен способ за изпълнение?

4. Валидни ли са изпълнителни действия, извършени след като е перемирано изпълнителното производство, която перемпция е настъпила на 11.11.2016 г.?

5. Може ли да има допустими и валидни изпълнителни действия при липса на процесуално правоотношение между взискателя и органа по принудително изпълнение, прекратено по право поради перемпция на 11.11.2016 г.?

6. Може ли погасителна давност, започнала да тече на 11.11.2014 г., да бъде прекъсната на 26.05.2015 г. - датата на приемане на TP № 2/26.05.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, или тя се прекъсва с извършването на нов редовен изпълнителен способ, заявен в надлежно образуван и висящ изпълнителен процес?

7. Може ли да бъде редовен изпълнителен способ, който да прекъсне погасителната давност, или същинско действие за принудително изпълнение, приемане и влизане в сила на TP № 2/26.05.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС?

8. Ако искането от кредитора за изпълнителен способ е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, което не зависи от волята на кредитора, давността счита ли се прекъсната с искането?

9. Имат ли тълкувателните решения обратно действие и започват ли да се прилагат от момента, в който е приета нормативната разпоредба, предмет на тълкуването?

10. С влизането в сила съответната правна норма има ли точно това съдържание, което е посочено в тълкувателния акт тълкувателните актове имат ли обратно действие (чл. 50, ал. 1 от ЗНА)? Това правило важи ли за всички тълкувателни актове, било то постановления на пленума на Върховния съд или тълкувателни решения?

4

По тези съображения се твърди, че следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Ответникът по касация в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. /Касационният състав съобразява по смисъла на чл. 290, ал. 2 от ГПК и дължи произнасяне само по постъпилата в срока за обжалване на въззивното решение, касационна жалба вх. № 23460/20.10.2023 г., подадена по пощата на 19.10 с.г., която е до голяма степен бланкетна.

Пришитата към кориците на въззивното дело такава, датирана като изготвена на 04.12.2023 г. не е нито постъпила в съда, нито е подадена до съда по друг, уреден в процесуалния закон начин /по пощата, чрез куриерска служба, по електронен път или по друг подобен начин/, в срока за обжалване. Същата не е депозирана и в изпълнение на указания на администриращия съдия, каквито, но с друго съдържание, са дадени на касатора с разпореждане от 25.10.2023 г., поради което и не следва да бъде съобразявана от касационния състав./ За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че:

По издаден в полза на „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК“ АД изпълнителен лист, по молба на банката-кредитор е образувано изп. дело № 11653/2013 г. по описа на ЧСИ Неделчо Митев за събиране на процесните суми. В хода на изпълнителното производство банката-кредитор е прехвърлила вземането си на ответника по делото „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, чрез договор за цесия, редовно съобщен на ищеца. По искане на цесионера от 03.08.2018 г.

5 изпълнителното дело било прехвърлено на ЧСИ Анелия Василева за опис, оценка и публична продан на имот, предмет на договорна ипотека и при този съдебен изпълнител е образувано изп. дело № 1219/2018 г. Впоследствие, по искане на взискателя от 31.07.2020 г., изпълнителното дело било прехвърлено на ЧСИ Соня Димитрова, при която било образувано изп. дело № 179/2020 г.

Въззивният съд излага, че предмет на делото са отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1, вр. с чл. 124 от ГПК, с които се оспорва вземането по изпълнителното основание - в случая заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, за което е издаден изпълнителен лист и за удовлетворяване на което е предприето срещу длъжника - ищец принудително изпълнение по изпълнително дело № 11653/2013 г. по описа на ЧСИ Неделчо Митев, изп. дело № 1219/2018 г. по описа на ЧСИ Анелия Василева и изп. дело № 179/2020 г. по описа на ЧСИ Соня Димитрова. Според съда оспорването на изпълняемото право от длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В случая отричане съществуването на процесните суми - за главница и лихви е основано на твърдения за погасяването им по давност за времето от 11.11.2014 г., /на която дата се твърди, че е било извършено последното изпълнително действие/ до подаване на исковата молба. В исковата молба се твърди, че последното искане на взискателя за действия за принудително изпълнение е на 11.11.2014 г., поради което двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е изтекъл на 11.11.2016 г., а давностният срок за погасяване на задълженията - на 11.11.2019 г.

Съдът сочи, че от ищеца се поддържа становище, че давността не е била прекъсната с исканията на ответника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД за предприемане на изпълнителни действия от 11.10.2018 г., 14.10.2019 г., 30.01.2020 г. и 25.09.2020 г., тъй като същите са направени след като изпълнителното дело било прекратено ex lege на 12.11.2016 г., на основание чл. 433 ал. 1 т. 8 от ГПК, както и че се твърди, че до посочената дата не са били извършвани валидни изпълнителни действия, които да водят до прекъсване или спиране на давността, поради което процесните вземания към датата на подаване на исковата молба са погасени по давност.