Решение № 80 от 08.01.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 80 гр. Варна, 08.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Атанаска Д. Маркова при участието на секретаря Тодорина Ат. Трифонова като разгледа докладваното от Атанаска Д. Маркова Гражданско дело № 20253110106373 по описа за 2025 година

Предявена е искова молба с обективно съединени и в условията на евентуалност искове на основание чл.26, ал.1, предл.1; евентуално чл.26, ал.1, предл.3, и по чл.55, ал.1 от ЗЗД, от страна на ищеца Г. А. К., с ЕГН **********, с адрес: ***, чрез процесуалния представител адвокат С. К. от АК – Варна, против ответника "С.К." ООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: *** представлявано от Н.П.П., представляван по делото от адвокат Х. М. от АК – София.

В исковата молба ищeцът, чрез процесуалния си представител, твърди, че на 06.07.2022 г. между страните по делото бил сключен Договор за потребителски кредит №***, по силата на които на ищеца била предоставена главница в размер на 800 лева. Съгласно чл. 6.2 от Договора, заемателят дължал неустойка за непредоставяне на обезпечение по заема. Ищецът счита, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, поради противоречие със закона, в частност с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.

Съгласно чл. 6.1 от договора било възложено в тежест на заемателя да предостави обезпечение по кредита, чиито условия били посочени в чл. 33, ал. 1 от Общите условия на дружеството. В чл. 6.2 от договора било упоменато, че при неизпълнение на чл. 6.1 кредитополучателят дължи неустойка. Тази неустойка представлявала скрито оскъпяване или лихва, разход за длъжника и възнаграждение за кредитора. Посочените изисквания за потребителя на практика били неосъществими. Ищецът сочи, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. В случая бил посочен размер на ГПР, без да е ясно как е определен този размер и какви допускания съдържа.

Неустойката представлявала разход, който следвало да бъде включен при изчисляване на 1 годишния процент на разходите по кредита, което не било сторено. Ищецът счита, че ако неустойката бъде включена от кредитора в ГПР, то нормативно установения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК максимален размер на ГПР ще бъде надвишен. Невключването на неустойката към ГПР било с цел да се заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и по този начин за ищеца било неясно колко точно, включително като сума в лева, е оскъпяването по кредита и било невъзможно да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира ГПР и дали те са в съответствие с чл. 19, ал. 1 от ЗПК.

Ищецът сочи, че с оглед нищожността на договора той следвало да върне само чистата стойност на кредита, което вече направил, а заплатената сума над отпуснатата главница представлявала неоснователно обогатяване за ответника по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, поради изначалната недействителност на договора, и подлежала на връщане на ищеца. В условията на евентуалност, в случай че съдът счете договора за действителен, то ищецът твърди, че неустойката по чл. 6.2 от договора е нищожна, поради накърняване на добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Неустойката в случая нямала обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора и заемодателят не търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит. Било предвидено неустойките да се кумулират с погасителната вноска по кредита, като по този начин се стигало до скрито оскъпяване на заема и се създавало предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие с принципа за спазване на добрите нрави.

Клаузата за неустойка била уговорена и в противоречие със закона, а именно противоречала на разпоредбата на чл.16 от ЗПК, предвиждаща, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребител.

Ищецът сочи, че общата сума, която заплатил по договора за кредит е в размер на 1 987 лева. Съгласно чл.23 от ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят следвало да върне само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита. Предвид това, с оглед нищожността на договора, кредиторът се обогатил неоснователно, събирайки от потребителя сумата в размер на 1 187 лева над главницата по договора, която ищецът счита, че му се дължи ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното заплащане на дължимата сума. Ищецът сочи, че в случай че съдът приеме договорът за действителен, а само клаузата, предвиждаща неустойка за непредоставяне на гаранция за нищожна, то той предявява евентуален осъдителен иск за връщане на платената неустойка по договора в размер на 962,50 лева, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното заплащане на дължимата сума.

Предвид така изложените обстоятелства ищцата моли съда да постанови решение, с което да прогласи договор за паричен заем № *** от 06.07.2022 г. за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, поради противоречието му със закона, а в случай че договорът е действителен, то да прогласи, че клаузата на чл. 6.2 от договора, която задължава потребителя да заплаща неустойка за непредоставено обезпечение, е нищожна на основание 2 чл. 26, ал. 1, предл. 3, поради противоречие с добрите нрави. Ищецът моли също така ответникът да бъде осъден да му заплати сумата в размер на 1 187 лева, на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, която сума представлява всичко заплатено над главницата по договора за кредит, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното заплащане на дължимата сума, евентуално да осъди ответника да му заплати сумата в размер на 962,50 лева, на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното заплащане на дължимата сума. Претендира да му бъдат присъдени и направените по делото разноски.

В депозирания от ответника писмен отговор на исковата молба, се сочи, че исковата претенция е неоснователна. Ответната страна твърди, че не е налице сочената от ищеца недействителност на договора, нито на договорната клауза, уговаряща дължимостта на неустойка, а и съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не повличала недействителност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея. Твърди, че в случай, че неустойката се приеме са нищожна, то същата ще се счита изначално за неуредена между страните, поради което твърдението на ищеца за нищожност на целия договор, поради това, че тя не е включена в ГПР, счита за неоснователни.

Сключеният между страните договор бил валиден, тъй като били спазени всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. В договора, както и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и как се формира. При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 50.00% и ГПР определен в процесния договор в размер на 48.06%, то годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК.

Уговорената с договора неустойка не следвало да се включва в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора.

Неустойката била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора, поради което било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.

Неустойката била уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно със стойността още преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечавала. Ответната страна сочи, че дори и ищецът да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, то той разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл.29 ЗПК, информация за което получил със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от неустойката, както и без никакви други отрицателни последици – заплащане на обезщетения или такси.

Също така той разполагал и с възможност за удължаване на срока за предоставяне на 3 обезпечение чрез молба до ответната страна или представяне на заместващо обезпечение.

Предвид това доводите на ищеца за нищожност на клаузата за неустойка били неоснователни. Също така ответната страна сочи, че не е налице неравноправност по ЗЗП.

Клаузите били уговорени индивидуално с потребителя, същите били ясно и точно описани, като давали на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение.

Ответната страна твърди, че наред с изложеното твърденията за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в периода 2022 г. – 2023 г. ищецът сключил общо три договора, които съдържали уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Договорите били сключени с трите дружества финансови институции от групата на Е.В.Ф., ЕИК/ПИК *** Последното било собственик на „С.К.“ ООД, ЕИК ***, „К.“ ЕООД, ЕИК *** и К.П.Б. ООД, ЕИК ***. Предвид това той бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение, но въпреки това ползвал кредитните суми с цел да се обогати, като след това заведе искове за недействителност. Договорът следвало да се тълкува в контекста на трайните отношения между страните, създадени на база на двата сключени договора между тях, които съдържали едни и същи условия.

Относно осъдителния иск и евентуален такъв ответната признава, че ищецът е заплатил сумата от 1187 лева над предоставената главница, но твърди, че договорът и отделните му клаузи са действителни. Относно евентуалния осъдителен иск твърди, че ищецът заплатил по-малка сума за неустойка от претендираната с исковата молба, поради което искът за връщане на суми, заплатени за неустойка по процесния договор е неоснователен за сумата над 883,36 лева.

Предвид така изложените обстоятелства ответната страна отхвърлени, като й се присъдят направените по делото разноски. моли исковете да бъде

Като съобрази всички посочени по делото доказателства, съдът счете за установено от фактическа и правна страна следното:

Установява се от представените по делото от страните писмени доказателства Договор за паричен заем К. №***/06.07.2022 г.; справки за извършени преводи; лог файл по договор за паричен заем №***; искане за сключване на договор за кредит от 06.07.2022 г.;

Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити; справка за вземания по кредит, че на 06.07.2022 г. е бил сключен Договор за паричен заем между „С.К.“ ООД, в качеството на заемодател, и ищеца Г. А. К., в качеството на заемател. По силата на договора заемодателят се е задължил да предостави на заемателя сумата от 800 лв., която да бъде върната на 18 месечни вноски, първите четири от които по 125, 30 лв., а следващите четиринадесет от по 79, 54 лв., като падежната дата на първата вноска е на 08.08.2022 г., а последната падежна дата е на 08.01.2024 г. Страните са уговорили фиксиран годишен лихвен процент от 40, 05% и годишен процент на разходите от 48, 06%.

Общата сума за плащане е от 1121, 24 лв.

4

В чл.6.1 от договора за заем е уговорено, че заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, по начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 на Общите условия: поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените), а в чл.6.2 от договора е предвидено, че при неизпълнение на т. 6.1 заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1 614,76 лева, като неустойката се начислява автоматично от заемодателя, като с подписването на договора за заем заемателят се счита за уведомен за нейното начисляване. Начислената по настоящата точка неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в настоящия договор погасителен план. В чл.33, ал.1 от Общите условия /които са служебно известни на съда/ изискванията за обезпечение са следните: „Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход; 2. Предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период, включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва“.