Решение № 2871 от 01.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2871 гр. София, 01.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

Бетина Б. Бошнакова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Бетина Б. Бошнакова Въззивно гражданско дело № 20221100507503 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „ЗАД А.“ АД срещу решение № 20006738/24.01.2022 г., поправено с решение № 20038153/26.05.2022 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК, по гр. дело № 64870/2020 г. по описа на СРС, с което жалбоподателят е осъден да заплати на И. А. А. на основание чл. 286 ЗЗД във вр. с чл. 36 Закона за адвокатурата и чл. 86 ЗЗД сумата от 2672,40 лева, представляваща дължимо адвокатско възнаграждение на основание устен договор за правна защита и съдействие за периода от 01.01.2018 г. до 19.01.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 23.12.2020 г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 748 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 01.02.2018 г. до 22.12.2020 г.

В жалбата се прави оплакване, че атакуваният съдебен акт е неправилен поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че през исковия период страните не са били обвързани с договор за правно обслужване. Поддържа се, че дори и да се приеме, че е постигната устна договорка ищецът да продължи да осъществява извършваните от него преди прекратяването на договора от 01.06.2015 г. правни услуги до евентуалното сключване на трудов договор на длъжност „юрисконсулт“, то по делото не било доказано да е налице уговорка относно размера на дължимото възнаграждение. Счита, че при тази хипотеза приложение намира разпоредбата на чл. 36, ал. 3 Закона за адвокатурата (ЗА) и 1 съответно компетентен орган да определи размера на възнаграждението се явява адвокатският съвет на адвокатската колегия, а не съдът. Изтъква, че ищецът не е депозирал искане по реда на л. 36, ал. 3 ЗА за определяне на възнаграждение за извършени в полза на дружеството правни действия, а СРС е приложил по аналогия клаузата за размера на адвокатското възнаграждение от договора за правно обслужване от 01.06.2015 г., който обаче към процесния период е бил прекратен (считано от 01.07.2017 г.). При условията на евентуалност – в случай, че съдът приеме претенцията на ищеца за основателна, поддържа, че размерът на дължимия адвокатски хонорар следва да се определи съобразно чл. 6, т. 11 от Наредба № 1/2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от въззиваемата страна И. А., в който изразява становище за неоснователността на жалбата.

Софийски градски съд, след като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилото на чл.

235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

В производството пред Софийски градски съд не е спорно, а и от събраните по делото писмени доказателства (договор за правно обслужване, сключен на 01.06.2015 г., акт за регистрация по ЗДДС № 220421600000806/20.01.2016 г., допълнително споразумение към договор за правно обслужване от м. 06.2017 г.) се установява, че страните са били обвързани с валидно облигационно правоотношение, по силата на което ищецът И. А. е приел да извършва действия по правна защита в защита на интересите на дружеството, за чието изпълнение е уговорено заплащането на възнаграждение в размер на 3500 лева, платимо до 10-то число на месеца, следващ месеца на осъществяване на дейността. Съгласно раздел II, чл. 3 от договора под „правни действия“ следва да се разбира представителство пред органите на съдебната власт, пред административни органи и служби, пред физически и юридически лица, предоставяне на юридическа консултация, проучване и предлагане на варианти за решаване на правни казуси на възложителя под формата на писмени становища и консултации, участие в преговори, извършване на справки по текущи производства, правно обслужване на собствени и наети имоти на възложителя и др. В разпоредбата на чл.

12 е предвидено, че при пораждане на задължение за изпълнителя за регистрация по ЗДДС, възложителят се задължава да заплаща на изпълнителя уговореното възнаграждение, ведно с дължимия ДДС. През периода 01.01.2018 г. - 19.01.2018 г. ищецът адв. И. А. е регистрирано по ЗДДС лице. Безспорно по делото се явява и обстоятелството, че договорът за правно обслужване от 01.06.2015 г. е бил прекратен по взаимно съгласие, считано от 01.07.2017 г.

Съвкупната преценка на събраните по делото доказателствени източници обосновава извод, че и след прекратяване на договора от 01.06.2015 г. ищецът е продължил да изпълнява възлаганата му от дружеството правна дейност, която се е изразявала в осъществяване на същите по вид като гореописаните правни действия. За установяване на това обстоятелство са ангажирани гласни доказателствени средства посредством разпита на свидетеля И.Е. (колега на ищеца), писмени доказателства (заверени копия на преписки, по които по възлагане на застрахователя ищецът е работел през исковия период), както и 2 приетите по делото експертни заключения по съдебно-техническа експертиза (СТЕ) и допълнителна СТЕ. Въззивният съд намира, че двете заключения са изготвени компетентно, обективно и обосновано, по поставените от СРС задачи, с отговорите на които спорният въпрос по предмета на експертното изследване е изяснен. Вещото лице след проверка в електронната деловодната система „Архимед“ на дружеството е установило, че за исковия период към ищеца И. А. са насочени 70 персонални задачи, от които 68 са със статус „ОК“, т.е. изпълнени. Според констатациите на специалиста за периода от 01.01.2018 г. до 19.01.2018 г. към служителя И. А. са насочени общо 2513 задачи, в които участват и други служители.

От заверено копие на уведомление с вх. № 100-213 от 17.01.2018 г. по описа на „ЗАД А.“ АД (л. 23 от първоинстанционното дело) се установява, че ищецът е уведомил застрахователя, че считано от 22.01.2018 г. преустановява да изпълнява възложените му от дружеството задачи, както и че книжата, които са му били предадени за работа, са оставени на съхранение в офиса на дружеството.

С приемо-предавателен протокол от 22.01.2018 г. ищецът е предал на представител „ЗАД А.“ АД код-картата си за достъп в офисите на дружеството и ползваната от него карта за мобилен телефон – SIM карта.

При така приетата за установена фактическа обстановка въззивният съд достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността му е ограничен до изложените във въззивната жалба доводи, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивната инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и допустимо, както и че настоящият казус не попада в двете изключения, визирани в тълкувателното решение.

Въззивният съд намира, че фактическата страна по спора е правилно установена от СРС. В настоящото производство не са събрани нови доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК, които да променят приетата за установена от районния съд фактология. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно правилата на чл. 154 ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в разпоредбата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. С оглед съвпадането на изводите н а двете съдебни инстанции настоящият съдебен състав 3 препраща на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. В допълнение към изложеното от районния съд и с оглед доводите, направени във въззивната жалба, втората инстанция следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с правилността на обжалвания съдебен акт.

Разгледана по същество, въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Настоящият съдебен състав намира, че през исковия период страните са били обвързани с действително мандатно правоотношение, произтичащо от договор за поръчка с особености, произтичащи от спецификата на предоставяните адвокатски услуги. Договорът за правна помощ е вид договор за поръчка и съответно притежава основни характеристики на последния – консенсуален и неформален характер. По принцип договорът за поръчка е едностранен, тъй като поражда задължение само за едната страна – довереникът се задължава да извърши за сметка на доверителя възложената му работа. Когато обаче е уговорено възнаграждение в полза на изпълнителя, тогава има двустранен характер.

Договорът за правна защита и съдействие, сключен с адвокат, е изрично регламентиран в ЗА, като за неуредените въпроси приложение намира общия закон - чл. 280 и сл. ЗЗД. В отклонение от общото правило на чл. 286 ЗЗД, възнаграждение за изпълнение на поръчката се дължи само когато е уговорено, възнаграждение по договор за правна помощ, сключен с адвокат, се дължи винаги – арг. от чл. 36 ЗА.

Съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС договорът за адвокатска услуга се сключва между клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване, а не за действителност. От данните по делото безспорно се установява, че и след прекратяване на писмения договор за правно обслужване от 01.06.2015 г. възложителят (жалбоподател в настоящото производство) е възлагал, а изпълнителят (въззиваемата страна) е приел да извършва правни услуги във връзка с дейността на дружеството, вкл. правни консултации, становища, мнения, подготовка и изготвяне на документи, представителство пред държавни органи, пред физически и юридически лица и др. След формалното прекратяване на писмения договор адв. И. А. е продължил да изпълнява идентична по обем и характер работа и при същия ред за нейното възлагане, извършване и отчитане, при запазен безпрепятствен достъп до електронната деловодна система и книжата на застрахователя, до работните помещения, както и осигурено ползване на служебен лек автомобил и SIM-карта за мобилен телефон. Ето защо съдът приема, че през исковия период между страните е съществувало ново мандатно правоотношение, произтичащо от неформален договор за правна помощ, при запазване на съществените условия / при същите права и задължения/ на писмения договор за правно обслужване от 01.06.2015 г. В този смисъл ищеца има право на възнаграждение за извършената от него работа в същия размер – 3500 лева без ДДС или 4200 лева с ДДС. Работните дни през м. януари 2018 г. са 22, като ищецът е осъществявал възложената му работа през 14 от тях. Размерът на дължимото адвокатско възнаграждение е равен на претендирания такъв, поради което въззивният съд намира за правилен извода на първата инстанция, че претенцията на ищеца се явява доказана по основание и размер.

4

Съдът не споделя доводите на жалбоподателя, че в случая приложение следва да намери разпоредбата на чл. 36, ал. 3 ЗА, доколкото в случая не е налице неяснота относно размера на дължимия адвокатски хонорар. При тълкуване в съответствие с чл. 20 ЗЗД съдържанието на неформалния договор съдът намира, че действителната обща воля на страните при възникване на новото облигационно правоотношение е да имат същите права и задължения като тези, уредени в договора за правно обслужване от 01.06.2015 г. По делото безспорно се установи, че и след прекратяване на писмения договор не е настъпила промяна в организацията на работния процес. Възлагането, изпълнението и отчитането на възлаганата работа са се осъществили при същия ред. Няма данни по делото да е настъпило изменение в обема и характера на професионалната функция на ищеца И. А.. От разпита на свидетеля Евтимов и приемо-предавателния протокол от 22.01.2018 г. се установява, че на ищеца са му били поверени същите вещи за служебно ползване (лек автомобил, SIM-карта за мобилен телефон), както и че е разполагал с безпрепятствен достъп до работните помещения на застрахователя. Тези обстоятелства обосновават извод, че страните са постигнали съгласие, че адв. И. А. следва да изпълнява възлаганата му работа при същите професионални условия, в т.ч. и относно размера на адвокатското възнаграждение.