Решение № 1841 от 31.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1841 гр. София, 31.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 119 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА при участието на секретаря РАЛИЦА ЕМ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от ВИКТОРИЯ В. МИНГОВА Гражданско дело № 20251110148632 по описа за 2025 година

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 3 вр. ал. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за бизнес линия „Fintrade Оборот 6 %“ № 7039374/28.11.2024 г.

Ищцовото дружество „К.С.“ ЕООД твърди, че на 28.11.2024 г. между страните е сключен Договор за бизнес линия „Fintrade Оборот 6 %“ № 7039374, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца заем под формата на кредитна линия в максимален размер на 1370 лева със срок на погасяване 1 година. Сочи, че съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1 от Договора, бил определен фиксиран лихвен процент от 6 % от усвоената главница за всеки 14-дневен период от ползване на кредита, но не по-малко от 30 лева.

Ищецът излага, че съгласно посочената клауза щом за 2 седмици лихвеният процент е 6 %, то за една година е 156,43 % от усвоената главница. Падежът на първата вноска бил 12.12.2024 г., а всяка следваща била дължима на 14-ия ден след падежа на предишната. Отбелязва, че К.М.Н. била солидарен длъжник по този кредит. Сочи, че става въпрос за обезпечен заем, доколкото е налице солидарна отговорност. Ищецът излага, че договорът противоречи на добрите нрави, тъй като размерът на възнаградителната лихва надвишава цената за предоставеното ползване на кредита, а разходите, направени от двете страни, били несравними помежду си. Сочи, че договорът би могъл и да бъде частично недействителен, но само при наличие на императивна норма, която да замени договорената клауза. Тъй като клаузата за възнаградителна лихва била част от същественото съдържание на договора и нямало как да бъде заменена, ищецът счита, че целият договор е недействителен поради противоречие с добрите нрави, тъй като той не би бил сключен без нея. Моли съда да прогласи недействителността на процесния договор поради 1 противоречие с добрите нрави. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Ф.Ф.“ АД. Ответникът признава, че между страните е сключен Договор за бизнес линия „Fintrade Оборот 6 %“ № 7039374 от 28.11.2024 г., по силата на който е предоставил на ищеца заем под формата на кредитна линия в максимален размер до 1370 лева със срок на погасяване 1 година, като при подписване на договора кредитополучателят усвоил 1366,33 лева, както и че съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1 кредитополучателят следва да заплаща лихва по заема в размер на 6 % от усвоената главница за всеки 14 дневен срок от ползване на кредита, но не по-малко от 30 лева. Развива подробни съображения в насока, че дружества като ответното имат свободата да определят възнагражденията, които получават във връзка с осъществяването на дейността си. Излага също и че в случая се касае за търговска сделка, сключена между търговци, както и че последните при сключване на договори следва да полагат грижата на добрия търговец, която се сочи, че е завишена, доколкото търговецът е професионалист и следва да има повече знания и умения. Развива подробни съображения и в насока, че в настоящия случай не е налице накърняване на добрите нрави. Поддържа, че ако се обяви нищожността на клаузата, уреждаща възнаградителната лихва, търговската сделка би се превърнала в безвъзмездна, което счита, че противоречи на добрите нрави и справедливостта, както и че е в разрез с принципа за възмездност на търговските сделки. Моли съда да отхвърли иска.

Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 3 вр. ал. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността на Договор за бизнес линия „Fintrade Оборот 6 %“ № 7039374/28.11.2024 г.

В тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че между страните е сключен Договор за бизнес линия Fintrade Оборот 6 % № 7039374/28.11.2024 г., със соченото в исковата молба съдържание; че клаузата за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, обуславящи нищожността на договора. В тежест на ответника е да докаже възраженията си, в това число и че не са налице визираните пороци.

С доклада по делото, приет за окончателен, неоспорен от страните, съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: че между страните е сключен Договор за бизнес линия „Fintrade Оборот 6 %“ № 7039374/28.11.2024 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца заем под формата на кредитна линия в максимален размер до 1370 лева със срок на погасяване 1 година, както и че съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1 кредитополучателят следва да заплаща лихва по заема в размер на 6 % от усвоената главница за всеки 14-дневен срок от ползване на кредит, но не по-малко от 30 лева, които обстоятелства се установяват и от приетите по делото писмени доказателства.

Процесният договор, сключен между страните, притежава правната 2 характеристика на търговска продажба по смисъла на чл. 318, ал. 1 ТЗ, във вр. с чл. 286, ал. 1 ТЗ и взаимоотношенията между страните по договора във връзка с неговото изпълнение се уреждат от нормите на Търговския закон.

Независимо от търговския характер на процесния договор, общото правило на чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, с което е обоснована претенцията на ищеца за нищожност, е приложимо несъмнено по силата на препращащата норма на чл. 288 ТЗ. Съгласно принципните разрешения, дадени в мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася, както за гражданските договори, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ (в този смисъл Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, Решение № 135 от 19.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 1066/2019 г., II т. о., ТК, Решение № 148 от 25.02.2020 г. на ВКС по т. д. № 219/2018 г., II т. о., ТК).

Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.

26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД е налице, когато с така уговореното задължение се нарушават принципите на справедливост, на добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяване на неоправдано имуществено разместване.

В процесния случай съгласно уговорения размер на възнаградителна лихва, а именно 6% от усвоената главница за всеки 14 дневен период от ползването на кредита обуславя извода, че на годишна база лихвата е в размер на 156,43 %. Размерът на усвоения кредит е 1366,33 лева, като с оглед клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора, ищецът, в качеството му на кредитополучател, дължи договорна лихва в размер на 156,43 %, който процент представлява 2137,35 лева, възнаградителна лихва. Уговореното възнаграждение на кредитора надвишава повече от път и половина или повече от 150 % размера на усвоения заем.

Съгласно утвърдената съдебна практика (напр. Решение № 453/3.08.2016 г. по гр. д. № 1742/2015 г. на ІV г. о. на ВКС), преценката дали 3 договореното противоречи на добрите нрави (общоприети норми за справедливост и добросъвестност при осъществяване на гражданските правоотношения в интерес на обществото) се прави въз основа на конкретно установените във всеки отделен случай релевантни обстоятелства.

Констатирано противоречие на волеизявленията с посочените изисквания обуславя нищожността им, която свободата на договаряне не може да се преодолее, именно защото тя не е абсолютна, а е рамкирана съобразно императивната норма на чл. 9 ЗЗД. По действащото българско право максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. При преценка дали уговореният размер на договорната лихва противоречи на добрите нрави, защото значително надхвърля нормалния и справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил свои парични средства за ползване от кредитополучателя, с оглед въведените критерии в ТР 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, следва да се отчетат всички обстоятелства – характера на договора, неговата цел, задължението на кредитора да предостави договорената сума в уговорения срок и възможността кредитополучателят да я върне разсрочено и на вноски, макар и с лихва. Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация – заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума и с обстоятелството дали заемът е обезпечен. Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.

В процесния случай е налице обезпечен договор за заем посредством учредяването на лично обезпечение – задължаването на солидарен длъжник по договора – К.М.Н.. От съдържанието на договора се установява, че срокът на договора е едногодишен. В чл. 7 от договора е предвидена мораторна неустойка в размер на 0,3 %, която се начислява върху непогасената част от кредита за всеки ден забава до пълното плащане на просрочената сума или до настъпване на предсрочна изискуемост по договора, както и еднократна неустойка в размер на 20 % върху всичко дължимо по договора при забава с повече от 40 дни.

При така отчетените обстоятелства настоящият състав приема, че процесният договор за кредит е обезпечен, уговореният срок е сравнително кратък – една година, като паричната сума е предоставена в заем от небанкова институция и поради това кредитът се характеризира като рисков за кредитора. От тук при отчитане на поетия риск заемодателят определя повисоко възнаграждение по договора с цел покриване на евентуални загуби от неплатежоспобност или неиздължаване на заемополучателя с уговорения срок. Същевременно настоящият съдебен състав намира, че предоставената в заем сума не е на такава висока стойност с оглед извършваната обичайна търговска дейност от финансовата институция по предоставяне на парични 4 заеми по занятие. Уговорената възнаградителна лихва съставлява цена за предоставеното ползване на паричния ресурс на заемодателя за предвиден срок и посредством нея последният цели както остойностяване на лишаването си за уговорения срок от възможността да разполага с паричния ресурс, така и извличането на търговска печалба. В процесния случай следва да бъде съобразено, че договорното правоотношение е възникнало между търговци, за които са приложими както завишени критерии към професионална им подготвеност да оценяват икономическите рискове при осъществяване на търговската си дейност, така и приложимост на търговския обичай при преценка на наличие на еквивалентност в насрещните престации по договора.