Решение № 1384 от 05.12.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1384 гр. Пловдив, 05.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско дело № 20255300502454 по описа за 2025 година

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от Х. С. К., ЕГН **********, чрез адв. Т. Ф., и частна жалба, депозирана от ******** чрез адв. Г. В.

С въззивната жалба Х. С. К. атакува решение №2190/07.05.2025 година, постановено по гражданско дело №18931/2024 година на Пловдивския районен съд, VIII граждански състав, с което е осъдена да заплати на ********* сумата от 2500 лева - част от обща претенция в размер на 42500 лева, представляваща обезщетение, имащо характер на неустойка по член 18.1 от сключения между страните трудов договор №2432/01.11.2018 година за следдипломно обучение на специалисти в системата на здравеопазването, заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.11.2024 година до окончателното изплащане, както и направените разноски за производството по делото в размер на 500 лв., и са оставени без уважение направените от ответницата възражения за прекомерност на претендираната неустойка и за недействителност на клаузи от договора, на които ищецът основава претенциите си.

С въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт. Твърди се неправилна правна квалификация на иска, като се смесват в атакуваното решение облигационни и 1 трудови правоотношения. Твърди се, че с отговора на исковата молба е направено възражение за частична недействителност на клаузи от трудовия договор, в които е уговорена неустойката, но районният съд декларативно е приел, че е неоснователно, като липсват мотиви. Не са обсъдени доводите им за неоснователност на претенцията. Не са съобразени разпоредбите на член 206 и член 207 от Кодекса на труда за максималния размер на отговорността на работника. Липсват мотиви по отношение на евентуалното възражение за прекомерност на неустойките. Иска се отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на иска, като се претендира и присъждане на разноски за двете инстанции.

В срока по член 263, алинея 1 от ГПК е постъпил писмен отговор, като се излагат подробни съображения, че въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди. Претендира се и присъждане на разноски.

С постъпилата частна жалба ********** атакува определение №8357/27.06.2025 година, постановено гражданско дело №18931/2024 година по описа на Пловдивски районен съд, VIII граждански състав, с което е оставена без уважение подадената от ищеца молба за изменение на решение №2190/07.05.2025 година в частта му за разноските. Излагат се доводи за неправилност, тъй като определеният размер е в разрез с член 2, алинея 7 от Наредба №1/09.07.2004 година за възнагражденията за адвокатската работа.

Иска се отмяна на определението, ведно със законните последици.

В законоустановения срок не е постъпил писмен отговор на частната жалба.

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и допустимо – съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран – по предмета на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца твърдения и заявения петитум, макар и при непрецизна правна квалификация – посочено е общо, че се касае за трудов спор. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални предпоставки за постановяване на решението.

Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни 2 материално-правни норми, които е длъжен да коригира и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл.235, ал. 2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от *******, като се иска постановяване на решение, с което ответницата да бъде осъдена да заплати сумата от 2500 лв. – част от обща претенция в размер на 42500 лв., представляваща обезщетение, имащо характера на неустойка по чл.18.1 от сключения между страните трудов договор №2432/01.11.2018 г. за следдипломно обучение на специалисти в системата на здравеопазването, ведно със законната лихва. Претендира разноски. Твърди, че на специализанта са осигурени условия за придобиване на специалност, като е поето задължение в едномесечен срок от придобиване на специалност да постъпи на работа в болничното заведение за срок от 4 години, в противен случай се дължи неустойка в размер на 48000 лв. Ответницата, след успешно полагане на държавен изпит, е придобила права по специалност и същите се признават от 01.01.2024 г. На 18.12.2023 г. депозирала заявление за преназначаване от лекар специализант на длъжност лекар специалист, считано от 01.01.2024 г., като е сключен трудов договор №3165/21.12.2023 г. По него ответницата работила малко повече от шест месеца. Претендира се неустойка за оставащия срок от 3 години, 5 месеца и 15 дни в размер на 42500 лв.

Ответницата Х. К. оспорва иска и моли да се отхвърли като неоснователен и недоказан. Твърди, че ищцовото дружество не е направило разходи за обучението и за него не е настъпила щета, тъй като всички разходи по обучението се поемат от Министерството на здравеопазването по силата на договор за финансиране на обучение за придобиване на специалност по проект „Специализация в здравеопазването“ и съответните анекси към него.

Оспорват ищецът да е изправна страна по договора, тъй като поради оставане без акредитация за обучение на лекари специализанти обучението на К. е прекъснато и едва след подновяване на акредитацията на болницата ръководството на ********* е взело решение за удължаване периода на специализацията до 15.09.2023 г. Сключеният след придобиване на специалност трудов договор е безсрочен, а не за срок от 4 години. Прави възражение за частична недействителност на чл.18 вр. чл.17 от трудовия договор поради нарушаване на императивни правни норми и противоречие с добрите нрави, като излага съображения. При условията на евентуалност, ако се отхвърли възражението за недействителност на чл.18 от трудовия договор, възразява, че ищецът не е изправна страна по договора, като излага конкретни доводи. Отново при условията на евентуалност, в случай, че се приеме, че исковата претенция е основателна, прави възражение и за прекомерност на неустойката.

3

От състава на районния съд е прието, че между страните е сключен трудов договор №2432/01.11.2018 г., като ответницата е започнала работа по трудово правоотношение като лекар специализант по физикална и рехабилитационна медицина, считано от 01.11.2018 г., със срок на договора до датата на придобиване права на специалист, но не по – късно от една година от допускане на специализанта до държавен изпит. В чл.17 от договора страните се уговорили, че след края на обучението и успешно придобиване на специалност, специализантът се задължава в едномесечен срок да постъпи на работа в болничното заведение на длъжност лекар по придобитата специалност за срок от 4 години, а в чл.18 от договора – че при неизпълнение на това задължение специализантът дължи на ******** в размер на 48000 лв., а в чл.18.1 – ако специализантът напусне осигурената му работа преди изтичане на четиригодишния срок, дължи обезщетение, изчислено пропорционално на неизпълнената част от четиригодишния срок.

Прието е за установено, че К. е положила успешно държавен изпит за специалността Физикална и рехабилитационна медицина през декемврийската сесия на 2023 г., като преди това специализацията била удължена до 15.09.2023 г., а правата се признават от 01.01.2024 г.

На 18.12.2023 г. К. подала заявление за преназначаване на длъжност лекар специалист в ОФРМ, като със заповед №3164/21.12.2023 г. на Управителя на ищеца е прекратено трудовото правоотношение като специализант, а въз основа на трудов договор №3165/21.12.2023 г. е назначена на длъжност лекар, физ. рехаб. медицина в ОФРМ при ищеца, считано от 01.01.2024 г.

Със заявление №1489/16.04.2024 г. К. поискала трудовото правоотношение да се прекрати на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ, а ако не се приеме предложението, да се счита за тримесечно предизвестие. Трудовото правоотношение е прекратено със заповед №2336/17.07.2024 г., считано от същата дата, на основание чл.326, ал.1 КТ. В заповедта било посочено, че К. дължи обезщетение по чл.18.1 от предишния трудов договор в размер на 42500 лв., изчислена пропорционално на неизпълнената част от четиригодишния срок.

Така описаните факти са правилно установени. Пред въззивната инстанция не се събраха нови доказателства, не се навеждат и доводи за неправилно установени факти, като се възприе описаната фактическа обстановка.

Въз основа на нея съдът е приел, че възражението за недействителност на клаузите на чл. 18 и чл.18.1 от трудовия договор от 01.11.2018 г., направено от ответницата, е неоснователно, тъй като претенцията не е за заплащане на разходи, а за неустойка. Декларативно е обявено за неоснователно и възражението за прекомерност на неустойката, тъй като се претендира част от общия размер.

Неоснователно е възражението на жалбоподателката, касаещо 4 правната квалификация. Дадената от съда е по чл.79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.92 от ЗЗД и чл.357 от КТ. С оглед изнесените факти обаче трудовият договор (от 2018 г.) е бил за придобиване на по – висока квалификация. Ето защо прецизната правна квалификация на иска е по чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД вр. чл.234, ал.3, т.2 вр. т.1 КТ. Това обаче не води до промяна в правната квалификация.

Страните по договор за повишаване на квалификацията целят постигането на благоприятни за тях последици чрез повишаване на равнището, степента на знанията и уменията на работника или служителя в рамките на определена професия или специалност. Договорът има характер на трудов, но по отношение на въпросите, свързани с неговото изпълнение и последиците му, са приложими общите правила за договорите и изпълнението, респективно по отношение на отговорността за неизпълнението следва да се приложи гражданския закон.

Обучението за повишаването на квалификацията се осъществява извън рамките на обичайния трудов процес по предоставяне на работната сила. Минималното задължително съдържание на договора е определено в чл.

234, ал. 2 КТ, а ал.3 дава възможност страните да уговорят и допълнителни условия, свързани със задължението на работника или служителя да работи при работодателя за определен срок, както и каква отговорност се носи при неизпълнението на първото условие или при незавършване на обучението (решение №168/12.04.2010 г. по гр.д. №896/209 г. на ВКС, I V г.о.; решение 160/07.06.2011 г. по гр.д. №617/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение №171/15.10.2020 г. по гр.д. №171/2020 г. на ВКС, IV г.о. и други).

Не се възприемат доводите на въззивника, че от съда е допуснато смесване на трудово правни и облигационни отношения – същите са взаимно свързани. Както е посочено в решение №141/27.06.2022 г. по гр.д. №3429/21 г. на ВКС, IV г.о., страните могат да уговорят и други, непосочени в чл. 234, ал.