Присъда № 221 от 18.10.2023, Районен съд - Пловдив

МОТИВИ към Присъда № 221/18.10.2023г. по НОХД № 674/2022г. по описа на ПРС – ХХІІ н.с.

Районна прокуратура - Пловдив е повдигнала обвинение срещу подсъдимия Ж. Х. А., ЕГН **********, за това, че на 01.09.2016 г. в гр.Пловдив с цел да набави за себе си имотна облага е възбудил и до края на месец юли 2017 г. е поддържал заблуждение у Д. С. М., ЕГН **********, че е собственик на гаражна клетка и с това му е причинил имотна вреда в размер на 400 лв., като случая е маловажен - престъпление по чл.209, ал.3 вр. ал.1 от НК.

В съдебно заседание представителят на прокуратурата поддържа обвинението срещу подсъдимия А. със същата правна квалификация на деянието, което счита за доказано, поради което пледира за осъдителна присъда. По отношение на реализирането на наказателната отговорност се предложи на подсъдимия да бъде наложено наказание от пет месеца лишаване от свобода с приложение института на условното осъждане за срок от три години.

Защитникът на подс. А. – адв.С. Я., пледира, съда да постанови оправдателна присъда по отношение на подзащитния му, като изтъква несъставомерност на деянието от обективна и субективна страна.

Подсъдимият Ж. Х. Антонов, редовно уведомен, се явява лично в съдебно заседание, не признава вина и дава обяснения по обвинението. Моли да бъде оправдан, като поддържа изложените от защитата му аргументи.

Съдът, въз основа на събраните и приложени по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира и приема за установено от фактическа и правна страна следното:

ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:

Подсъдимият Ж. Х. А. е роден **, живущ в **, р., р.г., със средно образование, неработещ, осъждан, ЕГН **********.

С Разрешение № 512001 от 07.07.2015 г. на основание разпоредбите на чл. 56 от ЗУТ и чл. 12, във връзка с чл.2 от Наредбата за разполагане на преместваеми обекти за търговски и други обслужващи дейности и елементите на градското обзавеждане на територията на Община Пловдив, от Община Пловдив - район „Южен“ било разрешено на Ф.В.К., ЕГН **********, живуща в гр. Пловдив, ул.**, да ползва общински имот преместваем обект за местодомуване на леко моторно превозно средство, представляващ гаражна клетка. Обектът се намирал в гр.Пловдив в кв.08, по плана на Ж.К. “Христо Ботев“ – север и за него била определена месечна такса в размер на 29 / двадесет и девет/ лева с включен ДДС, платима в срок до 20-то число на текущия месец. Разрешението важало от 01.07.2015 г. до 30.06.2020 г. Преместваемият обект за домуване на МПС се използвал от 1 семейството на Ф.В.К., предимно от нейния съпруг - св. И. Ю. К. и сина й св.Ш. И. К.. Св.И. К. познавал подсъдимият Ж. А., тъй като последният бил съсед на брата на св. К.. В края на месец август 2016г. св.И. К. решил да замине за Република Франция заедно със семейството си. Тъй като гаражната клетка щяла да остане неизползваема, а св.И. К. знаел, че подсъдимия А. бил закупил моторно превозно средство, предложил на подсъдимия да ползва гаражната клетка, за което да заплаща на Община Пловдив месечната такса за наем в размер на 30 лева. Подсъдимият решил да се възползва от предложението и да използва гаражната клетка. Уговорката между двамата била устна, без сключване на писмен договор, без определяне на срок и поставяне на условия кой може да ползва преместваемия обект. Единственото условие било заплащане от страна на подсъдимия на месечната такса от 30 лв. към Община Пловдив, както и възможността през месец август, когато св.И.

К. се връща в РБългария, да може да използва гаража. Тъй като св. И. К. не бил заплатил наемната такса за месец август 2016 г., той предал на подсъдимия А. сумата от 30/ тридесет/ лева, който трябвало да плати наемната цена към Общината, както и ключа от катинара, с който се заключвала вратата на гаража. Предоставил на подсъдимия и вносна бележка за изминал период, по която последният да се ориентира при заплащане на таксата в Общината. В края на август свидетелите И. и Ш. К.и заминали за Република Франция.

Подсъдимият А. използвал гаражната клетка по-малко от месец, след което продал личния си лек автомобил. Междувременно разбрал, че св.Д. С.

М., с които били познати и съседи, търсел гараж, в който да паркира закупен от сина му лек автомобил. При случайна среща между двамата, подс.А. казал на св.М., че може да му отдаде под наем гараж за временно и възмездно ползване за сумата от петдесет лева месечно. След като огледал гаража и без да се поинтересува кой е неговия собственик, св.М. решил да приеме предложението с убеждението, че след като подсъдимия му предлага гаража, то последният е собственост на А.. На 01.09.2016г. по предложение на подсъдимия между него и св.М. бил сключен писмен договор за наем на гаража, в който в качеството на „наемодател“ подсъдимият попълнил саморъчно личните си данни. От своя страна св.М. попълнил саморъчно своите лични данни и бил вписан в писмения договор като „наемател“. По силата на писмения договор наемодателят – подс.А. предоставил гаража на св.М. за временно и възмездно ползване за сумата от петдесет лева месечно.

Договорът за наем бил сключен за период от 01.09.2016 г. до 01.03.2018г., макар първоначално да бил договорен срок от една година, който по настояване на подсъдимия бил удължен на година и половина. При сключване на договора за наем, св.М. платил в цялост на подсъдимия, съгласно уговореното, сумата от 600 лв., представляваща наемната цена за една година. На неустановена дата св.М. заплатил отново в цялост и остатъка от общата сума в размер на 300 лв., като не се установява дали е платил преди подписване на договора за наем или след сключването му. Заплащането на 2 цялата сума за наем до края на договорения срок, било отбелязано в договора саморъчно от св.М.. Подсъдимият предоставил ключ и катинар от гаражната клетка на св.М., след което последният започнал да я ползва и да паркира лекия автомобил, съгласно подписания с подс.А. договор.

Случайно семейството на св.И. К. разбрало, че в гаража им паркирал чужд лек автомобил. През месец декември 2016 г. св. Ш. К. срещнал пред гаража св. Д. М. и от него разбрал, че ползвал гаражната клетка, която подсъдимия му отдал под наем. На въпроса на св.Ш. К. дали познава собственика на гаража, в който паркира автомобила си, св. М. потвърдил, че познава собственика и че това е подсъдимият Ж. А., тъй като той му бил отдал гаража под наем и му дал ключа за него. Св.Ш. К. обяснил на св.М., че действителния собственик на гаражната клетка е семейството му, което било потвърдено и от случайно преминаващ съсед. Въпреки това св.Ш. К. не поискал от св.М. да освободи гаража и да му върне ключа за него. След тази среща, св.Ш. К. потърсил подс.А. и му поискал обяснение за случващото се.

Подсъдимият обещал на св.Ш. К. да освободи гаража, за да го ползва, но това не се случило до връщането на последния във Франция.

Св. Д. М. продължил да ползва гаражната клетка, въпреки че вече бил информиран кой е действителния й собственик. В края на месец юли 2017 г. от Република Франция се завърнал св. И. К., който се срещнал с пострадалото лице и му обяснил, че всъщност гаражната клетка е собственост на неговото семейство. От своя страна св. М. показал своето копие от подписания с подсъдимия А. договор и разказал за дадената сума от 900 лева, дължима според договора за наем до 01.03.2018 г., сле което освободил гаражната клетка. Св. И. К. се опитал да се свърже с подсъдимия, но не успял.

Свидетелят Д. М. поискал от подсъдимия А. да му върне сумата от 400 лева, представляваща разликата в наемната цена по подписания между тях договор за периода от август 2017 г., когато се наложило да изнесе вещите си от гаража, до 01.03.2018 г. Подсъдимият Ж. А. обещал, че ще възстанови парите, но така и не сторил това.

ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА:

Така описаната фактическа обстановка се изяснява от събраните по делото доказателствени материали, които съдът кредитира в цялост като подробни, правдиви, обективни и взаимноподкрепящи се, а именно: от гласните доказателства – от обясненията на подс.Ж. А., от показанията на свидетелите И. Ю. К., Ш. И. К. /включително приобщени по реда на чл.281, ал.5, вр.ал.1, т.1 и т.2, пр.2 от НПК/, частично от показанията на св.Д. С. М., както и от писмените доказателства, прочетени на основание чл.283 от НПК и надлежно приобщени към доказателствения материал – договор за наем от 01.09.2016 г., справки за съдимост, характеристична справка, писмо на Община Пловдив, район „Южен“ изх.№ 48-Пл-151(1) от 11.10.2018г., ведно с Разрешение за поставяне № 512001\07.07.2015г., писмо на Община Пловдив – район „Южен“ изх.№ 48-Пл-198/1/ от 28.12.2018 г., ведно с операции по 3 документ за наемно или приравнено отношение.

Съдът кредитира показанията на св.И. Ю. К. и св.Ш. И. К. като подробни, правдиви, обективни, взаимноподкрепящи се и в съответствие с останалите доказателства по делото.

Съдът кредитира отчасти показанията на пострадалия М., като не се кредитират същите в частта им, в която пострадалият излага противоречиви твърдения относно датите на заплащане на инкриминираните суми, както и относно обстоятелството, чия е била инициативата – негова или на подс. А. за сключване на договора за наем в писмена форма. Едва в очната ставка пострадалият М., в противоречие със собствените си показания, дадени порано в хода на настоящото съдебно следствие, свидетелства, че инициативата е била на подсъдимия.

Съдът кредитира и обясненията на подс.А. като подробни, достоверни и съответни на съвкупната доказателствена маса – гласни и писмени доказателства.

Съдът възприема с нужното доверие и приобщените по делото писмени доказателства като обективни, правдиви и съответни на останалата доказателствена маса.

ОТ ПРАВНА СТРАНА:

При наличието на така изложената и несъмнено доказана фактическа обстановка, от правна страна, съдът заема становище, че подсъдимият Ж. Х.

А. не е осъществил както от обективна, така и от субективна страна състава на престъпление по чл.209, ал.3, вр. с ал.1 от НК, за това на 01.09.2016 г. в гр.Пловдив с цел да набави за себе си имотна облага да е възбудил и до края на месец юли 2017 г. е поддържал заблуждение у Д. С. М., ЕГН **********, че е собственик на гаражна клетка и с това да му е причинил имотна вреда в размер на 400 лева, като случаят да е маловажен.

Основният състав на престъплението измама се съдържа в чл. 209, ал.1 от НК и урежда въвеждането на другиго в заблуждение, с цел деецът да набави за себе си или за другиго имотна облага, като възбуди или поддържа у някого заблуждение и с това причини нему или другиму имотна вреда, като ал.3 на чл.209 от НК урежда маловажните случаи на измамата. С оглед константната практика на ВКС по тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл.209, ал. 1 от НК, за да е налице осъществен състав на престъплението се изискват два елемента – деецът изначално да не е имал намерение да изпълни онова, което е обещал и да не е имал възможност да го направи. В конкретния случай съдът намира, че изискуемият от закона състав на това престъпление не е изпълнен.

Установените по делото факти и събрания доказателствен материал сочат на категоричния извод за наличие на договорни отношения между подсъдимия А. и пострадалото лице св.М., при които подсъдимият е поел задължението да предостави под наем въпросната гаражна клетка на пострадалия за период от една година и шест месеца срещу заплащане на 4 месечен наем от петдесет лева и за които отношения не се установява да са използвани от подсъдимия с измамлива цел. В случая се касае до неизпълнение на гражданскоправни задължения, а не до престъплението измама. Поначало сключването на облигационен договор и установяването на договорни отношения /каквито несъмнено са налице в случая/, като способ за въвеждане в заблуждение на дадено лице, за да извърши имуществено разпореждане в полза на дееца или на трето лице, с което се причинява на измамения или другиму имотна вреда е допустим и при наказателната измама. Тогава обаче деецът няма намерение да се задължи по тях, както и няма възможност реално да ги изпълни, а те са само средство за въвеждане на пострадалия в заблуждение, за да извърши той съответното имуществено разпореждане, с което да намали своя патримониум, извършвайки един безвъзмезден и невъзстановим разход. Разграничителният критерий между обикновеното неизпълнение на договорни отношения и наказателна измама е в наличието или липсата на обществена опасност на извършеното деяние, субективната страна и правните последици. Според съдебната практика, който използва договорните отношения само и единствено като способ за измама поначало няма намерение да изпълнява поетите задължения. Приема се обаче, че частичното или пълното им неизпълнение не е достатъчно, за да се квалифицира поведението на лицето като измама, тъй като е необходимо да се констатира действителната причина за това неизпълнение - дали то е в резултат на измамливи действия.

Разпечатката съдържа 28 от 49 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/9aa73722-6d6a-4afc-a6cb-88438b97f2f5