Решение № 260321 от 17.02.2023, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е гр.София,17. 02.2023 г.

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав в публичното заседание на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ ИВАНОВА

Мл.с-я ГЮЛСЕВЕР САЛИ

При секретаря Юлиана Шулева

И прокурора сложи за разглеждане

В.гр.д.№ 3192 по описа за 2021 г.

Докладвано от съдия Маркова, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.258 и следв. ГПК.

С решение № 20260656 от 25.11.2020 г. по гр.д.№ 3587 по описа за 2020 г. на СРС, Второ ГО, 178 състав се:

ОТХВЪРЛЯ предявеният от К.С.Т., срещу Главна Дирекция

„Гранична полиция“ - МВР, иск с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл.

187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР / ред. - ДВ, бр. 81 от 2016 г./ за заплащане на сумата от 1827,04 лв., представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 258 часа за периода от 10.12.2016 г. – 10.12.2019 г., получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска на 23.01.2020г. до окончателното й изплащане, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 237,98 лв., представляваща лихва за забава върху дължимото допълнително възнаграждение за извънреден труд, получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143 за периода от 10.12.2016 г. до 10.12.2019 г.;

ОСЪЖДА на основание чл. 178, ал.

1, т. 3 вр. чл. 179, ал. 2 ЗМВР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, Главна Дирекция „Гранична полиция“ - МВР, да заплати на К.С.Т., сумата от 1597,04 лв.- възнаграждение за незаплатен извънреден труд от 225,30 часа за явяване 30 минути по-рано преди всяка работна смяна за периода от 10.12.2016 г. – 10.12.2019 г. ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска на 23.01.2020г. до окончателното ѝ изплащане и 207,86 лв. лихва за забава върху главницата от 1597,04 лв.-. за периода от 01.01.2017 г.-10.12.2019 г. като ОТХВЪРЛЯ иска за лихва за забава върху главницата от 1597,04 лв. за периода от 10.12.2016 г.-31.12.2016 г.

Срещу така постановеното съдебно решение са постъпили въззивни жалби от:

1-К.С.Т., ищец пред СРС. Решението се обжалва в частта в която е отхвърлена претенцията й за заплащане на сумата от 1827,04 лв., представляваща дължимо допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в размер на 258 часа за периода от 10.12.2016 г. – 10.12.2019 г., получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска на 23.01.2020г. до окончателното й изплащане, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 237,98 лв., представляваща лихва за забава върху дължимото допълнително възнаграждение за извънреден труд, получен в резултат на преизчисляване на положения нощен труд с коефициент 1,143 за периода от 10.12.2016 г. до 10.12.2019 г.

Излагат се доводи за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната от въззивницата Т., част. Счита, че неправилно СРС бил приел, че разпоредбата на чл.9, ал.2 НСОРЗ не намира приложение в случая. За процесния период действала Наредба № 8121 з-407 от 11.08.2014 г.,в сила от 01.04.2015 г., която предвиждала при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22 ч. и 6 ч. за отчетния период да се умножава по 1,143 като се арг. с чл.1, ал.2 от тази Наредба. В следващите наредби, съответно № 8121з-592/02.06.2015 г. и № 8121з-779 от 02.08.2016 г. , липсвала такава изрична уредба. Затова счита, че е налице празнина в правото, която обективирала субсидиарното приложение на чл.9, ал.2 НСОРЗ. Последната представлявала общо основание; така било прието и в съдебната практика на ВКС. Позовава се на чл.6, ал.2 КРБ, както и на чл.48, ал.5 КРБ.

Иска се да бъде отменено в обжалваната му част първоинстанционното решение и да се постанови друго, с което претенцията да бъде уважена. Претендират се разноски.

По въззивната жалба не е постъпил отговор от ответника пред СРС- Главна дирекция „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ”- МВР“.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивницата е уведомена на 06.01.2021 г.

Въззивната жалба е подадена на 21.01.2021 г. , т.е. в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Въззивната жалба е подадена от надлежна страна, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

2- Главна дирекция „ГРАНИЧНА ПОЛИЦИЯ”- МВР“, ответник пред СРС. Решението се обжалва в частта в която въззивникът /ответник пред СРС/ е осъден да заплати на К.С.Т., сумата от 1597,04 лв.- възнаграждение за незаплатен извънреден труд от 225,30 часа за явяване 30 минути по-рано преди всяка работна смяна за периода от 10.12.2016 г. – 10.12.2019 г. ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска на 23.01.2020г. до окончателното ѝ изплащане и 207,86 лв. лихва за забава върху главницата от 1597,04 лв.-. за периода от 01.01.2017 г.-10.12.2019 г.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение. Сочи, че положеният от ищцата /пред СРС/ извънреден труд е изплатен; това се установявало от събраните по делото писмени доказателства. Действително, продължителността на работното време през отделните дни можело да надвишава нормалната такава, но работното в повече се компенсирала с почивка в границите на отчетения период. По делото бил отчетен и платения годишен отпуск и отпуска по болест. От заключението на вещото лице по СЧЕ се установило, че продължителността на работното време била съобразена с общото трудово законодателство. Вещото лице било достигнало до извода, че през процесните периоди отработеното време на ищеца е отчетено правилно.

Иска се да бъде отменено в обжалваната му част първоинстанционното решение и да се постанови друго, с което претенцията да бъде отхвърлена. Претендират се разноски.

По въззивната жалба не е постъпил отговор от ищеца пред СРС- К.С.Т..

В течение на производството се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното от СРС, решение в частта в която претенцията на ищцата е била уважена.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 03.12.2020 г.

Въззивната жалба е подадена на 15.12.2020 г., т.е. в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Въззивната жалба е подадена от надлежна страна, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим процес.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел следното:

По исковете с правно основание чл. 187, ал. 5, т. 2 / ред. - ДВ, бр. 81 от 2016 г./, вр. чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР, чл. 86 ЗЗД за възнаграждение за положен извънреден труд при преизчисляване на положен нощен труд с коефициент 1,143:

По делото не било спорно между страните, че ищецът е бил в служебно правоотношение с ответника през процесния период по смисъла на чл.142, ал.1,т.1 ЗМВР, както и че ищцата е изпълнявала точно служебните си задължения, като е полагала труд на смени по график на 12 – часови дежурства- дневна и нощна. Отработеното време се изчислявало сумарно. От заключението на съдебно счетоводната експертиза се установявало, че отработените от ищцата часове нощен труд са 1808 часа, като за тях й било заплатено допълнително възнаграждение за нощен труд за осем часа на всяка нощна смяна по 0,25 лв./ч/. Вещото лице било констатирало, че при преобразуване на положените часове нощен труд в дневни с коефициент 1,143, се получавали 258 незаплатени часове, за които следвало да се заплати възнаграждение в размер на 1827,04 лв., а дължимата върху тази главница лихва за забава била в размер на 237,98 лв.

Спорният въпрос по делото бил дали ответникът дължи заплащане на парично възнаграждение за нощен труд след превръщането на отработените часове нощен труд в дневен труд за дежурствата, които ищецът е положил през процесния период и съответно приложимо ли е правилото на чл.9, ал.2 НСОРЗ.

Като е проследил правната уредба визирана в ЗМВР и наредбите издадени въз- основа на него, съдът е достигнал до извода, че в ЗМВР липсва разпоредба, която да установява правило за преизчисляване на нощния труд в дневен и за заплащане на извънреден труд, ако такъв е налице след преизчисляване на нощния труд в дневен и съответно за заплащане на извънреден труд, ако такъв е налице след преизчисляването. Налице била, обаче, разлика между „нощен труд“ и „извънреден труд“. В приетите Наредби, действали за периода 2016 г., 2018 г. и 2019 г. било уредено задължението за заплащане на допълнително възнаграждение за положен нощен труд на служителите. Затова не можело да се приеме, че е налице непълнота в нормативния акт, за да се приеме субсидиарно приложение на чл.9, ал.2 НСОРЗ. От заключението на СЧЕ се установило, че е заплащан нощен труд в размер на 0,25 лв. за час отчетен нощен труд /вариант 1 н заключението/.

Нормата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ не била приложима и с оглед приетото в чл.187, ал.3 ЗМВР, че нормалната продължителност на дневното и нощно работно време била еднаква – 8 часа, т.е. коефициентът бил 1.

Според СРС специалната уредба в ЗМВР и подзаконовите нормативни актове не водело до дискриминация. Напротив, тази правна уредба била съобразена с характера на дейността, извършвана от служителите на МВР. Тази дейност налагала някои по-неблагоприятни условия на полагане на труд, в това число и възможността за полагане на повече часове нощен труд поради което в ЗМВР и подзаконовите нормативни актове били предвидени различни компенсации за служителите на МВР в отклонение на от КТ, например допълнително възнаграждение за прослужено време, по-голям размер на редовен платен годишен отпуск и допълнителни отпуски, обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение. При тези си мотиви СРС е достигнал до извода, че в случая не бил налице извънреден труд; часовете положен нощен труд били част от работното време на смени, а не извънреден труд по смисъла на чл.179 ЗМВР. Липсвали данни за незаплатен извънреден труд и затова не следвало да се присъди допълнително възнаграждение по чл.178, ал.1,т.3 ЗМВР. В случая компесаторния механизъм било допълнително възнаграждение. Според СРС невъзможността на същия да изпълни целта си и да послужи за реално обезпечаване на вредните последици от полагането на труд през нощта не можело да се преодолее по съдебен ред и то чрез прилагане по аналогия на друга правна уредба при наличието на изрична регламентация за размера, реда и условията на изплащането му. Затова и исковата претенция била неоснователна. Претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД като акцесорна, също се явявала неоснователна.

По отношение на претенцията за заплащане на възнаграждение за часовете за явяване на инструктаж преди застъпване на смяна, СРС е посочил в мотивите си, че от представените от самия ответник писмени доказателства се установява, че ежедневния инструктаж преди всяка смяна е била задължителна част от работния процес, който инструктаж бил с продължителност от около 25-30 мин. Това се потвърждавало и от събраните по делото гласни доказателства, които съдът е приел за достоверни. Страните не спорели, че времето за провеждане на инструктажа не е отчетено от работодателя и съответно не е заплатено.

Приложима била нормата на чл. 2 от Директива № 2003/

88/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време, която давала следната дефиниция на работното време: всеки период, през който работникът или служителят или работи, или е на разположение на работодателя и изпълнява своята дейност или задължения в съответствие с националното законодателство и/или практика. СРС е счел, че действията по провеждане на инструктаж /установени от събраните гласни доказателства/ включващи разпределение на постовете и задачите за деня, предаване на оръжието на всеки служител и разясняване на мерките за безопасност по време на работа са част от задълженията на служителя и следва да се извършват в работно време. Присъствието и провеждането на инструктажа било абсолютно задължително, като без него служителите не могли да пристъпят към изпълнение на задачите за съответната смяна, което било още един аргумент, че времето за извършването му съставляват част от работното време.