Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Акт № 296 от 12.11.2026, Районен съд - Ихтиман

Съд
Районен съд - Ихтиман
Дело
359/2026
Подписан
12.11.2026

Цитирани разпоредби

  • чл. 12 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 146 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 7, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 38, ал. 1 · Закон за адвокатурата
  • чл. 38, ал. 1, т. 2 · Закон за адвокатурата
  • чл. 26, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 68в · Закон за защита на потребителите
  • § 13, т. 1 · Закон за защита на потребителите
  • чл. 10, ал. 1 · Закон за потребителския кредит

РЕШЕНИЕ

№ 296 гр. Ихтиман, 12.11.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ИХТИМАН, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:Радослава М. Йорданова при участието на секретаря Борислава Ив. Мешинкова АрА.а като разгледа докладваното от Радослава М. Йорданова Гражданско дело № 20261840100359 по описа за 2026 година

Предявен е иск от К. А. М., ЕГН ********** против „Стик-Кредит“ АД, ЕИК ********* за прогласяване недействителността на сключения между страните Договор за потребителски кредит № 1190474/24.10.2024г., поради наличие на неравноправни клаузи, противоречие с императивни правни норми и с добрите нрави.

В исковата молба се твърди, че на 24.10.2024г. страните са сключили процесния договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът му е предоставил сумата от 600,00 лева при годишен лихвен процент 36,00 % и годишен процент на разходите (ГПР) 42,58%. Сочи се още, че ответникът е начислил съобразно условията на договора и сумата от 250,81 лева, представляваща неустойка при неосигуряване на обезпечение, като общият размер на сумата, която е следвало да бъде заплатена от ищеца възлиза на 889,23 лева.

Навеждат се доводи за това, че договорът е недействителен, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), чл. 11, ал. 1, 7- 12, т.

20 и ал. 2 ЗПК, заобикаля закона и противоречи на добрите нрави. При условията на евентуалност, в случай че съдът счете процесния договор за кредит за действителен, са предявени три обективно кумулативно съединени отрицателни установителни искове за прогласяване нищожността на клаузите от договора, уреждащи дължимата от кредитополучателя неустойка при непредоставяне на обезпечение, относно размера на договорната лихва, относно задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение по договора, както и клаузата, регламентираща начисляването на допълнителни разходи при неизпълнение на договорни задължения от страна на кредитополучателя.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал писмен отговор, в който оспорва предявените искове като недопустими, тъй като ищецът е образувал пред Районен съд - Ихтиман общо три дела с един и същи предмет, а именно прогласяване на недействителността на сключени между страните договори за потребителски кредит, поради което е налице злоупотреба с правото на иск от страна на ищеца. Не оспорва обстоятелството, че между него и ищеца е бил сключен посочения в исковата молба договор за потребителски кредит. Оспорва в цялост твърденията на ищеца за недействителност на 1 договора, както и че последният отговаря на императивните изисквания на ЗПК.

Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните писмени доказателства, съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема следното от фактическа и правна страна:

Предявен е иск за прогласяване недействителността на сключен между страните договор за потребителски кредит, поради наличието на неравноправни клаузи, противоречието му с императивни правни норми и с добрите нрави.

Страните не спорят, а и от представения по делото Договор за потребителски кредит № 1190474/24.10.2024г. се установява, че помежду им е налице сключен договор за кредит, по силата на който кредиторът – ответник е предоставил в полза на ищеца – кредитополучател кредитен ресурс в размер на 600,00 лева, която е следвало да бъде върната на 3 месечни вноски при възнаградителна лихва от 36,00 % и годишен процент на разходите (ГПР) 42,58%. В чл. 19, ал. 1 от договора за кредит е посочено, в случай че страните са договорили обезпечение, кредитополучателят следва в срок от три дни от сключване на договора за кредит да осигури банкова гаранция или поръчителство, които следва да отговарят на предварително посочени от кредитора условия в чл. 20 и сл. от Общите условия към договора за кредит. Видно от чл. 1, т. 11 от договора страните са договорили задължение за кредитополучателя да предостави обезпечение по договора за кредит. В чл.

29, ал. 1 от договора изрично е посочено, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, то кредитополучателят ще дължи неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е изпълнено договорното задължение.

Според общата разпоредба на чл. 26, ал. 1 ЗЗД нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства.

Противоречие със закона е налице, когато има обективно несъответствие на договора с повелителна правна разпоредба от кодекс, закон или подзаконов нормативен акт, както и от международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България.

От своя страна, добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките.

В хода на производството се установи като неоспорвано от страните обстоятелство, видно и от обективирания в определение 649/18.09.2026г. доклад по чл. 146 ГПК, че между същите е сключен Договор за потребителски кредит № 1190474/24.10.2024г., по силата на който в полза на кредитополучателя е предоставен кредитен ресурс в размер на 600,00 лева, който е следвало да бъде върнат, ведно с възнаградителна лихва, в сроковете и при условията на същия.

При сключване на договора ищецът е действал в качеството на физическо лице, а именно „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), тъй като ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди, а ответникът е бил в качеството си на небанкова финансова институция, „търговец“ по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Съдът взе предвид, че по делото не се твърди сумата по предоставения заем да е използвана за цели, свързани с професионалната и/или търговска дейност на кредитополучателя, поради което следва да се приеме, че договорът е потребителски по смисъла на чл. 9 ЗПК, поради което този случай е бил приложим Закона за потребителския кредит.

Съгласно легалната дефиниция на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника, потребител, да върне предоставената парична сума. Законът въвежда задължителни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.

2

Освен императивните разпоредби на ЗПК в отношенията между страните са приложими и разпоредбите на чл. 143-147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно по силата на чл. 7, ал. 3 ГПК.

Изброените разпоредби са приети в защита на обществения интерес и в съответствие с Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета.

В чл. 21, ал. 1 ЗПК е предвидено, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, а съгласно чл. 22 ЗПК договорът е недействителен когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9.

В настоящия случай сключеният между страните договор за потребителски кредит съдържа минимално изискуемото от ЗПК съдържание - размер на кредита и валута, в която се предоставя, срок на издължаване, погасителен план (инкорпориран в самия договор), възнаградителна лихва, както и годишен процент на разходите.

Следва да се съобрази и правната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, а клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни - арг. чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Размерът на законната лихва се определя съобразно правилата на Постановление на МС № 426 от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, съгласно които размерът на законната лихва за просрочени парични задължения в размер на сбора на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Към месец октомври 2024г. основният лихвен процент е в размер на 3,63%, основният лихвен процент е в размер на 13,63 %, а съответно максималния размер на ГПР, съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, е 68,15%,

Договорът за кредит съдържа и клаузи (чл. 1, т. 11 и чл. 19, ал. 1), по силата на които за кредитополучателя се създава задължение за предоставяне на обезпечение, а именно банкова гаранция или поръчителство, които следва да отговарят на предварително посочени от кредитора условия, като неизпълнението на това задължение или ненадлежното изпълнение на същото, е скрепено със санкция, уредена в клаузата на чл. 29, ал. 1, а именно неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е изпълнено договорното задължение, която в настоящия случай е в размер на 250,81 лева и е разсрочена за срока на договора.

В процесния договор за кредит посоченият ГПР формално не надвишава максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото е в размер на 42,58%. Ако към нето се прибави и уговорената неустойка, която сама по себе си представлява 41,80% от главницата, то действителният размер на ГПР надхвърля многократно предвидения в чл. 19, ал. 4 от ЗПР максимален размер.

Съдът съобрази, че в чл. 19, ал. 1 ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер па предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Годишният процент на разходите се изчислява по определена в закона формула, чрез която се осигурява информация на потребителя как е образуван 3 размерът му и каква е общо дължимата сума по договора. В него трябва да са включени всички разходи на кредитополучателя, пряко свързани с кредитното правоотношение.

Видно от приетия по делото договор за потребителски кредит, уговореният в договора за потребителски кредит ГПР не включва уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение. Това обстоятелство не се оспорва и от ответника в отговора на исковата молба, който твърди, че не са налице обстоятелства, които налагат вземането й предвид при изчисляване на размера на ГПР. Според съда обаче неустойката представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включена при изчисляването на ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора - същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, липсват данни да е била незадължително условие за сключване на сделката, а и вземането за неустойка е включено като елемент към погасителния план, неразделна част от договора, както и е представен вариант на размера на погасителна вноска с включена процесната неустойка.

Следва да се има предвид, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от е налице не само когато не е посочен размерът на ГПР, но и когато същият не е определен правилно (Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 за тълкуване на чл. 10, § 2, б. „ж“ и чл. 23 от Директива 2008/48). Нещо повече - в процесния договор за кредит ГПР е посочен като абсолютна стойност и е посочено, че само възнаградителната лихва е взета предвид като разход по кредита при изчисляването му, поради което за потребителя или съда не е възможно да установи какви са действителните изграждащи го компоненти (в този смисъл е и Решение № 186 от 28.04.2026 г. по в.гр.д. № 65/2026 г. на Софийски окръжен съд). Подобно поведение може да бъде квалифицирано и като използване на заблуждаваща търговска практика, а съгласно чл. 68в ЗЗП нелоялните търговски практики са забранени, което води след себе си и до накърняване на добрите нрави, което само по себе си не съответства на принципа на добросъвестността, а потребителят бива подведен относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и това не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.