Решение № 3143 от 20.07.2026, Административен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 3143

Хасково, 20.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Хасково - IV състав, в съдебно заседание на четиринадесети юли две хиляди двадесет и шеста година в състав:

СЪДИЯ:

ЦВЕТОМИРА ДИМИТРОВА

При секретар ГЕРГАНА ТЕНЕВА като разгледа докладваното от съдия ЦВЕТОМИРА ДИМИТРОВА административно дело № 20267260700603 / 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административно - процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.172, ал.5 вр. ал.1 от Закона за движение по пътищата (ЗДвП).

Образувано е по жалба на М. С. Ж. от [населено място], депозирана чрез пълномощник и насочена против Заповед № GРAM - 2212117 от 05.05.2026г. издадена от младши автоконтрольор към РУ – Димитровград при ОДМВР-[област](Н. Я. М.).

В жалбата се твърди, че издадената заповед е незаконосъобразна - постановена в нарушение на административнопроизводствените правила, в противоречие с материалноправните разпоредби на закона и в несъответствие с неговата цел.

Твърди се, че оспорената заповед е издадена в нарушение на чл. 59, ал.2, т.4 от АПК и без да са установени по безспорен начин всички елементи от фактическия състав на нарушението, което е предпоставка за прилагане на ПАМ. Сочи се, че нарушението било [жк], ал.1 от ЗДвП, но не бил отчетен факта, че съгласно чл. 123, ал.1, т.3, б.“в“ от ЗДвП, задължение за уведомяване органите на МВР възниквало само ако между участниците в произшествието нямало съгласие относно обстоятелствата свързани с него. Такива данни в заповедта и съставения АУАН не се съдържали. Наред с това, за да било налице нарушение по чл. 175, ал.1 от ЗДвП било необходимо деянието да е извършено виновно, а в заповедта не били изложени факти, от които да се направи извод за формата на вината. Дори да се приемело, че е налице осъществено нарушение, то в случая било еднократен акт. Налагането на най-тежката мярка за максимално предвидения срок , без да се отчетат конкретните обстоятелства, превръщало мярката в необоснована репресия и я отклонявало от нейната превантивна цел. Макар органът да действал при обвързана компетентност , той бил длъжен да спазва принципа на съразмерност.

По изложените съображения се моли за отмяна на обжалваната заповед.

Претендира се присъждане на разноски в полза на адвоката оказал безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата.

Ответникът - Младши автоконтрольор към РУ – Димитровград при ОДМВР-[област](Н. Я. М.) редовно призован, не се явява и не ангажира становище по жалбата.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

На 05.05.2026г., младши автоконтрольор при РУ – [община], ОДМВР-[област] съставил спрямо оспорващия М. С. Ж., Акт за установяване на административно нарушение сер. GА, с бл. №5150563. В акта било посочено, че на на 05.05.2026г., около 16.15ч. в [населено място], по [улица], оспорващия е управлявал лек автомобил Тойота ФЖ К., с рег. № [рег. номер] като не е спазил пътна дистанция от движещия се пред него лек автомобил Ф. Ф. с рег. № [рег. номер] управляван от Г. Г. Г. и е реализирал пътно транспортно произшествие с материални щети. Отбелязано е също, че водачът не е останал на място, за да установи какви са вредите от ПТП, като го е напуснал и не е уведомил контролните органи на МВР. Актосъставителят квалифицирал поведението на оспорващия описано в АУАН като нарушение на чл.23, ал.1 от ЗДвП и чл. 123, ал.1, т.3, б.“а“ от ЗДвП.

АУАН бил предявен и връчен на адресата си на 05.05.2026г.

На база съставения АУАН, на същата дата – 05.05.2026г.ответникът приложил, спрямо жалбоподателя, с оспорената заповед принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 171, т.1, б.”З” ББ)от ЗДвП - временно отнемане на СУМПС до решаване въпроса за отговорността , но не повече от три месеца.

Видно от разписката в обжалваната заповед, последната била връчена на адресата си на датата на издаване. Жалбата до съда срещу административния акт била депозирана чрез РУ [община], на 14.05.2026г., като е регистрирана с рег. № 254000-3184 от същата дата.

По делото като писмени доказателства са приети документите, съдържащи се в административната преписка, доказателства за компетентността на издателя на акта и справка за нарушител. По искане на жалбоподателя по делото е приобщено и съдебно решение постановено от РС [община], с което последния се е произнесъл по законосъобразността на санкционния акт, с който е ангажирана административнонаказателната отговорност на оспорващия.

При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

Оспорването е депозирано в законоустановения срок, срещу годен за обжалване административен акт, от лице с правен интерес, поради което е допустимо. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Обжалваната заповед е издадена от компетентен орган, разполагащ с правомощия да постановява актове от оспорения вид съгласно чл.172, ал.1 от ЗДвП, с оглед представената по делото Заповед № 272з-877 от 26.03.2026г.на Директора на ОДМВР- [област] за оправомощаване на определена категория длъжностни лица, за издаване на принудителни административни мерки по чл.171 от ЗДвП и предвид заеманата от ответника длъжност удостоверена в Заповед № 272з-1203 от 24.04.2026г. на ВПД Директор на ОДМВР-[област].

Заповедта е издадена в писмена форма, подписана е от издателя си и съдържа правни и фактически съображения за издаването си, които не си противоречат. Наред с това мотиви за издаване на обжалвания акт могат да се изведат и от другите подготвителни документи по издаването й, съдържащи се в административната преписка, вкл. от приобщения АУАН, който за целите на настоящото производство се явява подготвителен документ и то официален свидетелстващ такъв и в който посочените реквизити са вписани. Съгласно посоченото в ТР № 16/1975 г. на ОСГК на ВС на РБ мотивите към административния акт могат да се съдържат в друг документ, съставен с оглед предстоящото издаване на административния акт. Ето защо според настоящия съдебен състав изискването за мотивировка е спазено и оспорения акт отговаря на изискванията за форма по чл. 149, т.2 от АПК.

Обжалваният акт е издаден на основание нормата на чл.171, т.1, б.”З” ББ)от ЗДвП, предвиждаща за осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения, спрямо водач който при управление на моторно превозно средство е извършил нарушение по този закон, за което е предвидено налагане на наказание лишаване от право да се управлява моторно превозно средство да се прилага принудителна административна мярка временно отнемане на СУМПС , за срок до решаване на въпроса за отговорността му, но за не повече от три месеца – за нарушенията по чл. 175, ал. 1. В т.5 от последната норма пък е предвидена наказуемост за водач, който наруши задълженията си като участник в пътнотранспортно произшествие; посредством налагане на наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок три месеца и с глоба 200 лв.

В чл. чл. 23 ал.1 от ЗДвП е предвидено задължение за водачите на пътно превозно средство - да се движат на такова разстояние от движещото се пред тях друго превозно средство, че да могат да спрат зад него, когато то намали скоростта или спре рязко.

В чл.123, ал.1, т.3, б.“а“ от ЗДвП се съдържа правило за поведение, според което водачите на п.п.с. и участници в пътнотранспортно произшествие, от което са причинени само имуществени вреди са длъжни да окажат съдействие за установяване на вредите от произшествието.

Между страните няма спор, че на посочената в АУАН и ЗППАМ дата , място и час жалбоподателят е управлявал лек автомобил Тойта с рег. № [рег. номер] Следователно същия е имал и качеството на „водач” на моторно превозно средство.

Безспорно, от същото писмено доказателство, както и от събраните обяснения вкл. тези на оспорващия се установява , че жалбоподателят е бил участник в пътно транспортно произшествие, само с материални щети, настъпило между управлявания от него лек автомобил и лек автомобил Ф. Ф. с рег. № [рег. номер], при което управлявания от оспорващия автомобил се е движел зад пътното превозно средство Ф. Ф..

Тези факти не са спорни между страните. Спорните въпроси се заключават в това дали оспорващия е извършил административно нарушение и дали то е осъществено виновно.

Принудителните административни мерки са форма на изпълнителна дейност, чрез която се дава легален израз на държавната принуда, упражнявана в предвидените от закона случаи. По своята правна същност те са актове на държавно управление, от категорията на индивидуалните административни актове и следва да бъдат подчинени на принципа на законност, както по отношение на издаването им, така и по отношение на изпълнението им. "Временното отнемане на СУМПС" не съставлява санкция, т.е. административно наказание, а е принудителна административна мярка, която се налага, за да се осигури безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения. Заповедта за прилагане на ПАМ има самостоятелни правни последици, различни от акта, с който се установява нарушение и от санкционния акт, с който се налага административно наказание, а и прилагането на ПАМ предхожда дейността по налагане на административно наказание. Следователно нормите на ЗАНН и НК са изцяло неприложими в случая, а оттук при административно производство по издаване и обжалване на ПАМ нито административният орган, нито съдът следва да изследват въпроса за вината. Съответно ирелевантен за настоящото производство е и изходът от производството по оспорване на санкционен акт издаден спрямо жалбоподателя за описаното в АУАН нарушение. Т.е. при преценка наличието на основания за прилагане на ПАМ от процесния вид съдът е длъжен да извърши проверка само за това налице ли са описаните в заповедта обективни обстоятелства и попадат ли те в хипотезата на 171, т.1, б.“З“ ББ)от ЗДвП.

В случая от обясненията на жалбоподателя и на водача на другия пострадал автомобил и пътника в същия става ясно, че на процесната дата, място и час водача на Ф. Ф. е спрял внезапно, след което е настъпил удар в задната му част, с управлявания от оспорващия автомобил. От така установените факти по делото, единственият извод до който може да се достигне е че при управлението на м.п.с. оспорващия не се е движел на такова разстояние от движещото се пред него пътно превозно средство, че да може да спре зад него, когато то намали скоростта или спре рязко. В хипотезите, когато при произшествието са причинени само имуществени вреди, какъвто е и процесния, за водача съществува, както задължението по чл. 123, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, а именно да спре, за да установи какви са последиците от произшествието, така и задължението по чл. 123, ал. 1, т. 3, б. "а" от ЗДвП-да съдейства за установяване на вредите. От обясненията на жалбоподателя дадени в хода на административното производство е безспорно, че същия е бил наясно , че е ударил с управляваното от него п.п.с. друг автомобил, а от обясненията на шофьора управлявал удареното м.п.с. и пътника до него, се установява че жалбоподателя след като е разменил думи с последния относно ситуацията поради която се е стигнало до ПТП е отказал да слиза от автомобила си и си е тръгнал от местопроизшествието. Тези факти от обективна страна субсумират състава на чл. 123, ал.1, т.3, б.“а“ от ЗДвП. Вмененото с цитираната норма задължение е самостоятелно и независимо от последващите задълженията на участниците в ПТП да попълнят двустранен констативен протокол за пътнотранспортното произшествие при наличие на съгласие относно обстоятелствата, свързани с него или при липса на такова без да напускат местопроизшествието да уведомят контролните органи на Министерството на вътрешните работи на територията, на която е настъпило произшествието, и изпълняват дадените им указания, визирани съответно в б.“б“ и „в“ на чл. 123, ал.1, т.3, от ЗДвП. В случая от събраните доказателства по делото не се установява оспорващия да е слязъл от автомобила, за да извърши оглед на двете превозни средства, да е провел разговор с управлявалия другото п.п.с. водач, от обясненията на Д. К. - пътувал в пострадалия автомобил става ясно, че разговора между тях е касаел само ситуацията поради която се е наложило водача на лек автомобил Ф. Ф. да спре рязко, а не се установява да са налице други свидетели очевидци на поведението на оспорващия при и незабавно след настъпване на ПТП и до напускане на местопроизшествието, съответно искания за разпит на такива лица не са ангажирани по делото. Следователно не се установява жалбоподателят своевременно да е предприел активно поведение, насочено към оказване на необходимото съдействие за установяване на вредите от ПТП, незабавно след настъпването му, а доказателства за обратното не се ангажират.