Решение № 1408 от 13.06.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1408 гр. София, 13.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Десислава Ал. Алексиева при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20211100510617 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 28.05.2021 год., постановено по гр.дело №58075/2020 год. по описа на СРС, ГО, 66 с-в, Дирекция „М.“ – МВР е осъдена да заплати на ЕМ. Н. П. по искове с правно основание чл. чл. 187, ал. 7 ЗМВР и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 598 лв., представляваща допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден труд от 247 часа, положен от ищеца по служебно правоотношение на длъжността „младши експерт – командир на отделение“, в сектор „Охрана на принудително и краткосрочно настанени чужденци в дом – София“ при отдел „Специален дом за временно настаняване на чужденци – София“ към Дирекция „М.“ – МВР, за периода от 23.11.2017 год. до 23.11.2020 год., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 23.11.2020 год. до окончателното изплащане и сумата от 200 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 24.01.2018 год. до 23.11.2020 год., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 500 лв., като ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл.

78, ал. 6 ГПК с3умата от 71.92 лв., представляваща държавна такса и сумата от 300 лв., представляваща възнаграждение за вещо лице.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Дирекция „М.“ – МВР. Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС 1 бил приел, че в действащата през процесния период Наредба №8121з-776 от 29.07.2016 год. за реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в МВР, издадена от министъра на вътрешните работи въз основа на законова делегация, била налице празнота поради липсата на изрична правна норма, регламентираща преобразуването на положения нощен труд в дневен, както и че субсидиарно следва да бъде приложена Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ – чл. 9, ал. 2, тъй като в противен случай служителите в МВР биха били поставени в неравностойно положение спрямо работещите по трудови правоотношения. ЗМВР бил специален нормативен акт, регламентиращ статута на служителите в МВР, като предвиждал различен метод на правно регулиране на работното време, трудовото възнаграждение и всички останали аспекти на правоотношението на работещите в МВР /чл. 142 от закона/. Ищецът бил назначен в Дирекция „М.“ – МВР на длъжност „полицай“, „старши полицай“ и „командир на отделение“ в отдел „Специален дом за временно настаняване на чужденци - София“ и през процесния период същият бил държавен служител - полицейски орган, съгласно чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, а не лице, работещо по трудово правоотношение на основание ал. 1, т. 3 от същата разпоредба.

Съгласно чл. 142, ал. 2 от ЗМВР статутът на държавните служители по ал. 1, т. 1 се уреждал с този закон. Следвало да се има предвид, че ал. 4 и ал. 5 на чл. 142 ЗМВР предвиждали, че статутът на държавните служители по ал. 1, т. 2 се уреждал със Закона за държавния служител, а статутът на лицата, работещи по трудово правоотношение – при условията и по реда на КТ и ЗМВР. Ако законодателят искал да предвиди спрямо служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР приложението на друг нормативен акт, то щял да стори това с изрична правна норма – така, както го бил сторил по отношение на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 и 3 ЗМВР. В закона нямало препращаща норма, която да дава основание да се прилагат субсидиарно както разпоредбите на КТ, така и издадените въз основа на кодекса подзаконови нормативни актове, включително и НСОРЗ за тази категория служители. С оглед специалния характер на ЗМВР и при липсата на изрична правна норма, която да препраща към друг нормативен акт, размерът на дължимото допълнително възнаграждение следвало да бъде определен съобразно специалните правила, посочени в ЗМВР и издадените въз основа на законова делегация /чл. 187, ал. 10 от ЗМВР/ наредби на министъра на вътрешните работи. За субсидиарното прилагане на друг нормативен акт по силата на чл.

46, ал. 2 от ЗНА било необходимо да са налице две предпоставки: 1/ приложимият нормативен акт да е непълен и 2/ прилагането на разпоредби, които се отнасят до подобни случаи, от друг нормативен акт, да отговаря на целта на закона. В случая нито една от тези предпоставки не била налице. Специалните правила на ЗМВР и приложимата за процесния период наредба изчерпвали правната регламентация на статута на служителите в МВР по чл.

142, ал. 1 , т. 1 ЗМВР, включително регламентирали и въпросите, свързани с полагането на нощен труд. Посочените нормативни актове уреждали детайлно всички аспекти на правоотношенията, по които служителите в МВР полагали труд, като уредбата била съобразена със спецификата на функциите и дейностите на МВР. Поради това в случая не 2 била налице празнота. През процесния период ищецът бил изпълнявал служебните си задължения на 24-часови работни смени, съгласно месечни графици, като отработеното време се изчислявало сумирано. В резултат на това сумирано изчисляване на дневния и нощния труд, бил формиран резултат, който при надвишаване на нормата работни часове му бил заплащан на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР като извънреден труд. Положеният дневен и нощен труд, както и формираният извънреден труд, били изплатени съгласно действащата законова и подзаконова нормативна уредба в МВР, като това не се отричало от вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. Освен това при изработването и приемането на действащия ЗМВР законодателят бил отчел спецификата на служебните правоотношения на държавните служители в МВР и бил предвидил редица компенсаторни механизми за постигането на равно отношение пред закона на работниците и служителите по трудови правоотношения от една страна, и държавните служители в МВР, от друга страна. Част от тях били свързани с допълнително възнаграждение за прослужено време, основния платен годишен отпуск, обезщетения при прекратяване на служебното правоотношение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат в МВР, по-благоприятен режим на заплащане на извънредния труд – по неговата продължителност /до 280 часа за година/, пенсиониране при условията на I-ва категория труд. Следвало да се има предвид и Решение № 8 от 27.06.2017 год. по конституционно дело № 1/2017 год., в мотивите на което било посочено, че законодателят разполага с правото да изменя по целесъобразност дадена правна мярка е оглед настъпили съществени изменения в обществената действителност. Това обосновавало прилагането на различен метод на правно регулиране на работното време на работниците и служителите по трудови правоотношения в КТ и на държавните служители в МВР по ЗМВР. В този смисъл служителите в МВР не били поставени в неравностойно положение – напротив прилагането на НСОРЗ за тях и преизчисляването на нощния труд в дневен с коефициент 1.143, наред с всички останали преимущества, които законът им предоставял, щяло да постави в неравностойно положение лицата, работещи по трудово правоотношение, спрямо служителите в МВР. Следователно прилагането на НСОРЗ спрямо служителите в МВР не отговаряло на целта на закона. Дори да се приемело, че НСОРЗ е приложима в случая, то СРС неправилно бил определил коефициента, с който следва да бъде преизчислен положения нощен труд в дневен. В чл. 9, ал. 2 НСОРЗ била регламентирана формулата за преобразуване на положените часове нощен труд в дневни, като било предвидено при сумирано изчисляване на работното време нощните часове да се превръщат в дневни е коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място. Целта на цитираната разпоредба била да изравни продължителността на нощния с дневния труд при сумарното отчитане на работното време. Поради това тя е приложима само в случаите, когато нощното работно време е с по-малка продължителност от дневното. Отнесено към разпоредбите на КТ това означавало, че ако нормалната продължителност на работното време през деня е до 8 часа /чл. 136, ал. 3 от КТ/, а нормалната нощна продължителност е не повече от 7 часа /чл.

140, ал. 1 от КТ/, то в тези случаи коефициентът за преобразуване на положените часове 3 труд през нощта в дневни бил 8:7, т.е. 1.143. Разпоредбата на чл. 187, ал. 1 ЗМВР допускала полагането на труд и през нощта между 22.00 ч. и 6.00 ч., като работните часове не следвало да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период, т.е. допускало се нощният труд да е 8 часа, за разлика от КТ. Фиксираната законова норма от 8-часова продължителност на работното време през нощта била установена в закон /чл. 187, ал. 1 и 3 ЗМВР/ и се ползвала с презумпцията за конституционност и задължителност за прилагането й, докато бъде оспорена пред Конституционния съд от органите по чл. 150 от Конституцията на Република България и не бъде призната за противоконституционна съгласно чл. 151, ал. 2 от Конституцията на Република България. Първоинстанционният съд не бил съобразил изискванията относно отчитането на работното време за съответното работно място, а именно в МВР, където било допустимо полицейските служители да полагат нощен труд от 8 часа. Коефициентът в разглеждания случай бил 1 и такова преизчисляване нямало смисъл.

По-голямата продължителност на работното време през нощта /8 часа/ била обусловена от основните функции на МВР, установени в чл. 2, ал. 1 ЗМВР, свързани със защита на правата и свободите на гражданите, противодействието на престъпността, защита на националната сигурност, опазването на ред и пожарна безопасност и защита на населението. Въвеждането на ограничението по ЗМВР положеният нощен труд да не надвишава средно 8 часа за всеки 24-часов период било следствие от транспонирането на Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време, и по-конкретно на чл. 8 от нея. Съгласно цитираната разпоредба държавите членки следвало са предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че нормалната продължителност на работното време на работниците, които полагат нощен труд, не надвишава средно осем часа за всеки 24-часов период. Следователно преобразуването на положените часове труд през нощта в дневни с коефициент 1.143 по ЗМВР било неприложимо, тъй като не било налице законово основание за това. Такава била и волята на законодателя, видно и от последното изменение на чл. 187, ал. 4 ЗМВР /ДВ, бр.

60 от 2020 год./, съгласно който „при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното работно време към нормалната продължителност на работното време през нощта по ал. 1“. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски.

Ответникът по жалбата ЕМ. Н. П. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 187, ал. ал. 7 вр. с ал. 5, т. 2 ЗМВР вр. с чл. 179, ал. 1 вр. с чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.