Разпореждане № 773 от 19.02.2026, Районен съд - Монтана

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 773 гр. Монтана, 19.02.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ЧЕТВЪРТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: АНЕЛИЯ ЦЕКОВА като разгледа докладваното от АНЕЛИЯ ЦЕКОВА Частно гражданско дело № 20261630100332 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.411 ал.2 т.2 ГПК.

Постъпило е заявление по реда на чл. 410 от ГПК от Ф.И. град С. срещу длъжника Т. Д. Т., ЕГН **********, от с. А., П. за издаване на заповед за изпълнение за сумите:

487.65 евро - главница, представляваща задължение по Договор за кредит от 2008 година,

395.01 евро договорна лихва за периода 04.06.2008 г. до 22.04.2009 г., 273.95 евро мораторна лихва от 05.06.2008 г. до 08.07.2014 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на вземането и съдебните и деловодни разноски.

В заявлението изрично е посочено, че по силата на договора кредитодателят Б.П.П.Ф. /с предходно фирмено наименование ДЖ.И./, *** е отпуснал кредит, а кредитополучателят го е усвоил и се е задължил да го върне, ведно с уговорената възнаградителна лихва, а именно: добавка, съставляваща печалбата на кредитополучателя, начислена върху главницата съгласно фиксиран лихвен процент. Изплащането на кредита е разсрочено на 52 седмични погасителни вноски. Крайният срок за изпълнение на договора е настъпил на 22.04.2009 г. Кредитополучателят не е изпълнил изцяло и в срок задължението си за плащане на погасителните вноски, като падежът на първата просрочена вноска е настъпил на 04.06.2008 г. Считано от следващия ден длъжникът е изпаднал в забава, като на основание чл.86 ЗЗД се дължи 1 обезщетение за забава (лихва за забава), чийто размер се изчислява върху падежирала, непогасена в срок и просрочена към съответния момент главница, спрямо действащия процент на законната лихва. Лихвата за забава, посочена в настоящото заявление, е начислена за периода от датата на забавата до датата на цесията - 08.07.2014 г. С оглед настъпилия краен срок за изпълнение на договора, целият неизплатен остатък от главницата е станал изискуем, ведно със законната лихва за забава (съгласно чл.86 ЗЗД) от подаване на завлението до изплащане на задължението, както и неизплатената част от договорната възнаградителна лихва и лихва за забава за периода преди подаване на заявлението.

С оглед Закон за въвеждане на еврото в Република България, по силата на който официалната парична единица на Република България считано от 01.01.2026 г. е евро, всички суми, предмет на настоящото заявление са посочени в евро.

Вземането е цедирано на заявителя: С договор за продажба и прехвърляне на вземания от 08.07.2014 г. гореописаните вземания са прехвърлени в полза на Ф.И.. Доверителят й е надлежно упълномощен от цедента да уведоми кредитополучателя за прехвърлянето на вземането, като уведомление в този смисъл е изпратено на длъжника. Предвид изложеното е сключен валиден договор за цесия, който е породил действие както в отношенията между страните по него (цедент и цесионер), така и спрямо длъжника и третите лица.

Докладчикът по делото счита, че следва да отхвърли изцяло заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, поради следното:

1. Липсва процесуалната възможност заявителя да търси правата си срещу длъжника, тъй като липсват доказателствата за надлежно прехвърлените права и по-конкретно: Договора за цесия от датата 08.07.2014 г. с прехвърленото вземане на длъжника.

Съгласно разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК , съдът е длъжен да извърши проверката дали искането за издаване на заповед за изпълнение не противоречи на закона и на морала.

2

Относно противоречието със закона тази проверка изисква заповедният съд да прецени дали е налице нарушаване на императивната правна норма, което на практика означава да прецени в този аспект валидността на правната сделка, от която заявителят черпи правата си и валидността на отделните нейни клаузи.

Съгласно чл. 27. (1) ГПК: "Процесуално правоспособен е този, който е правоспособен по материалното право. ", а съгласно чл. 26. (2) ГПК: "Освен в предвидените от закон случаи никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд. " За страните по делото и тяхната активна легитимация съдът следи служебно.

Изискването за съобщаване на сключения договор за цесия на длъжника цели да гарантира неговите интереси, тъй като той не е страна по договора, но последиците на договора засягат неговата правна сфера.

Отчитайки тези особености, законодателят обезпечава интересите на длъжника като предвижда изрично редица гаранции: чл. 99, ал. 3 от ЗЗД – предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника за прехвърлянето; чл.

99, ал. 4 от ЗЗД – прехвърлянето има действие спрямо длъжника от деня, когато е било съобщено на последния от стария кредитор; по арг. от чл. 103, ал. 3 от ЗЗД – длъжникът може да направи на цесионера всички възражения, които е могъл да направи на цедента и които произтичат от облигационното правоотношение с него и възраженията, произтичащи от други правоотношения между длъжник и цедент, които са възникнали до съобщението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД . Поради това длъжникът се освобождава от отговорност, ако до получаване на съобщението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД престира на стария кредитор, а след получаване на съобщението – на новия кредитор. Следователно изпълнението на изискването по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД не е факт относим към правопораждащите факти и съдържанието на предявеното вземане, нито към принадлежността на вземането в патримониума на цесионера /той придобива същото от момента на сключване на договора за цесия/, а към противопоставимостта на цесията на длъжника и съответно към възможността на цесионера да претендира изпълнение на придобитото от него вземане. От момента на съобщаването от цедента, договорът за цесия поражда действие и по отношение на длъжника и той не може да се освободи от задължението, като престира на първоначалния 3 кредитор. Именно поради това съобщаването на цесията е факт от значение за спорното право, чието настъпване следва да бъде съобразено от съда в хода на висящото производство.

В практиката на ВКС / Решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о. / се приема, че цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК /Виж Определение № 559 от 5.12.2019 г. на ВКС по т. д. № 884/2019 г., I т. о., ТК, докладчик съдията В. Н. /. В Решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Е. В., е прието също така, че не е възможно уведомяването съгласно чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД от цедента да бъде заместено от съобщението за издадената заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, тъй като заповедта за изпълнение и съобщението са издадени от съда, а не от цедента, нито от негов пълномощник. Получаването на уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с връчване на приложените към исковата молба доказателства, едно от които е изходящото от цедента или неговия пълномощник съобщение по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД не може да бъде игнорирано. Следователно с връчване на уведомлението в хода на исковото производство цесията има действие спрямо длъжника.

В случая доколкото се касае до заповедно производство, достатъчно е изложението в заявлението по чл. 410 от ГПК на конкретни и категорични данни за извършено уведомяване на длъжника.

2. Видно от приложения към заявлението Договор за заем, сключен на 21.04.2008 година, разрешеният такъв е в размер на 1 000.00 лв. и ГПР посочен като 313.52 %. Срокът за връщането му е за 52 седмици, по 36.73 лв. за всяка вноска. Общата сума за връщане е 1 910.00 лв.

Сключеният договор е потребителски и следва да се подчинява 4 на нормите на ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.

Съгласно чл. 7, ал. 3, изр. 1-во ГПК съдът е задължен служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, а заявлението се отхвърля, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави (чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК) или се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това (чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК).

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

От съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Несъмнено е, че получаване на кредита е обусловено от заплащането на лихви, но в случая, съгласно приложения погасителен план не може да се направи извод по какъв начин е формирана месечната вноска за връщането му. При разрешен и усвоен кредит от 1 000.00 лв. общата сума за връщане е от 1 910.00 лв., т.е. два пъти повече от отпуснатия кредит. Сумата, която се претендира със заявлението е от 1 156.61 евро.

Това обстоятелство налага извода, че процесната сума има характера на "общ разход по кредита за потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в ГПР. Доколкото, съгласно гореизложеното, тази сума представлява сигурно възнаграждение за кредитора, което той очаква да получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на ГПР без включване на това възнаграждение, цели въвеждане на потребителя в заблуждение относно разходите му по заема. При това положение посоченият в договора ГПР не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - непосочване на ГПР и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.

5

Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/, което към 2025 г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50% от заетата сума. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 на чл. 19 ЗПК, се считат за нищожни.

Не е установен и механизма, по който са определени лихвата за забава и върху кои суми е начислявана.

Водим от горното, съдът

РАЗПОРЕДИ:

ОТХВЪРЛЯ ИЗЦЯЛО Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от Ф.И. град С. срещу длъжника Т. Д. Т., ЕГН **********, от с. А., П., както следва:

487.65 евро - главница, представляваща задължение по Договор за потребителски паричен кредит от 2008 година,