Определение № 104 от 08.05.2025, Апелативен съд - Варна
- Съд
- Апелативен съд - Варна
- Дело
- Въззивно частно наказателно дело 114/2025
- Вид
- Определение № 104
- Подписан
- 08.05.2025
- В сила
- 08.05.2025
- Състав
- Румяна Панталеева, Десислава Стефанова Сапунджиева, Росица Антонова Тончева
Цитирани разпоредби
- чл.20, ал.2, изр.2 · Закон за движението по пътищата
- чл.15 · Наказателен кодекс
- чл.243, ал.7 · Наказателно-процесуален кодекс
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 104 гр. Варна, 08.05.2025 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в закрито заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Румяна Панталеева
Членове:
Росица Ант. Тончева
Десислава Ст. Сапунджиева като разгледа докладваното от Румяна Панталеева Въззивно частно наказателно дело № 20253000600114 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл.243, ал.7 от НПК.
Предмет на проверката е определение Рег. № 141/25.02.2025 г. на Окръжен съд Варна, наказателно отделение, постановено по ЧНД № 262/25 г., с което е потвърдено постановление на прокурор в съответната окръжна прокуратура за прекратяване на наказателното производство по д.п. № 424/23 г. на РУ Провадия.
Досъдебното производство е било образувано и по него са се разследвали обстоятелства, довели до смъртта на Д.Д. при пътнотранспортно произшествие на 11.10.2023 г. на пътя между селата Неофит Рилски и Габърница.
С постановление от 31.01.2025 г. прокурор в Окръжна прокуратура Варна е прекратил наказателното производство поради несъставомерност. В проверяваното определение първостепенният съд е възприел становището, че са извършени всички необходими действия по разследването, необходими за пълно изясняване на фактическата обстановка, както и направения въз основа на нея правен извод.
В две идентични по съдържание жалби от наследниците С. Н. и С. И., представлявани от адвокат С. Д., АК Варна, пред въззивния съд се твърди, че разследването не е пълно, и в него не са дадени отговори на съществени за правилното решаване на делото въпроси.
1
Жалбите са допустими, но неоснователни.
По делото е безспорно, че пострадалият е починал в резултат от травмите, получени след удар с лекия автомобил „Сеат“, управляван от А.Х. с разрешена за съответния пътен участък скорост. Ангажирането на наказателната отговорност на последния е било в зависимост от отговорите на въпросите допуснал ли е водачът нарушения на пътни правила в причинна връзка със съставомерния резултат, и могъл ли е, и бил ли е длъжен, да предвиди настъпването на общественоопасните последици, а тези отговори, по мнението на настоящия съдебен състав, са отрицателни.
Въз основа на непротиворечивите гласни доказателства и автотехническа експертиза е установен механизмът на настъпване на произшествието, в т.ч. фактите, че свидетелят Х. е можел да възприеме пострадалия от около 140 метра, когато последният се е намирал в края на пътното платно, отдясно и попътно за автомобила, където известно време е стоял неподвижен, след което е предприел пресичане. Изчислени са опасната зона за спиране с избраната скорост, както и отС.ието до мястото на удара от момента, когато пешеходецът е започнал движението си по платното, като във всеки от разгледаните два варианта на пресичане, безопасното спиране е било невъзможно, и това е обусловило извод на вещото Л., че водачът на лекия автомобил „Сеат“ не е имал възможност да предотврати произшествието чрез спиране от момента, в който пешеходецът е започнал движението, независимо от траекторията си. Дадено е експертно становище и, че произшествието не е било предотвратимо също чрез извършване на маневра отклоняване наляво по платното, като на практика единствената възможност то да бъде избегнато, посочена в експертизата, е била предприемането на спиране при откриване на видимостта, разбира се, извън рамките на опасната зона.
Съществуването на такава възможност налага обсъждане на евентуално допуснато нарушение по чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП, респ. отговор на въпроса кога е възникнала опасността. Съгласно задължителната за съдилищата съдебна практика – ТР 28/1984 г., ОСНК, ВС на РБ, т.6, от която уместно се е позовал прокурорът, моментът на възникване на опасността за движението се определя по фактически, а не формални критерии, като за начало на възникване на опасност следва да се приема моментът, когато пешеходец, без да възприема наближаването на превозното средство, от тротоара или банкета 2 се насочва към платното за движение и с поведението си явно или очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в него. Този момент, в конкретния случай, без съмнение е настъпил едва в рамките на опасната зона, когато спиране технически не е било възможно, а преди това, макар и да е възприел човек в края на платното, обстоятелството, че последният е стоял неподвижно, и по никакъв начин не е демонстрирал намерение да пресече пътното платно, е освобождавало водача от задължение да намали скоростта или спре, тъй като пешеходецът все още не е представлявал опасност за движението.
Съгласно т.5 на същото Тълкувателно решение, чл.15 от НК може да намери приложение при всички пътни обстановки, посочени в ЗДвП, и когато водачът е изпълнил задълженията си по правилата за движение досежно скоростта, както е в случая, той не следва да носи наказателна отговорност за настъпилите общественоопасни последици.
Поисканите от жалбоподателите нови следствени действия не могат да повлияят съществено на направените вече фактически и правни изводи, от значение за правилното решаване на делото. Неправилно е твърдението, че не е установено разС.ието, от което водачът е забелязал пострадалия – експертизата го е определила изрично на около 140 метра. С оглед на цитираната съдебна практика, неправилно е и разбирането, че позицията на пострадалия преди произшествието – непосредствено до пътното платно, обърнат с Л. към него, само по себе си представлява опасност от възникване на произшествие, а твърдението, че поведението на пострадалия безспорно е налагало същото да бъде оценено като опасност и е изисквало да се предвиди възможността да настъпи произшествието, не намира доказателствена подкрепа.
Според жалбоподателите, чл.15 от НК не следва да се прилага, ако бъде установено, че свидетелят Х. е възприел/имал възможност да възприеме пострадалия извън опасната зона, но не е намалил скоростта. Всъщност разследването е установило именно тези факти – че водачът на автомобила „Сеат“ е забелязал човек на края на платното, значително преди достигане на опасната зона за спиране с избраната скорост на движение, както и че не е променил тази скорост, но е направен обоснован извод, че Х. не е бил длъжен да предвиди неправомерното навлизане и придвижване по пътното платно на пешеходеца, който първоначално е стоял неподвижно в края му, и 3 същевременно е имал пряка видимост към него.
Няма основание по делото да се изследва въпроса можел ли е свидетелят Х. да определи възрастта на пострадалия, тъй като от този факт не могат да се правят правни изводи, доколкото не се касае за дете.
По изложените съображения и по реда на чл.243, ал.7 от НПК настоящият състав на Апелативен съд Варна
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение Рег. № 141/25.02.2025 г. на Окръжен съд Варна, наказателно отделение, постановено по ЧНД № 262/25 г.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
4