Определение № 3053 от 30.10.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3053 гр. София, 30.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вероника Николова

Членове:

Мадлена Желева

Мирослава Кацарска като разгледа докладваното от Мирослава Кацарска Касационно търговско дело № 20258002901001 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. К. Г. чрез процесуалния й пълномощник – адв. С. К., срещу въззивното решение № 167/19.02.2025г. по в.гр.д. № 3152/2024г., постановено от Окръжен съд – Пловдив, с което след частична отмяна на решение № 3810/27.09.2024 г. по гр.д. № 5069/2023 г. на Районен съд – Пловдив, V гр. състав, е признато за установено, че касаторката дължи на „Първа инвестиционна банка“ АД следните суми по договор за банков кредит от 22.02.2012г.: сумата от 568,12 евро - просрочена главница, ведно със законната лихва от 18.11.2022 г. до окончателното изплащане; сумата от 3 675,61 евро - просрочена договорна лихва, дължима на основание т. 4.1 от договора за кредит за периода 10.01.2013 г. – 10.02.2022 г.; сумата от 4 421,43 евро - наказателна лихва за просрочие, начислена на основание т.10 от договора за кредит, дължима за периода 10.10.2012г. – 17.11.2022г., както и сумата от 28,84 евро - разноски за връчени покани, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 16772/2022г. на Районен съд – Пловдив.

Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Жалбоподателката счита, че неправилно въззивният съд е игнорирал изводите на районния съд за недействителност на сключения договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК.

Твърди, че в договора за кредит в нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК са посочени единствено абсолютни стойности на годишния лихвен процент /ГЛП/ и годишния процент разходи /ГПР/ по заема, но не и съставните елементи, нито е ясно разписана методиката, по която се формира ГПР от 1

18,90%. Сочи, че в процесния договор за кредит няма посочени кои са базовите допускания, включени в ГПР, нито има ли допълнителни допускания и кои са те. Счита, че горното обуславя недействителност на договора и недължимост на сумите, които се претендират. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна в обжалваната част и отхвърляне на исковите претенции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в жалбата, касационната жалбоподателка поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като поставя следните въпроси: 1. „Липсата на посочване в договор за потребителски кредит на компонентите, от които е формиран ГПР и начинът му на формиране от такова естество ли е, че да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение и съответно да обоснове недействителност на кредитното правоотношение по смисъла на чл. 22 ЗПК?“ 2. „Трябва ли договорът за потребителски кредит да съдържа посочване на начина, по който е формиран ГПР, за да отговаря същият на императивното изискване по чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК?“

Касационната жалбоподателка сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на СЕС / решение от 21.03.2024г. по дело С-714/22 /, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 50174/26.10.2022г. по гр.д.№3855/2021г. на ВКС, 4 г.о., решение № 60186/28.11.2022г. по т.д.

№1023/2020г. на ВКС, 1 т.о., както и определение №811/01.04.2024г. по т.д.

№670/2023г. на ВКС, 1 т.о., определение №958/17.04.2024г. по т.д.

№1897/2023г. на ВКС, 1 т.о. и др.

Ответникът по касационната жалба – „Първа инвестиционна банка“ АД оспорва жалбата по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 07.05.2025г. чрез процесуалния си представител – юриск. Х., като претендира недопускането до касационно обжалване на въззивното решение. Счита, че жалбата е недопустима, тъй като не е обосновано основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, а твърденията на жалбоподателката били голословни, формални и безпредметни. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор № 006LD-R002545/22.02.2012 г. за банков кредит, по силата на който ищцовата банка е предоставила на ответницата кредит в размер на 4040 евро по разплащателна сметка, като крайният срок за погасяването му е 10.02.2022г. Окръжният съд е счел, че в раздел II, т. 4 от договора е уговорено, че за ползвания кредит кредитополучателят заплаща на 2 банката годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент на банката за евро, увеличен с надбавка от 8,51 пункта, като към датата на сключване на договора базовият лихвен процент на Банката в евро е в размер от 7,99 %.

Приел е, че към датата на сключване на договора годишният процент на разходите е 18,90%, а общата дължима сума възлиза на 8395,19 евро. Приел е, че извършеното от ответницата оспорване на автентичността на договора за кредит е останало недоказано с оглед изслушаните от районния съд експертизи и същият е подписан от нея.

Въззивният съд, кредитирайки експертното заключение на ССЕ, е приел, че предоставената в заем сума е усвоена от ответницата еднократно на 23.02.2012 г. по посочената сметка, като е послужила за погасяване на съществуващи задължения към ищеца по договор за кредит № 006КР-АА4149/24.01.2008 г. и по кредитна карта с № 06 РКО-А9722/20.09.2007 г. Съдът е приел, че общо платената сума по кредита е в размер на 702,32 евро, с която е погасена главница в размер от 134,20 евро, договорна лихва в размер от 562,23 евро и наказателни лихви в размер от 5,89 евро, като е посочил размера на дължимите суми според заключението на експерта по процесния кредит главница в размер на 113 вноски за периода 10.10.2012 г. – 10.02.2022 г. – 3905,80 евро; договорна лихва в размер на 110 вноски от 10.03.2012 г. до 10.02.2022 г. в размер от 3675,61 евро, наказателна лихва в размер на 113 вноски за периода от 10.10.2012 г. до 17.11.2022 г. вкл., начислена съгласно раздел II, т. 10 от договора за кредит - 4421,61 евро, разноски за връчени покани - 28,84 евро.

Въззивният съд е приел, че е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на годишния процент на разходите (ГПР) по кредита – 18.90 % и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването на договора за кредит – 8395,19 евро, като са взети предвид допусканията, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. Отчел е, че в Общите условия за кредити на физически лица – Раздел І "Определения", б. "б", е посочено, че ГПР изразява общите разходи по кредита за кредитополучателя, включващи всички разходи по кредита /лихви, такси, комисионни и други разходи, съгласно ЗПК, които кредитополучателят следва да заплати. Съдът е посочил, че макар процесният договор да не съдържа описание на взетите при това изчисление допускания, то в общите условия на банката ясно и изчерпателно са посочени компонентите, които са включени при определянето на ГПР. Окръжният съд е приел за неоснователно позоваването на непосочена формула за изчисление на ГПР, тъй като тя се съдържала в самия закон – Приложение № 1 към чл. 19, ал.

2 от ЗПК. Приел е, че в договора за кредит, сключен между страните, компонентите на ГПР са ясно посочени в процентно изражение и като глобална сума, и не е налице пречка за потребителя да прецени обема на своето задължение и неговата икономическа тежест. Посочил е, че ГПР е отразен и в погасителния план. С тези мотиви е приел, че първоинстанционното решение в обжалваната част следва да се отмени и вместо това е постановил уважаване на предявените искове в пълен размер.

Настоящият съдебен състав намира, че са налице предпоставки за 3 допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл.1 и 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни.

Двата поставени от касаторката въпроса са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи, поради което отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите следва да бъдат обобщени и уточнени по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като един общ въпрос „Относно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК досежно съдържанието на договора за потребителски кредит“. С разпоредбата на чл.

10, пар. 2 от транспонираната със ЗПК Директива 2008/48 е извършена хармонизация относно данните, които задължително трябва да бъдат включени в договора за потребителски кредит /решение на СЕС по дело С42/15, т. 56/, които в ЗПК са установени с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 ЗПК. С решение на СЕС от 9 ноември 2016 г. по дело С - 42/15 е прието, че предвид целта за защита на потребителите при несправедливи условия в договора за кредит, преследвана с Директива 87/102/ЕИО на Съвета от 22 декември 1986 година за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно потребителския кредит, изменена с Директива 98/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 1998 г., и за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му, член 4 от посочената директива изисква кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му / решение от 9 юли 2015 г., Bucura, C - 348/14, непубликувано, EU: C: 2015: 447, т. 57/. С оглед изложеното касационното обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за проверка за съответствието му с практиката на СЕС.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационната жалбоподателка следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 310,08 лв.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско 4 отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 167/19.02.2025г., постановено по в.гр.д. № 3152/2024г. на Окръжен съд – Пловдив.

УКАЗВА на касаторката М. К. Г. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 310,08 лв.

/триста и десет лева и осем стотинки/, като в противен случай касационната жалба ще бъде върната, а производството по делото - прекратено.

Да се изпрати съобщение на касационната жалбоподателка с горепосочените указания за представяне на вносен документ.