Решение № 1095 от 12.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1095 гр. Пловдив, 12.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20235330116239 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. П. Г. против „Сити Кеш“ ООД, с която се предявява установителен иск с правно основание чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за потребителски кредит № ***/*** г., сключен между страните, е недействителен поради неспазване на изискванията на ЗПК, а при условията на евентуалност – установителен иск с правно основание чл. 21 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата за неустойка, обективирана в чл. 11 от договор за потребителски кредит № ***/**** г.

В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***/**** г., по силата на който на ищеца била предоставена сумата в размер на 1300 лева, при ГПР в размер на 49,64 % и фиксиран лихвен процент в размер на 40,05 %, която следвало да бъде върната на 21 двуседмични вноски, в срок до 04.11.2022 г. Посочва се, че в чл. 5, ал.1 от договора било уговорено, че потребителският кредит следва да бъде обезпечен с поръчителство или банкова гаранция, при условия, надлежно индивидуализирани в договора. В чл. 11 от договора било предвидено, че в случай на неизпълнение на задължението за представяне на 1 обезпечение, ищецът дължал неустойка в размер на 1441,41 лева, платима разсрочено съобразно вноските по договора. От правна страна се посочва, че сключеният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т. 7 – 12, т. 20, чл. 11, ал.2 и чл. 12, ал.1 т. 7 – 9 ЗПК. Посоченото се обосновава с обстоятелството, че не е посочена методиката за формиране на ГПР, както и че посочената обща сума за плащане на съответства на посочения процент на ГПР. По съществото си същата представлявала скрито възнаграждение, поради което следвало да бъде включена в ГПР.

Посочването на по-нисък ГПР от действителния представлявало нелоялна търговска практика и нарушавало императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Също така се изтъква и че клаузата за неустойка е неравноправна по смисъла на чл. 143 ГПК и противоречи на добрите нрави, доколкото неустойката излиза извън присъщите й функции.

Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД, с който се излагат съображения за недопустимост на предявената искова претенция, а при условията на евентуалност – за нейната неоснователност. Посочва се, че е налице злоупотреба с право от страна на ищцата, доколкото същата е образувала седем отделни производства с цел генериране на допълнителни разноски. Поради изложеното се претендира същите да бъдат съединени на основание чл. 213 ГПК, а при условията на евентуалност – ако не бъдат съединени, да не се присъждат разноски.

Претендира се, че исковата молба е нередовна, доколкото не е внесена дължимата държавна такса в пълен размер и от страна на ответницата не е посочена банкова сметка. По основателността на предявения иск се излагат съображения, че в договора е коректно посочен ГПР, като неустойката не следва да бъде включвана, доколкото същата би породила ефект след сключването му. Неустойката имала за цел да обезщети страната по сключен договор, поради която причина не представлявала скрито възнаграждение.

Още към момента на сключване на договора, ищецът бил уведомен за всички клаузи по него, включително и за дължимата неустойка. Клаузата за неустойка, според ответника, се явява действителна, като ако ищецът е имал възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок от неговото 2 сключване, без да е обвързан от неустойката. Доколкото ищецът е имал възможност да въздейства върху дължимостта на неустойката, се претендира, че същият не може да възразява, че противоречи на добрите нрави. Навеждат се доводи, че клаузата за неустойка и нейната дължимост била индивидуално уговорена, респ. същата не била неравноправна по смисъла на ЗЗП.

Поради изложеното се претендира предявените искове да бъдат отхвърлени, като в полза на ответното дружество да се присъдят разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Сити Кеш” АД и М. П. Г. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем № **** от **** г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 1300 лева /л. 6 - 10 от делото/.

Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40,05 %, а годишният процент на разходите е 49,64 %.

Съобразно чл. 5 от Договора, в тридневен срок считано от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1 ) банкова гаранция за всички дължими суми по договора или 2) едно или две лица- поръчители, които да отговарят на следните, кумулативно поставени изисквания, разписани в чл. 5, ал. 1, т.1 от договора, а именно: при един поръчител – осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от седем пъти минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по други договори за заем, сключени със заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.

При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл.

11 от договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 1441,41 лева.

3

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Сити Кеш" АД като заемодател и М. П. Г. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1300 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Съгласно чл. 11 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 1441,41 лева. Разпоредбата на чл. 5 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: едно или две физически лица- поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания съобразно чл. 23 от общите условия, при които ответникът предоставя кредитно финансиране ) или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 11 и чл. 5 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които клаузата на чл. 5, ал.1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на 4 обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,64 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е 5 формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.