Решение № 385 от 23.07.2024, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 385 гр. Благоевград, 18.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: П. Узунов

Членове:

Вера Коева

Милена Каменова при участието на секретаря Катерина Пелтекова като разгледа докладваното от Милена Каменова Въззивно гражданско дело № 20241200500487 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК и е образувано по въззивна жалба на П. Л. Д., действащ чрез процесуалния представител адв. Н.

И., срещу Решение № 113/28.03.2024г. по гр.дело № 596/2023г. по описа на РС Петрич, с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 121а, ал. 4 във вр. с ал.

1, т. 1, б. „а“ КТ, предявен от ищеца срещу ответника „С. Шпед“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. **, ЕИК: 202730835, с който се претендира дружеството ответник да бъде осъдено да заплати на 74 487,37 лева, представляваща разликата в трудовото възнаграждение, което ответникът (като работодател) фактически изплатил на ищеца, и онова, което му дължи, според минималните условия на работа, установени от законодателството на Кралство Белгия, където работодателят го командировал за работа в периода от 06.10.2020г. до 24.01.2023г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в първоначално сезирания съд – 06.02.2023г., до окончателното погасяване на вземането. С решението още е отхвърлен и евентуален иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, съдържащ претенцията „С. Шпед“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. **, ЕИК 202730835, да бъде осъдено да заплати на ищеца сумата от 1 000 лв., 1 представляваща разликата в трудовото възнаграждение, което ответникът (като работодател) е изплатил на ищеца, и онова, което му дължи, според минималните условия на работа, установени в Кралство Белгия, където работодателят го е командировал за периода от 06.10.2020г. до 24.01.2023г., с което е настъпило неоснователно обогатяване за работодателя, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в първоначално сезирания съд – 06.02.2023г., до окончателното погасяване на вземането.

Във въззивната жалба се релевира оплакване срещу извода на първоинстанционния съд, че за всяка отделна транспортна услуга, извършвана в държава от ЕС, било необходимо първо сключване на договор с търговското дружество, със седалище в съответната чужда държава, и едва след това командироване на ищеца, като в тази връзка се оспорва извършения анализ от първоинстанционния съд към цитираната от ищеца съдебна практика.

Акцентира се върху наведеното още с исковата молба твърдение, че ответното дружество изпълнявало транспортна дейност като подизпълнител на DHL Белгия, поради което между двете дружества налице бил сключен договор, но отделно от това се възразява, че било ирелевантно къде точно ищецът упражнявал своята трудова дейност, изразена в извършване на транспортна услуга, след като било ясно, че ответното юридическо лице било в най-тясна връзка с територията на Кралство Белгия, като това обстоятелство било изрично признато в отговора към исковата молба, където e посочено, че автомобилите и служителите на дружеството фактически се намирали в град Брюксел. Оспорва се извода на съда, свързан с предоставяните на работника командировъчни разходи - последните били извън предмета на делото, респ. предмета на доказване и не били част от доклада по делото, а решаващият съдебен състав недопустимо компенсирал така платените суми с основание “командировачни разходи” с претендираното в процеса трудово възнаграждение. С тези аргументи се иска отмяна на атакуваното първоинстанционно решение и уважаване на така предявения иск, съответно присъждане на съдебно-деловодни разноски за две съдебни инстанции, като е и релевирано възражение за прекомерност на претендираното от ответната страна възнаграждение.

В представения по реда на чл. 263 ГПК отговор се сочи, че извършваните от ищеца превози за сметка на ответника “С. Шпед” ЕООД 2 били както в рамките на ЕС, така и в Англия, като с нито един от ползвателите на транспортни услуги не e налице сключен договор, като този извод според ответника следвал от анализа на приобщените по делото писмени и гласни доказателства, които по този въпрос кореспондирали помежду си. Твърди се, че ищецът не успял да проведе доказване на часовете труд, които следва да му бъдат платени, съобразно минималната действаща ставка в Белгия, както и че ответното дружество е най-тясно свързано с последната държава, тъй като е установено, че въззиваемият е в правоотношения с търговци - спедитори от различни държави. Представят се аргументи и съображения срещу възраженията на въззивника. Сочи се още, че работникът дори получил в повече от дължимото му се, поради което правилно първоинстанционният съд отказал да уважи исковата претенция, доколкото с нея ищецът претендирал повторно заплащане на вече заплатения му труд, което противоречало на принципа на добросъвестно осъществяване на трудовите права и задължения, залегнал в чл. 8, ал. 1 КТ. Освен това се акцентира, че е релевирано възражение за прихващане на търсената сума за дължимо и неплатено трудово възнаграждение с изплатените командировачни разходи. Въззиваемият се позовава на чл. 3, параграф 7 от Директива 96/71/ ЕО и практика на СЕС по приложението на тази разпоредба, според която специфичните добавки, свързани с командироването, се смятат за част от минималната заплата, освен ако не са изплатени като възстановяване на разходи, които фактически са направени във връзка с командироването, като например пътни разходи, разходи за храна, квартирни разходи, а според тази страна в процеса било доказано, че в тежест на работодателя останали всички разходи, свързани с пътуването и престоя на работника в чужбина. В тази връзка се предлага извод, че изплатените суми от ответника, представлявали допълнително трудово възнаграждение, възможността за предоставянето на което е уредена в чл. 6, ал. 1, т. 2 вр. чл. 13, ал. 1, т. 4 НСОРЗ.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в 3 обжалваната част.

Въззивинят съд намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Делото е образувано пред РС с искова молба на ищеца П. Л. Д. срещу ответника “С. Шпед” ЕООД, за заплащане на сума в размер на 1000, впоследствие изменена на 74 487,37 лева, представляваща разликата между паричната равностойност на престирания от ищеца труд и реално платеното му от ответника трудово възнаграждение за процесния период.

По делото са приети писмени доказателства, изслушани са гласни доказателствени средства и е приета съдебно-счетоводна експертиза. С атакуваното решение главно предявеният иск с правно основание по чл. 121а, ал. 4 във вр. с ал. 1, т. 1, б. „а“ КТ е отхвърлен като неоснователен, като съдът е приел, че от изслушаните свидетелски показания и проведеното експертно заключение се установява по категоричен начин, че ответникът работодател командировал ищеца за работа в държави от ЕС и в Кралство Великобритания, но без предварително сключен договор с търговец, базиран в тези държави.

Ищецът извършвал транспортни услуги в резултат на сключвани множество превозни сделки с различни спедитори, но това се случвало след като ищецът вече бил командирован в чужбина. Първостепенният съд е приел, че за процесния период ответникът е платил на ищеца командировъчни разходи, които надхвърляли разликата между изплатеното трудово възнаграждение и дължимото такова по минималните ставки на Кралство Белгия, поради което присъждането на процесната сума би представлявало нарушение на разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от КТ. Като неоснователен е отхвърлен и евентуално предявеният иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, тъй като между страните е налице сключен трудов договор, на чиято база следвало да се разреши спорното правоотношение.

Между страните не е спорно обстоятелството, че на 06.10.2020г. между тях e сключен трудов договор на трудов договор с № 407 от 06.10.2020 г.

(прекратен на 24.01.2023 г.), по силата на който ищецът се задължава да престира труд като шофьор на товарен автомобил срещу основно трудово възнаграждение в размер на 650 лева, като основната дейност на дружеството работодател е извършване на международен превоз на товари, както и че докато упражнява тази трудова дейност ищецът e транспортиран за сметка на 4 своя работодател до Завентам, Кралство Белгия, откъдето започвало фактическото упражняване на трудовата функция, като там работникът e настаняван в специално пригоден за живеене апартамент. От изслушаната съдебно-счетоводна експертиза, а и от приетите по делото писмени доказателства (справки от НАП), е установено, че за периода на действие на трудовия договор в масивите на агенцията по приходите са установени общо отработени часове 3752 часа.

Минималната работна ставка в Кралство Белгия за един отработен час от шофьор на товарен автомобил е 12,2105 евро. Ако ставката бъде отнесена към часовете, отговарящи на дните, през които ищецът е осигуряван от ответника, се получава обща сума от 45 813,30 евро или 89 604,00 лв. За времето, през което е съществувало процесното трудово правоотношение, начисленото трудово възнаграждение на ответника е 15 116,63 лв. Разликата между последните две суми е 74 487,37 лв. При горните изчисления са ползвани и работните часове за дните, през които ищецът е ползвал отпуск (редовен платен годишен, неплатен и платен отпуск за болест), като тези дни са общо 112, а работните часове за тях са 896. Въззивната инстанция намира, че тези часове не следва да бъдат взети предвид, поради което и разликата между начисленото трудово възнаграждение и сумата за работните часове през реално отработените дни, според минималните ставки в Кралство Белгия, е 53 089,40 лв.

Общата сума, която е изплатена на ищеца, докато е работил при ответника, е 85 087,92лв., като тя е начислена въз основа на командировъчни заповеди. От експертизата се установява още, че за процесния период по банкова сметка на ищеца са заплатени 43 800, 83 лева разходи за задгранични командировки, а заедно със заплатените и работни заплати, тази сума достига до 55 984,11 лева. Освен тази сума, от банковата сметка на управителя на ответника “С. шпед” ЕООД в полза на ищеца са изплатени и 41 287,09 лева, с основание на паричните преводи “работни заплати и командировки”, поради което общата сума, която ищецът получил в периода на действие на трудовото му правоотношение с ответника възлизала на 97 271,20 лева. От вещото лице е изчислено още, че на основание чл. 31 от Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, на работника се дължат (съгласно периодите на командироване, отразени в представените по делото заповеди, издадени от работодателя) 32 740,59 лева.

5

От фактическа страна, с оглед оплакванията във въззивната жалба, е спорно дали дружеството въззиваем е изпълнявало основния предмет на своята дейност в качеството си на подизпълнител на DHL Белгия, но подобно твърдение не може да бъде установено за доказано. В тази връзка - от анализа на представените писмени доказателства (заповеди за командироване), изслушаните свидетелски показания (св. Деян Георгиевски, св. А. Милкик) и експертното заключение се установява, че ответното дружество е извършвало транспортни курсове както в държави, които са членки на Европейския съюз Белгия, Франция, Нидерландия, така и във Великобритания, като подаването на заявките за самите транспортни курсове се случва чрез специално създадена интернет платформа, в която транспортната фирма представя своите оферти, които подлежат на предварително одобрение от фирмите заявители. Вещото лице е констатирало, че ответникът, видно от международните товарителници, съхранявани в счетоводството му, изпълнявал транспортни услуги за DHL International (Bonn, Germany), DHL Freight, (Koln, Germany), DHL Worldwide Network NV/SA (Diegem, Belgium), DHL Aviation (UK), DHL International (Germany), от които контрагенти вещото лице установило осчетоводени плащания за процесния период, поради което възражението на въззивника, че първата инстанция достигнала до погрешното заключение, че работодателят не осъществявал курсове единствено за DHL Belgium, е неоснователно.