Решение № 3671 от 01.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3671 гр. С.я, 01.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

С.ЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20231100500626 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от К. Н. Ц. и М. К. Ц. срещу решение № 4682/15.05.2022г.. постановено по гр.д. № 5089/2021г. по описа на С.йския районен съд, ГО, 88 състав, в частта, с която са уважени спрямо тях, при условията на солидарност предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ С.Я“ЕАД искове по реда на чл.422 от ГПК, както следва:

-с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 1943.48 лв. – главница, представляваща доставената топлинна енергия за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., за имот, находящ се в гр. С.я, ж.к. „********, с аб. № ********, ведно със законната лихва за периода от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 20.05.2021 г. до изплащане на вземането;

-с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 249.20 лв. – обезщетение за забава върху вземането за топлинна енергия за периода от 15.09.2019 г. до 12.03.2020 г. и периода от 09.04.2020 г.

– 16.04.2021 г.;

-с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от 98.48 лв. – главница за извършена услуга дялово разпределение за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за периода от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 20.05.2021 г. до изплащане на вземането; за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 28233/2021 г. по описа на СРС, 88 състав. както и в частта, с която са осъдени да заплати разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на С.йски районен съд /СРС/ е неправилно и необосновано, постановено при допуснати нарушения на материалния закон и на съществени процесуални нарушения.

Във връзка с уважените искове за цена на потребена топлинна енергия и дялово 1 разпределение, считат, че не са материално легитимирани да отговарят по предявените искове, като обстоятелството, че са собственици на процесния апартамент 16, находящ се в гр. С.я, ж.к.

„******** не ги определя като потребители на топлинна енергия, като първоинстанционният съд е направил неправилно и превратно тълкуване на разпоредбите на ЗЕ, а и за процесния период имота нито е обитаван от тях, нито лично са ползвали топлинна енергия, в който случай биха били задължени за нейната цена.Възразяват срещу извода в първоинстанционното решение, че са обвързани от Общи условия на топлофикационното дружество, доколкото същите не са приемани изрично от тях при подписване на индивидуален договор с ищеца, а и сочат, че не е ясно районният съд кои общи условия е приел, че са приложими в отношенията между страните в нарушение на чл.155 от ГПК. Поддържат становището си, че формулярите за отчет не са подписани от ответника Ц., същите са неистински документи, и въпреки това съдът е изградил и основал изводите си за стойността на топлинната енергия, предвид отчетените единици потребена енергия в тях. Оспорват заключението по СТЕ и ССчЕ, доколкото същото се позовава на непредставени по делото документи, а и на неприложими и недействащи към процесния случай и период нормативни актове.

Считат, че между ЕС и третото лице помагач не е възникнало действително облигационно правоотношение, като договора сключен между тях е нищожен, а и е с изтекъл срок.

Поддържат становището си, че по делото не е установено реалното ползване на ТЕ в процесния абонатен номер – нито за топла вода, нито за отопление, тъй като радиаторите са затапени и до тях не достига топлоподаване. Твърдят, че третото ниво на мезонета е допълнително изградено и същото не е присъединено към топлоподаването на сградата.

Осповрат дължимостта и размера на сумите за сградна инсталация, като твърдят наличие на още една абонатна станция в ЕС, което обстоятелство не е взето предвид от вещото лице по СТЕ, нито е отчетено при ищеца и от което зависи и се променя и дела на сградната инсталация за отделните самостоятелни обекти присъединени към съответната абонатна станция. Твърдят, че е нелогично да заплащат 38,25 % от ТЕ отделяна за сградна инсталация ,при условие, че притежават 1,1787% от общите част в нея. Твърдят нарушение на чл.9 и чл.10 т Директивата за енергийна ефективност на ЕС.

Молят решението в обжалваната му част като незаконосъобразно да бъде отменено и постановено друго, с което исковете се отхвърлят изцяло. Претендират разноски.

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ С.Я“ЕАД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор, с който оспорва наведените пороци на решението във въззивната жалба, счита, че същото е постановено при правилно приложение на материални и процесуалния закон, намира го за обосновано и правилно, моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок, от легитимирани страни, при наличие на правен интерес и е допустима, а разгледана по същество съдът счита, че същата е неоснователно по следните съображения:

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно, а в обжалваните части – допустимо.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

2

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

Като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между страните по реда на чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК с доклада по делото, изготвен и приет за окончателен в първо съдебно заседание в първоинстанционното производство, е обявен факта ,че към дата 25.03.2004г. ответниците са били в граждански брак. Не е спорно, а и се установява въз основа на представените нотариален акт и №15/25.03.2004г. и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека №23/11.03.2013г., че ответниците са собственици на ап.16, находящ се гр. С.я, ж.к. „********, в режим на семейна имуществена общност.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.

Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.

Нормата на чл. 150 ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия от 2008г. одобрени с решение на ДЕКЕВР и публикувани във вестник „Дневник“ бр. от 14.01.2008г., както и ОУ от 2014г. одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г., както и ОУ одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“, бр.19/11.07.2016г. /именно които са приложими относно облигационното правоотношение в процесния период/.

Във връзка с наведените възражения за липса на обвързанот на ответниците с общите условия и възникване на облигационна връзка по силата на същите и с публикуването им, насотящият състав намира следното:

Съгласно практиката на СЕС, когато са налице необходимите за това правни и 3 фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. В чл. 3 § 1 на Директива 93/13/ЕИО е предвидено, че в случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. В случая, съдът изпълнявайки служебните си задължения – чл.7 ал.3 от ГПК не се установи Общите условия на договорите за продажба на топлинна енергия за битови нужди от "ТОПЛОФИКАЦИЯ С.Я" ЕАД да съдържат неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП или цитираната директива. Нужно е да се отбележи също така, че в случая не се касае за клаузи, върху чието съдържание потребителят не може да влияе, с оглед предвидената в чл. 150 ал. 3 ЗЕ възможност в срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия т.е това са клаузи, върху които потребителят може да влияе - чл. 146 ал. 2 ЗЗП , с идентично съдържание като чл. 3 т. 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи на потребителските договори).

Този извод е верен, тъй като съгласно чл. 150 ал. 3 (ред. до изм. ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) ЗЕ потребителите, които не са съгласни с ОУ имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия, като предложените от потребителите и приети от топлопреносните предприятия специални условия се отразяват в писмени допълнителни споразумения. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150 ал. 3 ЗЕ