Решение № 195 от 24.07.2026, Окръжен съд - Враца

РЕШЕНИЕ

№ 195 гр. Враца, 24.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Борис К. Динев

Членове:

Христо Н. Х.

Веселина Люб. Павлова при участието на секретаря Мария К. Ценова като разгледа докладваното от Христо Н. Х. Въззивно гражданско дело № 20261400500059 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от И. Р. Н., с ЕГН **********, от *** против решение № 666/20.10.2025 г. по гр. д. № 1497/2025 г. на Районен съд – Враца, с което е признато за установено по отношение на И. Р. Н., че дължи на ’’Застрахователно акционерно дружество ОЗК - Застраховане” АД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, представлявано от изп. директори А. Л. и Р. Д., сумите по издадената по ч. гр. дело № 391/2025 г. на ВРС заповед за изпълнение № 253/04.02.2025 г., а именно: 47,60 лв. главница, представляваща регресна претенция по щета № 0410-300-0010- 2020 на „ЗАД ОЗК - Застраховане” АД, на основание чл. 500, ал. 1, т. 3 от КЗ /изплатено застрахователно обезщетение/; законната лихва върху главницата, считано от 03.02.2025 г. до окончателното изплащане на главницата. Със същото решение е осъден И. Р. Н. да заплати на ’’Застрахователно акционерно дружество ОЗК - Застраховане” АД, 225,00 лв. деловодни разноски по ч. гр. дело № 391/2025 г. на ВРС, както и 465 лв. деловодни разноски по първоинстанционното дело.

Въззивника И. Р. Н. обжалва решението, като счита същото за незаконосъобразно, поради неправилно приложение на материалния закон, както и допуснато процесуално нарушение. В съдебното решение не били обсъдени доводите на ответника и сочените доказателства, а крайния извод на съда бил формиран изцяло въз основа на доводите на 1 ищеца, дословно. При постановяване на решението била нарушена разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като възраженията на ответника не намерили своето отражение в мотивите на решението, съответно не били обсъдени преди формиране на крайния извод на съда. Не били съгласни с мотивите на съда, че са налице предпоставките за уважаване на регресната претенция на ищеца, тъй като напускането на ПТП от страна на ответника не било неправомерно, нито присъствието на органи МВР при това ПТП било задължително. За да уважи регресния иск съда се позовал на правна фикция, която не била установена в закона, а съда я извел сам цитирайки становище на ищеца по делото. Правните презумпции и правните фикции, следвало да са уредени в закона, те не можело да се извеждат по тълкувателен път и то ad hoc. Да се предполага разногласие или напускането на мястото на ПТП, да се приравнява липсата на един от участниците при пристигане на органите на МВР на липса на съгласие за механизма на настъпване на ПТП било незаконосъобразно, тъй като липсата на съгласие между участниците в ПТП трябвало да е ясно обективирано, а не да се извежда чрез правна фикция по тълкувателен път. Собственика на паркираното МПС не бил участник в ПТП, нито участник в движението, съгласно дефинициите на §6 т. 27 и 28 от ЗДвП и се намирал извън автомобила, когато ответника ударил паркирания неправилно автомобил. Видно от показанията на собственичката на паркираното МПС, разногласие относно настъпване на ПТП и причините за него нямало. Съставен бил протокол от органите на МВР на местопроизшествието в присъствието и на собственичката на автомобила и на ответника, който бил подписан и от двамата без възражения. Съгласно разпоредбата на чл.

500, ал. 1, т. 3 от КЗ застрахователят имал право да получи от виновния водач платеното от застрахователя обезщетение, когато виновният водач е напуснал мястото на настъпването на пътнотранспортното произшествие преди идването на органите за контрол на движение по пътищата, когато посещаването на местопроизшествието от тях било задължително по закон.

Случаите, когато е задължително посещаването на местопроизшествието от органите за контрол на движение по пътищата, били регламентирани в разпоредбата на чл. 125, т. 1-8 от Закона за движение по пътищата. В настоящия случай при управление на своя лек автомобил водачът му - ответник по делото, реализирал ПТП с паркиран автомобил, като тази хипотеза не попадала в нито една от посочените в тази норма хипотези, вкл. в хипотезите на т. 7 и т. 8 от чл. 125 ЗДвП, според които Службите за контрол на МВР посещават задължително мястото на пътнотранспортното произшествие, когато между участниците в произшествието има разногласие относно обстоятелствата, свързани с него /т.

7/, и произшествието е с един участник и моторното превозно средство не е в състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му от произшествието вреди /т. 8/.

Разпитаната в съдебно заседание свидетелка, не била участник в ПТП по смисъла на т. 26, §6 от ЗДВП, нито дори участник в движението или водач, а собственик на повредена вещ паркирано МПС. В случая доказателствата сочели, че нямало разногласие между участниците относно обстоятелствата, свързани с ПТП, нито че увреденото при процесното ПТП моторно превозно средства не било в състояние да се придвижи на собствен ход, поради което следвало да се приеме, че не е налице хипотезата на чл. 125, т. 7 от ЗДвП. При положение, че посещаването на процесното ПТП от органите за контрол на МВР не било 2 задължително, то напускането му от ответника не било основание в полза на застрахователя да възникне правото по чл. 500, ал. 1, т. 3 от КЗ да претендира от застрахования изплатеното застрахователно обезщетение. Без значение за този извод било дали поведението на ответника е правомерно и дали същият законосъобразно е напуснал мястото на ПТП, тъй като съгласно цитираната разпоредба на чл. 500, ал. 1, т. 3 от КЗ регресното право на застрахователя възниква само при наличието на предвидените в същата предпоставки, а не във всички случаи на напускане на мястото на ПТП. Разпитаната свидетелка потвърдила, че с жалбоподателя не са спорили за това, чия е вината както и че са причинени щети на нейния автомобил. Пояснила, че и друг път се случвал такъв инцидент и са постигали съгласие и доброволно уреждали щетите. Този път извикала контролните органи поради афект, че е пореден случай на сблъсък, но това не правело идването им задължително. За напускането на мястото на ПТП жалбоподателя имал основателна причина като отвел детето, придружавано от съпругата му на лекар и се върнал. Подписал съставения протокол от контролните органи без възражения, както и Д. П.. Регресното право на застрахователя да получи от виновния водач платеното на увреденото лице обезщетение за претърпените неимуществени и/или имуществени вреди възниквало само в изрично уредени в закона случаи, т. е. такива, които са абстрактно описани в хипотезите на норми, съдържащи се в конкретни разпоредби, тълкувани, разбира се, според точния им смисъл. Поради законодателната идея за изчерпателна и изключителна регулативност в разглежданите отношения, случай без изрична по хипотеза законова уредба не можел да е пораждащ това субективно облигационно право юридически факт, т.е. недопустимо било да се тълкува разширително някоя норма с цел случаят да попадне в нея или да се съвместява от съда по аналогия/ подобие, сходство/ с някоя удобна хипотеза с цел прилагане на последицата на нормата по съображения за справедливост. Напускането на мястото на произшествието от ответника, макар и да би се приело за укоримо поведение, все пак не било обстоятелство, което според конкретния случай да е елемент от хипотезата на нормата на чл. 500, ал. 1, т. 3 от КЗ. Отрицателен правен извод следвал от положението, че в негова тежест не се открива изрично вменено му законово задължение безусловно, т. е. без оглед на наличие или не на други, извън вредите, обстоятелства, да остане на това място до идване на органи за контрол на движение по пътищата. Съществуването на такова задължение, съгласно целта и текста на закона трябвало да е логически неделимо свързано със задължение по закон на тези органи да посетят местопроизшествието, тъй като изпълнението на първото предпоставя, обезпечава практическия смисъл от изпълнението на второто. Водачът на превозното средство, участник в пътнотранспортно произшествие бил длъжен да остане на мястото му, когато от него са причинени имуществени вреди, само когато между него и другия участник има разногласие относно обстоятелствата, свързани с настъпването му. Преди възникването на задължение, на органите на МВР да посетят местопроизшествието, разногласието трябвало да е факт, т.е. не можело да се предполага, че би възникнало, ако единият участник не бе напуснал, а бе останал на мястото на произшествието и в тази връзка факта на напускането да се приравнява по разширено тълкувана или прилагана по аналогия нормативна хипотеза. Неправилно било възприетото от съда становище, че собственика на 3 повредено МПС е участник в ПТП. Дефиницията на понятието "участник в пътнотранспортно произшествие" по смисъла на пар. 6, т. 27 от ДР на ЗДвП не позволява да се приеме, че това качество има и собственикът на повреденото от произшествието имущество.

От друга страна така заявената претенция нарушавала чл. 3 ГПК, не била осъществена добросъвестно и нарушавала добрите нрави, тъй като съдебните разноски предявени от заявителя в заповедното производство десетократно надхвърляли по размер този на регресната претенция, която била заявена месец преди изтичане на петгодишният давностен срок. Още повече, че жалбоподателя никога не получавал от застрахователя регресна покана за да може доброволно да заплати тази малка сума, като ищеца недобросъвестно го лишил от възможността за доброволно плащане и дори му причинил десетократно по-големи разноски. Предявяването на иска представлявало злоупотреба с процесуални права и било упражнено недобросъвестно. Неправилно било становището на съда, че ищеца имал затруднения да открие адреса на ответника, тъй като разполагал с протокола от местопроизшествието, където бил посочен адреса. Иска отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново, с което да се отхвърли исковата претенция.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „ЗАД ОЗК Застраховане“ АД. Въззивната жалба била изцяло неоснователна и необоснована.

Наведените от ответника оплаквания били лишени от правно основание, както и недоказани, с оглед събрания по делото доказателствен материал. От друга страна, първоинстанционният съд в решението си достигнал до правилни и съответстващи на събраните по делото доказателства изводи относно наличието на всички предпоставки за уважаване на предявения от ищцовото дружество иск с правно основание чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ. Неоснователно било твърдението на ответника за неправилност на решението на първоинстанционния съд, поради недоказаност на исковата претенция с правно основание чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ. Посредством събраните в хода на процеса на доказване писмени доказателства и свидетелски показания, било безспорно установено обстоятелството, че ответникът напуснал местопроизшествието преди идването на службите за контрол на МВР, когато посещението им било задължително по закон. В тази насока обжалваното решение било правилно и мотивирано, тъй като решаващият състав, при постановяване на обжалваното решение, съобразил в цялост събрания по делото доказателствен материал.

Съгласно събраните по делото свидетелски показания на свидетелката Д. П., дадени в о.с.з., делинквентът слязъл от автомобила, огледал щетите на собственото си МПС и напуснал местопроизшествието, без да говори и да се уточни със свидетелката. В тази връзка наличие на разногласие има винаги, когато между участниците не е постигнато съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, обективирано в двустранен констативен протокол.

Съгласно изяснената по делото фактическа обстановка, станало ясно, че ответникът изобщо не е разговарял със собственика на увреденото МПС след настъпването на ПТП, дори напротив, същият видял свидетелката и въпреки това напуснал произшествието. Т. е. в случая не можело да се говори за постигнато съгласие между страните досежно причините за настъпването на произшествието. Неоснователни се явявали и изложените във въззивната жалба изводи за неприложимост на разпоредбата на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ. Противно на 4 изложеното от въззивника, в случая налице била именно хипотеза, при която е задължително посещението на местопроизшествието от компетентните органи. Службите за контрол на Министерството на вътрешните работи посещават задължително мястото на ПТП, когато между участниците в произшествието има разногласие относно обстоятелствата, свързани с него. При ПТП, при което са налице само материални щети, нормата на чл. 123, ал. 2 ЗДвП предвижда, че: „Всеки участник в пътнотранспортно произшествие е длъжен при поискване от други участници в движението да дава данни за самоличността си и за задължителната си застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, а в зависимост от последиците от произшествието и да уведоми собствениците на имуществото, което е повредил в резултат на произшествието. В процесния случай, водачът на МПС марка „БМВ“, модел „745и“, с peг. № ВР **** СС, реализирал ПТП, като напуснал мястото на ПТП без да уведоми собственичката на увреденото имущество за нанесените от него щети, като по този начин нарушил предвидените му в ЗДвП задължения. С оглед на гореизложеното неоснователен се явявал и релевираният в жалбата довод, че в случая между страните липсва разногласие относно обстоятелствата около настъпване на процесното ПТП. Правното задължение на виновния водач да не напуска мястото на ПТП било разписано и в Правилника за прилагане на ЗДвП /глава Двадесет и осма/, където в чл. 201 от Правилника изрично посочвал задължението на водач - участник в ПТП да остане на местопроизшествието до идването на компетентните органи. Безспорно било, че законът вменява задължение на водача и при минимални имуществени вреди да не напуска местопроизшествието и да предприеме съответните действия /попълване на двустранен протокол или уведомяване на органите на МВР/.