Определение № 914 от 15.04.2024, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 914 гр. София, 12.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Вероника Николова

Мадлена Желева като разгледа докладваното от Мадлена Желева Касационно търговско дело № 20238002900634 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „К.С.Ф“ ЕООД, гр. Пловдив срещу решение № 742 от 25.11.2022 г. по в. т. д. № 537/2022 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е потвърдено решение № 174 от 02.03.2022 г. по т. д. № 1701/ 2021 г. на Софийски градски съд, ТО, 8 състав, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу Мюсюлманско изповедание, гр. София искове с правно основание чл. 92, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 95 238,10 лв., представляваща неустойка по чл.

5, ал. 3 от договор за наем № 2/21.04.2011 г. за периода от 13.03.2012 г. до 21.04.2021 г., сумата от 4 761, 90 лв., представляваща неустойка по чл. 5, ал. 3 от договор за наем № 3/21.04.2011 г. за периода от 13.03.2012 г. до 21.04.2021 г., и на законната лихва върху претендираните главници в общ размер на 100 000 лв., считано от 19.08.2021 г. до окончателното им плащане.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено.

Касационният жалбоподател поддържа, че са налице основанията по чл.

280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. При сключен писмен договор за наем в каква форма, различна от писмената, следва да бъде упълномощаването за сключване на писмен договор за наем, за да е валидно упълномощаването?; 2. Какъв е характерът на клаузата за обезщетение, 1 договорена по наемния договор при неизпълнение на задължението на наемодателя за предаване на ползването на наетия имот – неустойка за забава или обезщетение за неизпълнение, като бъде съобразена ясно изразената воля на сключилите договора? Може ли увреденото лице наемател да търси репарация на вредите от невъзможност да упражни придобити права вследствие недобросъвестно поведение на страната по облигационното отношение с иск за обезщетение, дори и ако има договорна неустойка?; 3.

Следва ли съдът да тълкува целия договор и да установи каква е действителната воля на страните съобразно целия договор съобразно правилата на чл. 20 ЗЗД? Когато няма съмнение относно волята на страните и тя е ясно изразена в договора като обезщетение за претърпени вреди и пропуснати ползи, следва ли съдът да я тълкува в разрез с установеното между страните, след като съгласно чл. 20а ЗЗД договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили и съдът е длъжен да се съобрази с тази воля като със закон?“. Изразява становище, че произнасянето на въззивния съд по формулираните въпроси противоречи на практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на решение № 80 от 25.07.2017 г. по гр. д. № 1141/2016 г. на ВКС, IV г. о., Тълкувателно решение № 2 от 20.07.2017 г. по тълк. д. № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС; по въпросите по т. 2 – на решение № 35 от 22.08.2014 г. по т. д. № 1916/2013 г. на ВКС , I т. о. и по въпросите по т. 3 – на решение № 150 от 22.12.2016 г. по т. д. № 1704/2015 г., I т. о.

Ответникът Мюсюлманско изповедание, гр. София изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че между „Мюсюлманско джамийско настоятелство“, гр. Пловдив, представлявано от председателя Ашим А.ов, като наемодател и “К.С.Ф.” ЕООД, като наемател са сключени договори за наем № 2 и № 3 от 21.04.2011 г. с нотариална заверка на подписите, по силата на които наемодателят е поел задължението да отдаде под наем на наемателя недвижим имот, находящ се в гр. Пловдив, а именно: триетажна жилищна сграда със смесено предназначение и застроена площ от 193 кв.м. с 2 идентификатор ***., с административен адрес: ул. “Райко Даскалов” № 23, като предмет на договор № 2 са първият и вторият етаж от сградата, а на договор № 3 – третият етаж; срокът на договорите е 10 години, считано от 12.09.2011 г. Съдът е посочил, че в договорите са налице съвпадащи уговорки, като съгласно клаузата на чл. 5, ал. 3 от договорите наемодателят дължи на наемателя обезщетение за претърпените загуби и пропуснати ползи в размер на уговорения месечен наем от момента на едностранното прекратяване на договора, или лишаване от правото на ползване на имота, до крайния уговорен срок, в следните случаи: при предсрочно прекратяване от страна на наемодателя, без доказано виновно неизпълнение от страна на наемателя; при сключване на договор от страна на наемодателя с трето лице, преди да изтече уговорения в чл. 2.1 срок; при прекъсване на ел. захранването, водоснабдяването и други консумативи от страна на наемодателя, без доказано виновно неизпълнение от страна на наемателя. Решаващият състав е установил, че с последваща клауза, също означена като чл. 5, ал. 3, на стр. 7 от договорите, страните са постигнали съгласие, че наемодателят дължи на наемателя обезщетение за претърпените загуби и пропуснатите ползи в размер на уговорения месечен наем, за всеки един месец от срока на договора, в случай, че не бъде въведен във владение на описания имот, не по-късно от три месеца от посочената дата – 12.09.2011 г.

В решението на въззивния съд е извършена констатация, че с нотариална покана, връчена на 10.08.2016 г. на адреса на „Мюсюлманско джамийско настоятелство“ ищецът е поканил настоятелството да предостави фактическата власт върху имотите по договорите за наем, като се яви на 19.08.2016 г. за предаване на ключовете и изготвяне на приемателнопредавателни протоколи, и го е предупредил, че при неизпълнение на основание чл. 87, ал. 1 ЗЗД ще счита договорите за наем за развалени.

Съставът на апелативния съд е приел въз основа на констативен протокол от 19.08.2016 г. на нотариус Т. Кишилска, че на посочената дата в кантората на нотариуса се е явил представител на ищеца, но не и на „Мюсюлманско джамийско настоятелство“, гр. Пловдив.

Въззивният съд е приел, че с трето за делото лице - “Любимец 13” ООД е сключен договор за наем от 01.08.2006 г. за предоставяне ползването на процесния имот в гр. Пловдив, ул. “Райко Даскалов”, както и анекс от 12.07.2007 г. към този договор за продължаване на срока с пет години, 3 считано от 12.09.2011 г.

Решаващият състав на въззивният съд е съобразил, че претенцията на ищеца се основава на възпроизведената клауза на чл. 5, ал. 3 на стр. 7 от процесните договори, като е споделил извода на първоинстанционния съд, че се касае до неустоечно съглашение на страните. Направил е извод, че в клаузата е закрепено съгласието на страните за заплащане на неустойка за виновно неизпълнение на поетото с договора задължение на наемодателя да предаде държането върху процесните имоти. Тълкувайки я, е намерил, че така уговореното обезщетение за претърпени загуби и пропуснати ползи има характер на мораторна неустойка, освобождаваща изправната страна от необходимостта да установява размера на вредите, която се дължи при неизпълнение на поетите с договора задължения от страна на наемодателя да предаде държането на имота на наемателя в тримесечен срок от 12.09.2011 г.

На спорния въпрос за съществуването на валидни правоотношения, възникнали по силата на представените договори за наем, въззивният съд е дал положителен отговор. Позовал се е на практика на ВКС, според която ако към датата на сключването на договор с Джамийско настоятелство, гр.

Пловдив последното не е самостоятелно юридическо лице, договорът може да бъде потвърден по чл. 42, ал. 2, изр. 1 ЗЗД от принципала; изявлението на представляващия принципала е достатъчно да обвърже юридическото лице /принципал/ в отношенията му със съконтрахента, като ако принципалът се представлява от физическо лице, то не е необходимо изследване на въпроса дали е налице валидно взето решение от страна на колективния орган на управление, за да настъпи саниращият ефект на сделката. Като е съобразил представеното по делото решение от 21.07.2010 г. по ф. д. № 168/09 г. на Пловдивски окръжен съд, ТО, въззивният съд е направил извод, че към датата на сключването на процесните договори - 21.04.2011 г. „Мюсюлманско джамийско настоятелство“, гр. Пловдив не е съществувало като самостоятелно юридическо лице с оглед заличаването му от регистъра за местните поделения на вероизповеданията. Посочил е, че по делото е представеното неоспорено от ответника решение с изх. № 42/18.04.2011 г. на председателя на Висшия мюсюлмански духовен съвет – Недим Генджев за разрешаване на Ашим А.ов да преотдаде под наем недвижими имоти, включително процесните, на „К.С.Ф.” ЕООД, което е подписано от Генджев 4 като законен представител на Мюсюлманското изповедание. Поради това съдът е счел, че председателят на настоятелството А.ов е представлявал Мюсюлманското изповедание при сключване на договорите от 21.04.2011 г., както и на анекса от същата дата към договор № 2, по пълномощие въз основа на изрично упълномощаване за сключване на договори за наем чрез настоятелството.

Въззивният съд е счел за основателни и оплакванията на ищеца въззивник за неправилност на заключението на Софийски градски съд, че процесните уговорки за неустойка са нищожни. Изложил е съображения, че в случая не е налице накърняване на добрите нрави като основание за нищожност на клаузите на чл. 5, ал. 3 от договорите, доколкото уговорената неустойка за неизпълнение на поето с договора задължение за предаване на имота в размер на дължимата наемна цена не излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции на неустойката.

С оглед изложеното и като е съобразил задължителните указания по Тълкувателно решение № 7 от 13.11.2014 г. по тълк. д. № 7/2013 г. на ОСГTК на ВКС, решаващият състав е направил извод, че уговорените в чл. 5, ал. 3 от договорите за наем неустойки като обезщетяващи вредите на наемателя от забавеното изпълнение на поетото задължение за предаване държането на наетия недвижим имот се дължат за периода от 12.12.2011 г. до 19.08.2016 г.

– дата на прекратяването на договора от страна на наемателя. Намерил е обаче за основателни релевираните от ответника в срок възражения за погасяване по давност на претендираните вземания. Посочил е, че според правилото на чл. 111, б. “б“ ЗЗД с тригодишна давност се погасяват вземанията за неустойки от неизпълнен договор, като в случая тригодишният давностен срок е започнал да тече от датите на прекратяването на договорите – 19.08.2016 г. и е изтекъл на 19.08.2019 г., тоест преди предявяването на исковете /19.08.2021 г./, поради което исковете подлежат на отхвърляне.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от 5 значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.