Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 436 от 05.04.2021, Административен съд - Варна

Съд
Административен съд - Варна
Дело
Административно дело 868/2020
Вид
Решение № 436
Подписан
05.04.2021
В сила
08.03.2022
Състав
ЕВЕЛИНА ИВАНОВА ПОПОВА

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

  • чл. 146 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 146 т. 1 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 146 т. 2 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 146 т. 3 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 146 т. 4 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 146 т. 5 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 149 ал. 5 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 168 ал. 2 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 224 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 226 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 59 ал. 2 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 107 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 107 ал. 3 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 107 ал. 4 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 144 ал. 1 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 155 ал. 1 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 156 ал. 4 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 160 ал. 7 изр. първо · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 162 ал. 2 т. 1 и 3 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 162 ал. 2 т. 1 и 3 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 166 ал. 1 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 171 · Данъчно-осигурителен процесуален кодекс
  • чл. 10 ал. 1 · Закон за местните данъци и такси
  • чл. 11 ал. 1 · Закон за местните данъци и такси
  • чл. 14 · Закон за местните данъци и такси
  • чл. 19 ал. 1 · Закон за местните данъци и такси
  • чл. 1 ал. 1 т. 1 · Закон за местните данъци и такси
  • чл. 4 ал. 1 изр. второ · Закон за местните данъци и такси
  • чл. 4 ал. 3 и 4 · Закон за местните данъци и такси
  • чл. 4 ал. 3 и 4 · Закон за местните данъци и такси
  • чл. 4 ал. 1 изр. второ и ал. 5 предл. второ · Закон за местните данъци и такси
  • чл. 62 · Закон за местните данъци и такси
  • Чл. 6 ал. 1 б. "а" · Закон за местните данъци и такси
  • чл. 9б · Закон за местните данъци и такси
  • чл. 39 ал. 2 · Закон за местното самоуправление и местната администрация
  • чл. 44 ал. 1 т. 2 · Закон за местното самоуправление и местната администрация
  • чл. 8 т. 1 · Закон за устройство на територията
  • чл. 121 · Кодекс на труда
  • чл. 215 · Кодекс на труда

РЕШЕНИЕ

№.............../.........2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ВАРНА,

ПЕТНАДЕСЕТИ СЪСТАВ,

В публичното съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди двадесет и първа година в състав СЪДИЯ ЕВЕЛИНА ПОПОВА

При участието на секретаря

ВЕСЕЛКА КРУМОВА като разгледа докладваното от съдията адм. дело № 868 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е при условията на чл. 226 АПК вр. чл. 160 ал.

7 изр. първо ДОПК вр. чл. 144 ал. 1 ДОПК вр. чл. 4 ал. 1 изр. второ ЗМДТ.

Образувано е след отмяната с решение № 4357/14.04.2020 г. по адм. дело № 12042/2019 г. на ВАС, Първо отделение, на първоначално постановеното решение № 1628/01.08.2019 г. по адм. дело № 1028/2019 г. на Адм. съд Варна, ХХV състав, с което е отхвърлена жалбата на В.Х.Д. срещу издадения от старши инспектор „КРД“ в Дирекция „Местни данъци“ при община Варна АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015 г. с искане за обявяването му за нищожен, като след отмяната делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.

В проведените при новото разглеждане на делото открити съдебни заседания жалбата с искането за обявяване за нищожен на АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015 г. се поддържа от пълномощника на жалбоподателя адвокат З., който с предявена преди последното съдебно заседание молба с. д. № 2850/23.02.2021 г. моли съда да я уважи и да присъди на доверителя му направените съдебни разноски по представен списък по чл. 80 ГПК вр. пар. 2 ДР ДОПК. Пълномощникът на ответника - директор на Дирекция „Местни данъци“ при община Варна, в пледоарията по същество на спора в с. з. на 24.02.2021 г. моли съда да отхвърли оспорването като неоснователно и да присъди на община Варна направените по делото съдебни разноски по представен списък по чл. 80 ГПК вр. пар. 2 ДР ДОПК.

Като съобрази задължително дадените на основание чл. 224 АПК от касационния състав на ВАС указания по тълкуването и прилагането на закона, обективирани в решаващите мотиви на решение № 4357/14.04.2020 г. по адм. дело № 12042/2019 г., при новото разглеждане на делото първоинстанционният съд, за да се произнесе по жалбата, взе предвид следното:

С АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015 г., издаден на основание чл. 107 ал. 3 ДОПК вр. чл. 4 ал. 1 ЗМДТ от старши инспектор „Контролно-ревизионни дейности“ в Дирекция „Местни данъци“ при община Варна В. К., е установен размерът на дължимите от В.Х.Д. за периода 2010 г. – 2014 г. вкл. местен данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за недвижими имоти с партидни номера 5307026780001; 5307026780002; 5307026780004;

5307026780008 и 5307026780009, представляващи съответно: имот с партиден номер 5307026780001 - земя и сграда на административен адрес гр. Варна, район „Приморски“, местност „Свети Никола“ № 47, деклариран с декларация по чл.

14 ЗМДТ с вх. № 74254162/03.05.2000 г.; имот с партиден номер 5307026780002 – земя и сграда на административен адрес гр. Варна, район „Приморски“, к. к.

„Чайка“ № 3077, деклариран с декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх. № 45295340/19.11.2002 г.; имот с партиден номер 5307026780004 – земя и сграда на административен адрес гр. Варна, район „Одесос“, бул. „Княз Борис І“ № 84, вх.

А, деклариран с декларация по чл. 14 ЗДТ с вх. № 95-1024/19.06.2001 г.; имот с партиден номер 5307026780008 – земя с площ 500 кв. м. на административен адрес гр. Варна, район „Приморски“, к. к. „Чайка“ № 3074, деклариран с декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх.

№ 7640/14.05.2008 г. и имот с партиден номер 5307026780009 – земя с площ 270 кв. м. на административен адрес гр. Варна, район „Приморски“, к. к. „Чайка“ № 3073, деклариран с декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх. № 7641/14.05.2008 г. Със съшия АУЗД е установен и размерът на дължимия от жалбоподателя местен данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци за 2013 г. за имот с партиден номер 5307026780010, представляващ земя с площ 420 кв. м. на административен адрес гр. Варна, район „Приморски“, к. к. „Чайка“ № 3075, деклариран с декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх. № 7642/25.08.2015 г.

Срещу АУЗД №

МД-АУ-1317/25.08.2015 г. е подадена по административен ред жалба от В.Х.Д. до директора на Дирекция „Местни данъци“ при община Варна, входирана в община Варна с рег. № МД-Т18008432ВН/10.12.2018 г., като от същата дата 10.12.2018 г. върху нея е поставена резолюция за комплектоване на преписката и изпращане на юристите за изготвяне на проекторешение. В законоустановения срок по чл. 155 ал. 1 ДОПК вр. чл. 144 ал. 1 ДОПК вр. чл. 4 ал. 1 изр. второ ЗМДТ, изтичащ на 15.02.2019 г., директорът на Дирекция „Местни данъци“ при община Варна, явяващ се контролен административен орган съгласно чл. 107 ал. 4 ДОПК вр. чл. 4 ал. 1 изр. второ и ал. 5 предл. второ ЗМДТ, не се е произнесъл по жалбата, при което на основание чл. 156 ал. 4 ДОПК мълчаливо е потвърдил обжалвания АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015 г.

При първоначалното разглеждане на делото в първата инстанция с постановено и влязло в сила определение от открито съдебно заседание на 11.06.2019 г. по адм. дело № 1028/2019 г. съдът е оставил без разглеждане жалбата на В.Х.Д. в частта, в която е поискана отмяна на оспорения АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015 г. като незаконосъобразен поради наличието на основания за унищожаемост на акта и е прекратил производството в тази част.

Предвид така постановеното и влязло в сила съдебно определение, предметните предели на спора са сведени единствено до преценката на съда относно наличието на основания за нищожност на оспорения административен акт.

Според правната теория и съдебната практика нищожността на административния акт предполага наличието на толкова тежък порок, че той още от самото издаване на акта е пречка за пораждането на целените от него правни последици. Поради това в доктрината нищожните административни актове се приравнени на „правно нищо“. За да не се създаде обаче привидност за съществуването им в правния мир, когато в производството по оспорване на административния акт съдът установи нищожността му, следва изрично да я обяви в диспозитива на решението, дори да не е сезиран с изрично искане за това /чл. 168 ал. 2 АПК/. Пак по същите причини в нормативната уредба на въпроса за оспорването на административните актове е предвидено, че искането за обявяване на нищожност на административния акт не е ограничено със срок /чл. 149 ал. 5 АПК/. Нито в АПК, нито в ДОПК са регламентирани основанията за нищожност на административните актове. Поради това в теорията и в съдебната практика е прието, че такива са основанията за незаконосъобразност на административните актове по чл. 146 АПК, но в случаите, в които порокът, от който е засегнат актът, е толкова тежък и съществен, че води до невъзможност актът да прояви правните си последици. Некомпетентността на издателя на административния акт /по материя, по място и степен/ е винаги основание за неговата нищожност. Такова основание е и издаването на акта при неспазване на задължително изискуемата му нормативноустановена форма, както и когато, макар и формата да е привидно спазена, материализираното в съдържанието му волеизявление на административния орган е толкова неясно или противоречиво, че на практика изпълнението на акта е напълно невъзможно. Същественото нарушение на административнопроизводствените правила ще представлява основание за нищожност на административния акт само в краен случай – когато разписаната административна процедура за издаването му до такава степен е опорочена, че на практика е липсваща, при което волеизявлението на административния орган е опорочено до степен, че не би могло до доведе до възникване на целените с него правни последици. Противоречието на акта с материалноправните разпоредби е основание за нищожността му единствено в случаите, в които изобщо отсъства нормативна опора за издаването му, както и когато с издаването му са погазени основополагащи правни принципи.

От изложените в жалбата съображения за незаконосъобразност на оспорения АУЗД №

МД-АУ-1317/25.08.2015 г. единствено твърденията за некомпетентност на издателя му и за неспазването на предписаната от закона форма следва да се разглеждат в контекста на възможните основания за нищожност на акта. Всички останали, включително и твърдението, че част от имотите по АУЗД са собственост на трети лица, а не на жалбоподателя, обуславят наличието на пороци, сочещи на унищожаемост, а не на нищожност на акта, поради което изследването и преценката за съществуването им в случая остават извън предмета на делото. По съдържащото се в жалбата оплакване, че с АУЗД са установени в тежест на жалбоподателя задължения по ЗМДТ за недвижими имоти, които не са негова собственост, тъй като са прехвърлени на трети лица, и касационният състав на ВАС е застъпил становище в мотивите на решение № 4357/14.04.2020 г. по адм. дело № 12042/2019 г. като при позоваване на трайно установената съдебна практика е посочил, че въпросът за собствеността върху имотите е въпрос по материалната законосъобразност на акта без обаче да се отразява на неговата валидност. Такъв е и поставеният от жалбоподателя въпрос за правилното изчисляване на размера на дължимия според АУЗД местен данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци, както и въпросът за автентичността на подадените от Д. декларации по чл. 14 ЗМДТ за част от имотите. Поради факта, че всички тези въпроси имат отношение към преценката за незаконосъобразност на акта от гледна точка на наличието на основание за неговата унищожаемост по смисъла на чл. 146 т. 4 АПК вр. пар. 2 ДР ДОПК /противоречие с материалноправните разпоредби/, но по никакъв начин не се отразяват на валидността му, съдът възприема като неотносими към предмета на делото приобщените към доказателствения материал при първоначалното му разглеждане в първата инстанция заключения на допуснатите съдебно-почеркова и съдебно-икономическа експертиза, приложени съответно от л. 81 до л. 89 и от л. 91 до л. 115 от досието по адм. дело № 1028/2019 г. по описа на Адм. съд Варна. Неотносимо към въпроса за валидността на акта е и оплакването в жалбата за липсата на мотиви в АУЗД за определянето на размера на таксата за битови отпадъци, тъй като обосноваността на акта е относима към преценката на законосъобразността му в аспекта на наличието или отсъствието на основание по чл. 146 т. 2 АПК за оспорването му като унищожаем /неспазване на установената форма/. Формулираното с едно изречение в жалбата възражение за изтекла погасителна давност също е ирелевантно при преценката за валидността на оспорения АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015 г. Давността е институт на материалното право като в нормативната уредба давностните срокове се регламентират с материално-правни норми /в случая с чл. 171 ДОПК, уреждащ погасителната давност за публичните вземания/. Давността се прилага само при изрично направено възражение, но евентуалната основателност на това възражение обуславя унищожаемостта на АУЗД, а не неговата нищожност. Тъй като обаче предметните предели на спора са сведени единствено до преценката за валидността на оспорения АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015 г., обсъждането на това възражение остава извън предмета на делото. Що се отнася до твърдението в жалбата, че АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015 г. не е съобщаван и връчван на жалбоподателя, то пък изобщо е без отношение както към въпроса за валидността, така и към този за унищожаемостта на акта от гледна точка на основанията по чл. 146 АПК.

Значението на съобщаването/връчването на акта е единствено за преценката относно началото на срока за обжалването му.

От документите по административната преписка и от допълнително събраните по делото доказателства се установяват следните относими към валидността на оспорения АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015 г. факти:

АУЗД № МД-АУ-1317/25.08.2015 г. е издаден от лицето В. К., заемащо длъжност старши инспектор „Контролно-ревизионна дейност“ в Дирекция „Местни данъци“ при община Варна.

Като причина за издаване в мотивите на акта е посочено, че при служебна проверка е установено, че за процесните имоти - всички декларирани с подадени декларации по чл. 14 ЗМДТ, не са внесени за посочените в акта данъчни периоди дължимите суми за данък върху недвижимите имоти и за такса за битови отпадъци.