Решение № 559 от 31.05.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 559 гр. С., 31.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.П. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20255530101291 по описа за 2025 година

Предявени са главен иск с правно основание чл. 22 ЗПК и евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД.

Ищецът - твърди в исковата си молба и уточняващата я такава, че бил страна по договор за кредит № -/- г., който бил сключен с ответника, който, съгласно чл. 1, се задължил да му предостави кредит в размер на 700 лева, а той се задължил да му върне сумата от 910 лева, съгласно условията на договора, при срок на договора 30 дни. Съгласно договора, ГПР по кредита бил в размер на 42.58 %, а ГЛП в размер също на 36 %. В чл. 27 ал.1 от договора било предвидено, че ако ищецът не предоставел допълнително обезпечение, дължал на кредитора неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не било предоставено договореното обезпечение. А съгласно ал. 2 от същата разпоредба, неустойката се заплащала периодично заедно с всяка погасителна вноска. В тази връзка на ищеца била начислена неустойка в общ размер на 189 лева, която била добавена към дължимата главница и лихва. Това било видно и от предоставения погасителен план към договора за кредит № -/- г. Договорът за кредит № -/- г. бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, поради това, че бил сключен при неспазване на нормите на чл. 22 ЗПК, а евентуално, че неустойката по договора била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и 1 поради това, че била сключена при неспазване на нормите на чл. 33 ЗПК, както и по чл. 143, ал. 1 ЗЗП, като съображенията му за това били следните: сключеният договор за кредит № -/- г бил недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в него не били посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му.

Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент бил фиксиран за целият срок за кредита или бил променлив. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на ищеца и била основание за недействителност на договор за кредит. Наред с това разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК сочела, че договорът трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочели взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва, и се изчислявал по специална формула. Спазването на това изчисление давало информация на потребителя как бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В договор за потребителски кредит била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно били включени в него и как се формирал същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат инкорпорирани всички разходи, които щял да стори, и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. Доколкото била предвидена дължимостта на неустойка, не ставало ясно, дали същото било включено в ГПР, изобщо нямал никаква информация какво точно било включено в процента на ГПР, дали било само лихвата, дали било лихва и други разходи, който следвало да бъдат подробно описани. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. Следвало да 2 се има предвид, че ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както било посочено и по-горе, оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулирал, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включвало в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не можело да се направи еднозначен извод, че разходите били включени при формиране на ГПР, нито че същите били изключени. Ето защо, не било ясно по какъв начин бил формиран, неясни били както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формирало годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го оскъпявали, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно било включено в тях. Именно и поради това, договор за потребителски кредит поради неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Наред с това, посочената годишна лихва в договор за паричен заем не било ясно как точно се съдържала и как била изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално бил процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следвало в договора да било посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения паричен заем представлявал ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателят щял да направи и които били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разберял действителния размер на ГПР, да тълкувал всяка една от клаузите в договора и да преценявал дали тя създавала задължение за допълнителна такса по паричния заем, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. На следващо място, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, точка 1 от ЗПК "Общ 3 разход по кредита за потребителя" били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. С оглед цитираната разпоредба заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно било на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.

19, ал. 4 ЗПК, като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи за неустойка се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г. Наред с това посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т.1 ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10, С-377/14, С-448/17, С-344/14, С290/19, С-535/2020 г. било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлявало един от елементите, на които можела да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл.

ЗЗП. В случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не били спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това договор за кредит № -/- г. следва да се прогласи за недействителен. По отношение на евентуалния ни иск за нищожност на клаузата за неустойка: На първо място, в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че 4 накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била практика на ВКС, която посочва. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотвратяло несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип, била чл. 289 ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се дадял отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Поради накърняването на принципа на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД се достигало до значителна не еквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставя В допълнение, неустойката по договор за кредит № -/- г. била нищожна, тъй като последната била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Принципът на добросъвестността бил застъпен в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотвратяло несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В настоящия случай, със заплащането на сумата, предвидена за неустойка, изцяло се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Именно и въз основа на това, неустойката по договор за кредит № -/- г. била нищожна, тъй като последната била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Предвидената клауза била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било 5 съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, неустойката по договор за кредит № -/- г., дължима при неосигуряване на някое от обезпеченията по договора, се намирала в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение била пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции, и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 ЗПК. С неустойката по договор за кредит № -/- г., в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение. В този смисъл била и т. 32 от извлечение от протокол № 44 на заседание на КЗП от 05.11.2015 г.