Решение № 257 от 12.06.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 257 гр. София, 12.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Невена Пл. Великова

Виктория Р. Стоилова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Невена Пл. Великова Въззивно гражданско дело № 20251800500245 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Подадена е от Г. И. Д., ЕГН **********, чрез адв. Т. З. и адв. Ц. З., въззивна жалба срещу Решение № 256 от 16.12.2024 г., постановено по гр. д.

№ 452/2024 г. по описа на Районен съд – Сливница, първи състав, с което е отхвърлен предявеният от нея срещу А. Р. А., ЕГН **********, конститутивен иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения между тях предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 08.03.2024 г. с предмет УПИ ...-.., с площ от 612 кв.м., съгласно геодезическо измерване, направено на място, а съгласно актуална скица № ... от ........... г. на ОА Драгоман, с площ от 634 кв.м. от кв... по кадастрален и регулационен план на село К., общ. Драгоман, обл. Софийска, улична и дворищна регулация, утвърдена със Заповед № АБ-295 от 07.10.1987 г., при граници и съседи на имота: улица, УПИ ..-.. и УПИ ....-.., ведно с всички подобрения и приращения в имота.

Във въззивната жалба процесуалните представители излагат доводи за неправилност на решението поради неговата необоснованост и незаконосъобразност. Твърди се, че съдът не е изследвал правилно всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, вследствие на което е достигнал до изцяло погрешни правни изводи, което е довело до неправилно приложение на материалния закон при допуснати съществени нарушения на 1 съдопроизводствените правила. Правят се възражения относно начина на обсъждане на фактическата и правна страна, което било сторено от съда заедно, а не поотделно, като посочи първо какво приема от фактическа страна и едва тогава от правна страна – да изложи своите аргументирани изводи.

Твърди се, че този подход възпрепятствал до голяма степен упражняването на правото на въззивно обжалване в пълен обем, доколкото решението е постановено при изначалната липса на мотиви. Сочи се, че макар и съдът да е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД не е определил по вид предявения иск както в хода на производството, така и в решението си, каквато била задължителната и трайна съдебна практика по този и други видове дела и което пък било съществен и неотстраним пропуск. Релевират се и други възражения относно избрания от съда подход при мотивиране на съдебното решение, като се изтъква и обстоятелството, че коментарът на избраните от него доказателства бил лаконичен, като в същия се съдържала констатацията, че според съда не се установява, че лицето, вписано в разписната книга като собственик, е именно наследодателката на ищцата, тъй като в разписния лист лицето е посочено само с две имена, а това според съда било недостатъчно, като наред с това е приел, че вписването в разписната книга няма вещно-прехвърлителен ефект. Релевират се и доводи за необсъдени от първоинстанционния съд правни и практически основания в обратен на възприетия от него смисъл.

В тази връзка се сочи, че разписният лист няма само оповестителен характер, тъй като същият носел информация за конкретен собственик на конкретен имот по данни на съответната община и когато за населеното място има такъв, същият бил годно писмено доказателство в нотариалното производство за установяване правото на собственост по давност, наред със свидетелските показания и другите документи. Поради това в съдебното производство за установяване право на собственост или при неговото оспорване, било то по установителен или по осъдителен иск, разписният лист се приемал като писмено доказателство и то с характера на официален писмен документ, издаден от съответната община, носещ съответните реквизити, подпис и печат за заверка. Поради това съдът погрешка бил приел, че следва да се приравни по смисъл, значение и формулиране на регистър с информационно-оповестителна функция. Погрешен бил и изводът на съда, че вписването в разписната книга се извършвало въз основа на титул на собственост, предвиден в закона, доколкото данните от разписните листове се използвали за издаване на документи за собственост, когато няма такива. Сочи се, че записването на лицето като собственик на съответния имот в разписния лист, означавало, че не са налице данни за спор относно собствеността на този имот, като съставянето на разписните листове се правило както въз основа на писмени документи, представени от гражданите или налични в общината, така и чрез други данни като анкетиране на собствениците и пр., а също и на база всички данни, с които разполага общинската администрация – че това лице плаща данъци за този имот и е отбелязано като собственик на имота, за който 2 има данъчна партида, че е заявявало услуги за издаване на скици и други документи за този имот, че го владее явно, трайно и необезпокоявано, та дори и да няма нотариален акт, и именно това било следствие от цялостната дейност на общинската администрация по създаването и поддържането на разписните листове в недалечното минало. Това била причината и общината да издаде скица за имота на ищцата, като в скицата било записано, че „имотът е записан на Н.И. по разписен лист”, поради което, ако ищцата не била наследник на Н.И. и ако не са били налице достатъчно данни за правото на собственост на наследодателката на ищцата, то Общината нямало да издаде на ищцата скица за конкретния имот и нямало да впише в скицата конкретните данни за собствеността.

Поддържа се, че съдът е обсъдил представените по делото договор за продажба на недвижим имот от 05.10.1955 г. и разделителен протокол от 28.04.1961 г. отново в лаконичен стил, като дори не е обсъдил представената по делото комбинирана скица за пълна или частична идентичност от 30.10.2024 г. на „Кадастьр – БГ” ООД за процесния имот. В тази връзка се сочи, че съдът не бил давал указания за представяне на доказателства за идентичност на имота, описан в предварителния договор, както и за индивидуализацията му, като необосновано е приел, че имотът не е индивидуализиран и не се установява идентичност на имота по Договорите с процесния такъв. Сочи се, че по свой почин съдът е могъл да назначи и СТЕ, която да даде заключение за идентичност на процесния имот по предварителния договор с този, описан в договора, в случай че е считал изясняването на този въпрос за необходимо за правилното решаване на делото и че това е обстоятелство от значение за изхода на правния спор.

Поддържа се, че съдът приемал, че договорът няма вещнопрехвърлителен ефект доколкото не бил сключен в предвидената от закона форма и същият представлявал предварителен договор, а за разделителния протокол от 28.04.1961 г. приемал, че в него също не е индивидуализиран имотът и не е спазена предвидената от закона форма. При изграждане на тези си изводи обаче съдът не бил съобразил т.нар. кметска заверка на пълномощника на с. К. – негов подпис и печат с отбелязване и удостоверяване, че изложеното в разделителния протокол е вярно и подписите са положени в негово присъствие. В тази връзка се обръща внимание, че в периода на съставяне на двата документа (1955 – 1961 г.) много от договорите особено в малките населени места, отдалечени от София и по-големите градове, са били правени именно по този начин. Сочи се, че правните изводи на съда се изчерпват до това, че договорът за продажба и разделителният протокол не били в предвидената от закона форма, нито били титул за собственост, поради което не се установявало ищцата да е станала собственик на процесния имот, което пък според съда било пречка за прехвърлянето му.

Поддържа се, че същите документи са послужили и при постановяване на Решение № 170 от 25.10.2023г. по гр. д. № 196/2023 г. РС – Сливница, .. състав, с което е обявен за окончателен предварителният договор, сключен от 3 ищцата и касаещ образуваната след регулационния план друга част от имота, поради което е налице изцяло противоречива съдебна практика.

Доколкото по делото е бил представен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 08.03.2024 г., който е в предвидената от закона форма и съдържа всички съществени елементи на окончателния договор, а и предвид непостъпилия от страна на ответника отговор, жалбоподателят счита, че по делото е било установено при условията на пълно и главно доказване наличието на валидно облигационно отношение между страните, искът във връзка с което се явява основателен и доказан с оглед събраните по делото доказателства, преценени както поотделно, така и в тяхната съвкупност.

С оглед на горното, въззивникът моли съда да отмени постановеното решение, като неправилно, необосновано и незаконосъобразно.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият – ответник в първоинстанционното производство, не е подал отговор на въззивната жалба.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателката се представлява от адв. Т. З. и адв. Ц. З., които поддържат подадената въззивна жалба, като считат иска за основателен предвид събраните в първоинстанционното и въззивно производство доказателства.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна не се явява и не се представлява, като по делото е постъпила молба, с която ответникът в първоинстанционното производство заявява, че не оспорва предявения иск, като моли съда да се произнесе с решение, с което да обяви сключения между него и ищцата предварителен договор за окончателен.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата

След извършената служебна проверка на първоинстанционното решение, въззивният съд счита, че то е изцяло валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо формулирана. В тази връзка по повод релевираните в жалбата оплаквания, следва да се отбележи, че обстоятелството, че решението не е формулирано по посочения в жалбата начин не прави неясни мотивите на съда за отхвърляне на иска, доколкото същите са в съответствие с постановения диспозитив, като съдът при липса дори на една от материалните предпоставки за надлежно провеждане на иска, не дължи непременно произнасяне и по останалите такива, дори и всички те да са налице. Въпрос на избор и на подход на всеки съдия е как да формулира съдебния си акт и стига волята му да е ясна, дори и т.нар. от въззивника „липса на мотиви“ не би могла да обуслови нищожност на постановения съдебен акт, като допустимостта и правилността 4 му следва да бъдат проверени от въззивния съд при условията на чл. 269 ГПК.

В настоящия случай, съдът намира, че решението, което е обжалвано в неговата цялост, е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявения такъв.

Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и задължителните указания по приложение на посочената норма, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Предмет на разглеждане във въззивното производство, както беше изложено, е решението в неговата цялост.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните пред първоинстанционния и въззивния съд доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.