Решение № 3611 от 15.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3611 гр. Пловдив, 15.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20255330114588 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл.22, вр. чл.11, чл.19 ЗПК и чл.26, ал.1 ЗЗД.

В исковата молба от В. М. Ш. против „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД се твърди, че с договорения ФЛП 40 % по договора за паричен заем се нарушават добрите нрави, като в случая договорената възнаградителна лихва надхвърляла повече от три пъти законната. Поради това и на основание чл.11, ал.1, т.9 ЗПК договорът бил недействителен. Не били спазени и императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като действително приложеният ГПР бил различен от вписания. Уговореното възнаграждение за фирмата – гарант било разход по кредита, който следвало да бъде включен в ГПР. Поради невключване на възнаграждението за поръчителя в посочения в договора размер на ГПР, последният не съответствал на действително приложения в кредитното правоотношение, което водило до нищожност на кредитната сделка. Съдържа се позоваване на решение на СЕС по дело № С-453/10. Договорът за поръчителство бил нищожен поради липса на основание, поради заобикаляне на закона и поради противоречие с добрите нрави. Този договор бил сключен само и единствено поради договора за заем, поради което се явявал акцесорен по отношение на него и следователно нищожен. С него се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. Направено е искане за признаване за установено, че договор за паричен заем № *** е недействителен на основание чл.22, във връзка с чл.11, ал.1, т. 9 и т.10 ЗПК, сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, както и срещу второто ответно дружество за признаване за установено че договор за поръчителство *** е нищожен, поради липса на основание, поради заобикаляне на закона и 1 поради противоречие с добрите нрави. Претендирани са разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД е депозирало отговор на исковата молба, според който предявеният иск е недопустим, поради липса на правен интерес. Твърди се, че в сключения договор ясно е посочен фиксирания лихвен процент и годишния процент на разходите по кредита. Счита, че не е налице соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като цялата изискуема информация била налична в договора за потребителски кредит. Счита, че разноските, свързани със задължението за предоставяне на обезпечение не могат да бъдат разглеждани като елемент от общия разход по кредита. Като акцесорно облигационно правоотношение, възнаграждението по договор за гаранция не следвало да се включва в ГПР по договор за паричен заем. Твърди, че ГПР изразява общите разходи по кредита и съответства на посочения в договора. Ищецът преди сключване на договора знаел параметрите на кредита и условието за предоставяне на обезпечение. И двата договора били сключени по инициатива на ищеца. ГПР по договора включвал само лихвеното задължение, освен главницата, тъй като това бил единственият разход по кредита за кредитополучателя към момента на сключване на договора. С оглед изложеното моли за отхвърляне на исковата претенция.

Претендира разноски.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от „Файненшъл България“ ЕООД, според който договорът за поръчителство е действителен. Дружеството предоставяло гаранционни сделки по занятие, като обезпечавало изпълнението по договори за кредит срещу възнаграждение. Поръчителството се простирало върху всички последици от неизпълнението на главното задължение, вкл. и разноските по събиране на вземането, поради което отговорността на поръчителя можела да бъде ангажирана в размер, надвишаващ с много полученото възнаграждение. Ако насрещната страна считала размера на възнаграждението за висок, следвало въобще да не сключи договора. При сключване на договора дружеството действало добросъвестно. Поради това е направено искане за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор за предоставяне на гаранция № *** от 26.04.2024г., сключен между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД, по силата на който дружеството се е задължило да издаде гаранция за плащане в полза на заемодателя по договора за заем, с цел гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за заем.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, че на 26.04.2024г. между ищеца и първия ответник е сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който е отпусната парична сума в размер на 5 000 лв.

Не се спори и че между ищеца и второто ответното дружество е бил сключен договор за предоставяне на гаранция № ***, по силата на който „Файненшъл България“ ЕООД е поело 2 задължението да обезпечи пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД задълженията на кредитополучателя по договора за кредит, при възнаграждение от 3 323.88 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които от по 184.66 лв., дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за заем.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула.

Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. С отговора на „Изи Асет Мениджмънт“ АД се сочи, че в годишния процент на разходите по кредита е включена само лихвата по кредита, тъй като това е единственият разход по кредита за кредитополучателя. Несъстоятелно било твърдението, че при изчисляване на ГПР по договора следва да се включи възнаграждението, което той е договорил с дружеството-гарант, тъй като то не било част от общия разход по кредита за потребителя, не било част от заемното правоотношение и не представлявало пряк разход, свързан с кредита. Съдът намира, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е установено за услуга в полза на заемодателя, която е задължително условие за отпускане на заема и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включено в ГПР. При сключването на договора за заем, чрез предвиждане на обезпечение под формата на одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя 3 гаранционни сделки, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането му, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР. Ищецът е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да възстанови. Уговореното възнаграждение за поръчителя представлява допълнително възнаграждение за заемодателя за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с чл.19, ал.4 ЗПК. Не се спори, че в договора за заем изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение, като една от предвидените възможности е с одобрено от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД дружество - гарант. Ищецът се е възползвал от тази алтернативна възможност и е сключил договор за предоставяне на гаранция с втория ответник. Не се спори, че договорите са сключени на една и съща дата, заведени са под един номер. Освен това, заемодателят и поръчителят имат качеството на свързани лица, защото при осъществена служебна справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт“ АД. При тези данни, заемодателят е бил наясно с избора на ищеца за предоставяне на обезпечение още към момента на сключване на договора за заем. Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на заемодателя и поставена като изискване за предоставяне на заема, това допълнително плащане се отнася до разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер надхвърля законовото ограничение, предвид посочения в договора процент, размера на възнаграждението и срока на заема. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и поконкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност, по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно, процесният договор за заем е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Относно договора за предоставяне на гаранция: Договорът е акцесорен, като единствено основание за сключването му е договорът за заем и предвиденото в него задължение за предоставяне на гаранция. Предвид недействителността на договора за заем, липсва и основание за сключването на договора за предоставяне на поръчителство. Възраженията на ответника във връзка с относителната му самостоятелност са неоснователни. От постигнатите между страните уговорки не може да се изведе друга причина за сключването на договора, различна от осигуряването на обезпечение чрез обезпечение по заема. Поради 4 това съдът намира, че предявените установителни искове са основателни и следва да бъдат уважени.

При този изход на делото, на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски за държавна такса в общ размер от 326.03 лв., от които 233.63 лв. дължими от „Изи Асет Мениджмънт“ АД и 92.40 лв., дължими от „Файненшъл България“ ЕООД. В производството ищецът е бил представляван от *** И., в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, видно от представения договор за правна защита и съдействие. Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16, както и предвид практиката на СЕС от 2024г., установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. В случая делото не представлява фактическа и правна сложност, проведено е едно съдебно заседание, в което пълномощник на ищеца не се е явил, събирани са само писмени доказателства, поради което намира, че справедливият размер на дължимия адвокатски хонорар, който следва да се определи в полза на ЕАД Е. И. за оказана правна защита и съдействие на ищеца възлиза на сумата от 420 лв. с включен ДДС, платима поравно - по 210 лв. или по 107.37 евро от всеки от ответниците.