Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 2526 от 02.10.2024, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно търговско дело 2021/2023
Вид
Определение № 2526
Подписан
02.10.2024
В сила
02.10.2024
Състав
Камелия Ефремова, Иво Димитров, Людмила Цолова

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2526 гр. София, 02.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Иво Димитров Касационно търговско дело № 20238002902021 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „БЪЛГАРСКА БАНКА ЗА РАЗВИТИЕ“ ЕАД, ЕИК: 121856059 /ББР/ срещу въззивно решение № 634 от 15.05.2023 г., постановено от Апелативен съд – София /САС/ по в.гр.д. № 2927 по описа на съда за 2022 г., с което след обезсилване на първоинстанционно решение № 260538 от 27.01.2022 г., постановено от Софийски градски съд /СГС/ по гр.д. № 895 по описа на съда за 2019 г., производството по делото е прекратено, като постановено по недопустим иск и е върната исковата молба, по която същото е образувано, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон. Оспорва се изводът на съда, че след като исковата молба, с която е предявен искът по чл. 135 от ЗЗД, е подадена след влизане в сила на решението за откриване на производство по несъстоятелност на ответника „БУЛАРКО“ АД /н./, то не би могло да се приеме, че се касае за Павлов иск, за предявяването на който тече някакъв различен срок от този по чл. 649, ал. 1 от ТЗ, още повече, че като съищец по делото е конституиран и постоянният синдик на дружеството. Оспорва се и 1 изводът на съда, че правният ефект от уважаването на иска по чл. 135 от ЗЗД би бил именно този, визиран в чл. 649, ал. 1 ТЗ, т.е. - връщане на процесния имот в масата на несъстоятелността и откриване на възможността за осребряването му от синдика в производството по несъстоятелност /а не по реда на ГПК от съдебен изпълнител/, при което от ефекта на отмяната и обявяването на относителната недействителност ще се ползват всички кредитори на „БУЛАРКО“ АД /н./, а не само банката – ищец.

Касаторът настоява, че процесният иск е такъв по чл. 135 ЗЗД във вр. с чл. 124, ал. 3 от ГПК, като целта му е да бъде обявена относителна недействителност на процесната сделка само спрямо ищеца. Твърди се, че предявеният иск не съдържа фактически твърдения и петитум, съответстващи на специалната уредба на чл. 649 ТЗ относно Павлов иск, свързан с производството по несъстоятелност, както и че същият не е основан и на накърняване на масата на несъстоятелността. Сочи се, че искът не е насочен към попълване на масата на несъстоятелността, не е свързан с имуществено право от същата и няма действие по отношение на останалите кредитори в несъстоятелността.

Касаторът намира за напълно погрешен извода на САС, че правният ефект от уважаване на иска по 135 ЗЗД ще е връщане на процесния имот в масата на несъстоятелността и откриване на възможност за осребряването му в производството по несъстоятелност. Твърди, че процесният имот нито е включен в масата на несъстоятелността, нито ще се върне в нея, тъй като с определение на САС, на основание чл.

638, ал. 3 от ТЗ, на ищеца е разрешено продължаването на принудителното изпълнение по ГПК относно процесния имот, за което е образувано и изпълнително дело. Според касатора при уважен Павлов иск по чл. 135 ЗЗД, доколкото недействителността не е абсолютна, реализацията на процесния имот ще се осъществи по реда на ГПК от съдебен изпълнител, като получената цена ще послужи за удовлетворяване само на кредитора – ищец.

Иска се отмяна на обжалваното решение, с всички произтичащи от това законови последици, претендират се разноски.

В приложено към касационната жалба на този касатор изложение 2 по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се заявяват основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК.

Поставят въпросите:

„1. Допустимо ли е подаването на искова молба по чл. 135 от ЗЗД, във връзка с чл. 124, ал. 3 от ГПК, от отделен кредитор, след влизане в сила на решението за откриване на производство по несъстоятелност, срещу трети недобросъвестни лица, договаряли с длъжника за който е открито производство по несъстоятелност, включително и когато тези искове обуславят необходимото другарство на несъстоятелния контрагент, при допуснато от съда по несъстоятелността продължаване на започнато преди откриването на производството по несъстоятелност принудително изпълнение по ГПК върху процесния имот, на основание чл. 638, ал. 3 от ТЗ.

2. Би ли могло да се приеме, че искова молба по чл. 135 от ЗЗД, във връзка с чл. 124, ал. 3 от ГПК, подадена от отделен кредитор, след влизане в сила на решението за откриване на производство по несъстоятелност, е Павлов иск, за предявяването на който не се прилага срокът по чл. 649, ал. 1 от ТЗ, а общият 5 годишен давностен срок?

3. Какъв ще е правния ефект от уважаването на иск по чл. 135 от ЗЗД, при условие, че се иска обявяване на относителна недействителност на сделката само спрямо ищеца, че иска не е основан на твърдения за накърняване на масата на несъстоятелността и че успешното провеждане на иска по никакъв начин няма да се отрази върху нея?

4. Допустимо ли е въззивният съд при разглеждане и решаване на делото, повторно да се произнесе по въпроса за допустимостта на иска, след като въпроса вече е решен от същия по степен съд - САС, с влязло в сила определение. Нарушава ли се принципа за процесуална икономия в този случай ?“

Според касатора тези въпроси са предмет на спора в обжалваното решение на САС и са от значение за изхода на делото. Сочи се, че въззивният съд се е произнесъл в изложения в касационната жалба смисъл, въпреки че е констатирал, че въпросът досежно допустимостта на иска е обследван по реда на чл. 274 и сл. ГПК в предходно, приключило пред САС частно производство, в което предявеният иск е приет за 3 допустим. Излага се също, че за да достигне до необоснования си извод за недопустимостта на иска по чл. 135 от ЗЗД във връзка с чл.124, ал. 3 от ГПК, въззивният съд напълно е пропуснал да обсъди обстоятелството, че с определение № 3640/08.11.2017 г., ТО, 11 състав на САС, на основание чл.

638, ал. 3 от ТЗ е разрешил на ищеца продължаване на принудителното изпълнение по ГПК относно процесния имот, за което е образувано изп. дело № 20158580401325 по описа на ЧСИ Уляна Димоларова, peг. № 858 на КЧСИ, преместено за продължаване на действията под № 20218440402186 при ЧСИ Стоян Якимов, peг. № 844.

Като се цитират разрешенията, дадени в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. относно действителния смисъл на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК се твърди, че поставените от касатора въпроси са от значение за точното прилагане на закона, защото разглеждането им ще допринесе за осъвременяване на създадената съдебна практика, с оглед настъпили промени в законодателството, както и за развитието на правото, поради непълнота и неяснота в правната уредба, касаеща допустимостта на иска по чл. 135 ЗЗД, предявен по общия ред с приложима 5-годишна давност за предявяването му, срещу длъжник, спрямо който е открито производство по несъстоятелност, в хипотезата, в която се иска обявяване на относителна недействителност на сделката само спрямо ищеца, искът не е основан на накърняване на масата на несъстоятелността, предявен е срещу трети недобросъвестни лица, договаряли с длъжника, за който е открито производство по несъстоятелност, но поради естеството на иска последният се явява необходим другар на тези трети лица и съда по несъстоятелността, на основание чл. 638, ал. 3 от ТЗ, е разрешил на ищеца продължаване на принудителното изпълнение по ГПК относно процесния имот. В подкрепа на твърденията на касатора за допустимост на предявения иск се цитира решение № 57/19.07.2010 г., по реда на чл. 290 ГПК, постановено по т.д. № 695/2009 г., решение № 344 от 24.01.2019 г. по т.д. № 38/2018 г. на ВКС, Второ т.о. и определение № 704 от 29.11.2019 г. по ч.т.д. № 2081/2019 г. на ВКС, Второ т.о.

Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното решение, обосновавана от касатора с твърдения, че предявеният иск е с правно основание чл. 135 от ЗЗД във връзка с чл. 124, ал. 3 от ГПК, налице са 4 всички изискуеми предпоставки за успешното упражняване на правото на иск по чл. 135 ЗЗД, като в исковата молба не се съдържат никакви твърдения за увреждащ характер на оспорваната сделка по отношение масата на несъстоятелността. Според касатора неправилно обаче съдът счита, че се касае за предявен иск по чл. 649, ал. 1 ТЗ във връзка с чл.

135 ЗЗД. Сочи се, че неправилната правна квалификация, дадена от САС, съставлява нарушение на материалния закон. Според касатора, излизайки извън пределите, определени с исковата претенция, съдът нарушава и диспозитивното начало на гражданския процес, нарушено е процесуалното правило на чл. 6, ал. 2 ГПК, което е пряко установимо и това нарушение е забележимо, без да се налага разглеждане на казуса по същество.

Ответниците по тази жалба „БУЛАРКО“ АД /н./, П. И. Р. и И. П. П. – ответници по иска, в писмени отговори по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорват жалбата като неоснователна, претендират разноски.

Подадена е и касационна жалба от „БУЛАРКО“ АД /н./, срещу същото решение в частта му, с която не е уважена претенцията за присъждане на възнаграждение на процесуалния представител на „БУЛАРКО“ АД /н./ на основание чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата /стр. 5, абз. първи от решението/. Излага се, че решението не съдържа изричен отхвърлителен диспозитив в този смисъл, какъвто обаче и не бил необходим, за да подлежи на обжалване, в какъвто смисъл се цитира определение на ВКС.

Излагат се оплаквания, че в тази му част решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в нарушение на процесуалния закон. Иска се отмяната му в обжалваната част и осъждането на ищеца в производството да заплати на процесуалния представител на „БУЛАРКО“ АД /н./ адв. В. С. от САК, адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и съдействие по чл. 38, ал. 1, т. 2 на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата по делото за трите съдебни инстанции. В изложение на основания за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в тази жалба се формулира въпросът „Приложима ли е разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. по отношение на юридически л и ц а ? “ По този въпрос се сочи практика на ВКС, която според 5 жалбоподателят е противоречива и част от която, също според него е неправилна, и следва да бъде изоставена или да не бъде споделена, респ. – да бъде предотвратено прилагането й от първостепенните и въззивни съдилища, поради което според касатора е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Ответникът по тази жалба „БЪЛГАРСКА БАНКА ЗА РАЗВИТИЕ“ ЕАД намира същата за недопустима, а по същество – за неоснователна.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба на ищеца „БЪЛГАРСКА БАНКА ЗА РАЗВИТИЕ“ ЕАД е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

Жалбата, подадена от адв. С., но от името на ответника „БУЛАРКО“ АД /н./, срещу въззивното решение в частта му, с която мълчаливо не е уважена претенцията му за присъждане на възнаграждение на процесуалния представител на основание чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата /стр. 5, абз. първи от решението/, независимо от това как е именувана, по същество има характер на молба с основание чл. 248, ал. 1 от ГПК - за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, по която компетентен да се произнесе е съдът, който е постановил решението. В отлика от отменения ГПК, сега действащият процесуален закон не урежда самостоятелно обжалване на решението в частта му за разноските. Същото в тази му част подлежи само на допълване или изменение по реда на чл. 248 от ГПК, и само постановеният в това производство съдебен акт /определение/, който го и завършва, подлежи на самостоятелно обжалване. При изложеното след произнасянето на касационния състав по жалбата на „БЪЛГАРСКА БАНКА ЗА РАЗВИТИЕ“ ЕАД по реда на чл. 288 от ГПК, делото следва да бъде върнато на въззивния съд за произнасяне по молбата за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, именувана от жалбоподателя адв. С. /претендирайки възнаграждение по чл. 38 от ЗА, което следва да се присъди нему, а не на лицето, което представлява, процесуалният 6 представител с подаването на същата жалба защитава свое лично право, а не такова на представляваната от него страна в процеса/, „касационна жалба“.